Решение № 284 от 18.07.2024, Районен съд - Велинград

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. гр.Велинград, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, III - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МИЛУШ Р. ЦВЕТАНОВ при участието на секретаря ВИОЛЕТА Д. ШАРКОВА като разгледа докладваното от МИЛУШ Р. ЦВЕТАНОВ Гражданско дело № 20225210100961 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр.София против Ф. С. Х. - за установяване по отношение на ответницата, че по договор за паричен заем № 405387 от 10.03.2020г., сключен между нея и „Сити кеш“ ООД, дължи цедирани на ищеца вземания както следва: 800 лева – главница, 39,32 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.04.2020г. до 10.06.2020г. и 312,28 лева – обезщетение за забава за периода от 11.04.2020г. до 04.07.2022г., както и законната лихва от подаването на заявлението на 04.07.2022г. до окончателното й изплащане.

Твърденията на ищеца са, че е цесионер по отношение на вземанията на „Сити кеш“ ООД, произтичащи от сключен с ответника договор за паричен заем № 405387/10.03.2020г., а именно: 800 лева – главница, 39,32 лева - възнаградителна лихва за периода от 10.04.2020г. д о 10.06.2020г., и 312,28 лева – обезщетение за забава за периода от 11.04.2020г. до 04.07.2022г. Сочи, че на основание пълномощно от цедента съобщил на ответника-длъжник за прехвърлянето на вземанията, но въпреки, че били изискуеми от 17.01.2019г., последният не ги погасил и възразил да ги дължи след издадената за тях Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 429/23.08.2022г. по ч. гр. д. № 804/2021г. на РС-Велинград. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца гореописаните суми, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение - до окончателното й изплащане. Претендират се и направените деловодни разноски в настоящото и в 1 развилото се заповедно производство.

В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответникът счита исковите претенции за допустими, но неоснователни. Поддържа се нищожност на клаузата на договора за заем № 405387/10.03.2020г., регламентираща размера на възнаградителната лихва (40,05%) - над трикратния размер на законната такава, както и нищожност на самия договор. Твърди се, че по конкретния паричен заем са направени погасителни вноски в общ размер 320лв. Излагат се съображения относно нищожност на неустоечната клауза на чл. 6, ал.2 от договора за заем. Претендират се разноски.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК искове по: чл. 79, ал.1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

От приетите като доказателства по делото договор за паричен заем № 0403129 о т 10.03.2020г. и съдебно-счетоводна експертиза се установява основанието за възникване процесните вземания, изискуемостта им и техните размери. От неоспореното от страните прието по делото експертно заключение се установява, че претендираните от ищеца вземания за главница (800 лв.) и договорна лихва (39,32 лв.) по договора са в размети, потвърдени и от вещото лице, но вземането за обезщетение за забава по договора е 181,20 лв., а не заявената от ищеца сума 312,28 лв.

От съответно представените заверени копия на документи се установява, че между „СИТИ КЕШ“ ООДД(цедент) и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД(цесионер) е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 26.08.2021 г., като видно от Приложение №1/13.01.2022г. (извадка от което се намира на л. 49-51 от делото) в предмета на цесията са включени вземания под № 61, произтичащи от конкретния договор за паричен заем № 0403129 от 10.03.2020г. с длъжник Ф. С. Х.. За така договорената цесия между „СИТИ КЕШ“ ООДДи „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД са приложени потвърждения на осн. чл. 99, ал.3 от ЗЗД (л.48, л.52), и по пълномощно от цедента (л.53), съобразно чл. 99, ал.4 ЗЗД, цесионерът-ищец надлежно е съобщил на длъжника за прехвърляне на вземанията – с уведомително писмо изх. № УПЦ-П-СТК/405387 (л.54), което ответницата Х. е получила лично на 28.01.2022г., видно от представеното известие за доставяне (л.56).

Независимо от изложеното - още с Решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата , съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което 2 прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника , на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска , на основание чл. 235 ал.3 ГПК. В този смисъл е константната практика на върховната инстанция: Решение № 3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., Решение № 78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о., Решение № 114/07.09.2016 г., т. д. № 362/2015 г., ІІ т. о, Решение №46/25.05.2017 г., т.д.

№572/2016 I т.о. и др.

Процесният договор за паричен заем попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, относно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор.

С чл.6 от договора страните по него са се съгласили, че връщането на заема ще бъде обезпечено с поръчителство, дадено от лице, отговарящо на конкретни изисквания (чл. 9, ал.2 от ОУ) или с банкова гаранция, а с чл.8 - че при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да предостави обезпечение от посочения вид в 3-дневен срок от сключване на договора, той дължи неустойка в размер на 316,02 лв., платима разсрочено, по начина, подробно описан в приложение № 1 - погасителен план.

Така уговорената неустойка - за непредставяне на обезпечение, всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, но умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Тази неустойка е изначално известна и изначално дължима, тъй като разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за заем още при сключването му, т.е. е дължима не при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе (макар прикрито) до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора, без да се включва и в размера на лихвения процент по договора. Ето защо годишният лихвен процент няма да е 40,05%, както е записано, а следва да е значително по-голямо число (и според заявеното от експерта), ако в него участва и вземането от 316,02 лева, формално уговорено като неустойка. Следователно е нарушен чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение /чл. 8/ е разход по кредита, който следва да бъде включен и при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на 3 законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В частност е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от представянето на обезпечение от страна на кредитополучателя, а дължимостта на „неустойката“ в размер на 316,02 лв., уговорена в чл.8 от процесния договор, независимо от изпълнението на поетите задължения за връщане на кредита, противоречи на същността на неустоучната клауза. Както се посочи - с последната кредиторът цели да получи възнаграждение под формата на „неустойка“, тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се съотнася с действителната обезпеченост на вземанията на кредитора /даденото обезпечение би могло да намали риска от невръщане на заетата сума/. В разглеждания случай общото задължение на ответника е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и задължението за „неустойка“ в размер на 316,02 лв., /месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима „неустойка“ от 105,34 лв. за всяка от вноските/. Плащането на „неустойката“ обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР – „47,49 %“, въпреки че е включено в общия дълг и вноските. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на „неустойката“ по чл.

8 от процесния договор като несъмнен разход действителният ГПР би превишил ограничението в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Без значение за този извод е обстоятелството, че ищецът не е заявил по настоящото дело претенция за вземане за „неустойка“ по чл. 8 от процесния договор. (в същия смисъл – Решение № 529/29.01.2024 по в.гр.д. № 6422/2023г. на СГС, Решение № 746/08.02.2024г. по в.гр.д.

№ 5890/2023г. на СГС и др.)

Същевременно, ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и 4 нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият състав счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.