Решение № 4899 от 01.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4899 гр. Пловдив, 01.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330104408 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. В. Т. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове по чл. 55, ал.1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 30 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва по недействителен договор за паричен заем № **** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда *** г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за неустойка по недействителен договор за паричен заем № ***г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда **** г.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500 лева при лихвен процент в размер на 40 %. Била върната сумата от 2400 лева, за периода от 04.11.2018 г. до 04.05.2019 г., като с нея била погасена главница, възнаградителна лихва и 1 неустойка, уговорена в размер на 900 лева, в случай че тридневен срок от подписване на договора не представи обезпечение, а именно: или две физически лица - поръчители, или банкова гаранция. В исковата молба се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т. 11 ЗПК.

Основанието за недействителност на договора по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се обосновава с обстоятелството, че в договора не е посочен размера на възнаградителна лихва, предвид факта, че клаузата за нейното договаряне е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Според ищеца била нарушена и нормата на чл. 11, ал.1, т. 10 ПК досежно изчисляването на ГПР, доколкото в същия не била включена сумата за неустойка. По този начин се нарушавала и нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Основанието за недействителност по чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК се обосновава с непосочването в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми.

Обосновава се и наличие на недействителност по чл. 11, ал. 2 от ЗПК, доколкото потребителят не е подписал всяка страница от договора за заем.

Уговорената клауза за неустойка противоречала на добрите нрави и на материалния закон, а именно: нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Поради изложеното, според ищеца договорът за паричен заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, и платените суми за възнаградителна лихва и неустойка се явяват недължимо платени.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Изи Асет Мениджмънт” АД, с който се взима становище за нередовност на исковата молба, поради непредставяне на сочения договор за заем и се възразява, че посоченият в исковата молба договор за заем, с който дружеството разполага не е за посочената сума, различава се като период, погасена сума и размер на неустойка. Излагат се и доводи за неоснователност на предявените искове по съображение, че основанието по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК се явява неприложимо, доколкото между страните е уговорен фиксиран лихвен процент, който в случая е 35%, а не посоченият от ищеца 40%, както и се възразява, че според ЗПК размерът на лихвата не е ограничен, стига ГПР да е в размер, посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Във връзка с оспорването на договора като противоречащ на нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, се изразява становище, че ГПР е фиксиран и е посочен в договора. Механизмът за пресмятане на ГПР бил посочен в Приложение № 1 към ЗПК. Неустойката не 2 била нищожна поради противоречие с добрите нрави, като същата обезпечавала евентуалните вреди от договорното неизпълнение. Ако потребителят бил изпълнил задължението си по договора, неустойка нямало да му бъде начислявана. Същата не излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Същата не следвало да бъде включвана в ГПР, което следвало от нормата на чл. 19, ал.3 ЗПК. Възразява се, че нормата на чл. 33 от ЗПК се явява приложима, доколкото същата се претендирала за неизпълнение на едно допълнително задължение. Поради изложеното моли предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на ****г., е допуснато на основание чл. 214, ал.1 ГПК изменение на предявените искове, както следва: по предявения иск за връщане на недължимо платената сума по клауза за възнаградителна лихва – от сумата в размер на 30 лева на сумата в размер на 196,29 лева, и по предявения иск за връщане на недължимо платената сума по клауза за неустойка – от сумата в размер на 50 лева на сумата в размер на 932,53 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правна квалификация чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, а и от представения на л. 43 от делото договор за паричен заем се установява, че на ****г. е сключен процесният договор за паричен заем № ****, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищцата заемател, сумата в размер от 1750 лева, която следвало да се върне на 22 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 92,44 лева. Съобразно чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на 3 заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“, и 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за общо дължимата сума по договора със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 4, ал.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 1347,72 лева, която следвало да бъде заплатена разсрочено с всяка погасителна вноска.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит, се установява, че ищцата е заплатила на ответното дружество по договор за паричен заем №**** от **** г. сумата в размер на 2878,82 лева, от които 196,29 лева – лихва, и 932,53 лева – неустойка.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора п о чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 4 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което 5 последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение". В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.