Решение № 2636 от 29.05.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 6418/2022
- Вид
- Решение № 2636
- Подписан
- 29.05.2023
- В сила
- 29.05.2023
- Състав
- Татяна Димитрова, Темислав Малинов Димитров, Калина Венциславова Станчева
Цитирани разпоредби
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 286 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 2636 гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова
Членове:
Темислав М. Димитров
Калина В. Станчева при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20221100506418 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Д. Г. Т. срещу решение № 20020777/13.03.2022 г. по гр.д. № 58478/2020 г. по описа на СРС, 174 състав, с което е уважен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД, предявен от „Я.“ ЕООД срещу Д. Г. Т., като последният е осъден да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 3379,68 лв., представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение по договор от 12.02.2020 г. за осъществяване на посреднически действия от страна на ищеца за продажба на два магазина, намиращи се в гр. София, „Манастирски ливади – Запад“, ведно със законната лихва от 03.08.2020 г. до погасяването, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.08.2020 г. по ч.гр.д. № 35022/2020 г. по описа на СРС, 174 състав.
Жалбоподателят – Д. Г. Т., твърди, че решението е неправилно. Счита, че между страните е било налице допълнително споразумение към процесния договор за посредничество, по силата на което ищецът се е съгласил, че ответникът не му дължи възнаграждение за посредничество при продажба на процесните имоти, тъй като същите са били продадени на продажна цена, която е била по-ниска от записаната в 1 договора за посредничество. Оспорва освен това размера на дължимото възнаграждение, тъй като се явява собствени на 1/2 част от имотите. Ето защо, моли решението да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата – „Я.“ ЕООД, оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Я.“ ЕООД с иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Д. Г. Т. дължи на ищеца сумата в размер на 3379,68 лв., представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение по договор от 12.02.2020 г. за осъществяване на посреднически действия от страна на ищеца за продажба на два магазина, намиращи се в гр. София, „Манастирски ливади – Запад“, ведно със законната лихва от 03.08.2020 г. до погасяването, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.08.2020 г. по ч.гр.д. № 35022/2020 г. по описа на СРС, 174 състав.
С обжалваното решение искът е уважен изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО. Първоинстанционното решение съдържа подробни мотиви за основателност на претенцията, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща изцяло към тях.
Във връзка с доводите за неправилност на решението, изложени във въззивната жалба, следва да бъде посочено следното:
За основателност на иска в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е налице договор за поръчка, че е изпълнил възложената му поръчка съобразно уговореното в договора, за изпълнението на която в полза на ищеца се дължи претендираното възнаграждение, както и че вземането му е изискуемо – изтичане на срока за заплащане на договореното възнаграждение.
При доказване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга.
Видно от договор за посредничество от 12.02.2020 г. при продажба на недвижим имот, сключен между страните, представен по делото, ищецът се е задължил да посредничи при продажбата на следните недвижими имоти – магазин 1 и магазин 2, намиращи се в гр. София, ул. ****. На основание чл. 4 от договора, посредникът има право на възнаграждение за осъщественото посредничество, което е в размер на 3 % 2 без ДДС от цената, на която е извършена продажбата на имота с посредничеството на посредника.
Съгласно договор за посредничество, сключен между „Я.“ ЕООД и „ДГС Т.“ ЕООД – трето за настоящия процес лице, ищецът е предложил процесните имоти на посоченото лице, съответно – организирал е извършването на оглед на същите. С нотариален акт от 01.04.2020 г. по н.д. № 481/2020 г. по описа на нотариус И.Д., имотите са продадени от Д. Г. Т. и С.Г. Т.а на посоченото трето лице - „ДГС Т.“ ЕООД, срещу продажна цена от 93880 лв.
На основание чл. 4 от договора, сключен между страните, възложителят – ответникът Т., дължи на посредника - „Я.“ ЕООД, възнаграждение за осъщественото посредничество в размер на 3 % без ДДС от продажната цена на имота на възложителя, т.е. 3 % без ДДС от 93880 лв. или сумата в размер на 3379,68 лв. с ДДС.
Недоказано е възражението на въззивника, че между страните е налице допълнително споразумение към процесния договор за посредничество, по силата на което ищецът се е съгласил, че ответникът не му дължи възнаграждение за посредничество при продажба на процесните имоти, тъй като същите са били продадени на продажна цена, която е била по-ниска от записаната в договора за посредничество. Действително, представена е декларация от 10.02.2020 г., подписана от Р.К., който, по данни на разпитания свидетел по делото И.К., е бил представител на „Я.“ ЕООД, с която К. заявява, че няма да се претендира от продавача комисионна, но под условие – тази договореност да бъде съгласувана с мениджър. По никакъв начин от съдържанието на същата не може да се направи извод, че К. е действал като представител на „Я.“ ЕООД. Освен това, обективираната в нея воля е под условие – одобряване от мениджър на опрощаване на задължението за заплащане на възнаграждение от продавача на имота, данни за сбъдването на което не са налице.
Точно обратното, процесният договор за посредничество е сключен на 12.02.2020 г., т.е. след подписване на декларацията от 10.02.2020 г., от което следва, че ответникът е поел задължение във връзка със заплащане на претендираното възнаграждение.
Ето защо, неоснователно е възражението на въззивника за сключването на допълнително споразумение от името и за сметка на „Я.“ ЕООД за недължимост на възнаграждение по договора за посредничество от продавача на имота.
Неоснователно е възражението на въззивника, че възнаграждението на посредника следва да бъде изчислено върху половината от продажната цена за имота, доколкото въззивникът е бил собственик на ½ част от имота. Както беше посочено, договорът е сключен само от Д. Г. Т., като последният е поел задължение да заплати целия размер на възнаграждението на посредника за продажбата на имота, въпреки че възложителят не е бил собственик на целия имот, поради което и дължи цялостно изпълнение. В случая, облигационното правоотношение между страните не е 3 обвързано по никакъв начин с притежаваното право на собственост от страна на Т. по отношение на процесния имот. Заплащането на възнаграждение за посредничеството има облигационен характер, поради което и доколкото касае съсобствен имот всеки от съсобствениците може както да поеме такова задължение в пълен размер, така и да го изпълни, при което ще придобие права спрямо другите съсобственици, но съсобственикът, сключил споразумението, остава облигационно задължен спрямо посредника за пълния размер на дължимото възнаграждение.
Ето защо, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл.
286 ЗЗД е основателен.
Във връзка с изложеното съдът счита, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, като в негова полза следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 467 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20020777/13.03.2022 г. по гр.д. № 58478/2020 г. по описа на СРС, 174 състав
ОСЪЖДА Д. Г. Т., ЕГН ****, да заплати в полза на „Я.“ ЕООД, ЕИК ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 467 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4