Решение № 3678 от 01.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3678 гр. София, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно гражданско дело № 20241100513732 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И. Г. К., ЕГН ********** срещу решение № 11853/17.06.2024г., постановено по гр.д. № 54083/2023г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 42 състав, в частта, с която са уважени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.153, ал.1 от ЗЕ и чл.86 ал.1 от ЗЗД и е признато за установено, че И. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумите от 3923,00 лева ( три хиляди деветстотин двадесет и три лева ) главница за топлинна енергия за периода м.05.2020 г. до м.04.2022 г., 483,27 лева ( четиристотин осемдесет и три лева двадесет и седем стотинки ) мораторна лихва за периода 15.09.2021 г. до 31.05.2023 г. и 42,87 лева ( четиридесет и два лева осемдесет и седем стотинки ) сума за дялово разпределение за периода м.05.2020 г. до м.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 13.06.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 32662/2023 г. по описа на СРС, 42 състав и ответника е била осъдена да заплати на ищеца сумата от 137,77 лева ( сто тридесет и седем лева седемдесет и седем стотинки ) сторени съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство и сумата от 1007,58 лева ( хиляда и седем лева петдесет и осем стотинки) сторени съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд необосновано и при неправилна преценка на доказателствата по делото е приел, че ответника има качеството на „потребител на топлинна енергия“ за процесния период и относно посочения в исковата 1 молба обект. Въззивникът твърди, че съдът неправилно е признал за установени сумите за дължимата мораторна лихва върху главницата за ТЕ, след като по делото ищецът не доказал изпадането в забава на ответника, липсвало публикуване в сайта на дружеството-ищец на издадените месечни и общи фактури, с оглед което акцесорната претенция била неоснователна. Оспорва решението и в частта, с която са признати като дължими суми за дялово разпределение в полза на ищеца. В производството не се установявал уговорения и съобщен на клиентите на „Топлофикация София“ ЕАД, ред и начин за плащане на услугата по дялово разпределение, съгл. чл.36, ал.2 от ОУ на ищеца, което правело иска за главницата за ДР изцяло неоснователен.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част, вкл. и в частта, с която е осъден да заплати на ищеца съдебни разноски, и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявените установителни искове в обжалваната им част, като неоснователни.

Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.

Във въззивната жалба е било заявено и искане за изменение на постановеното от СРС решение в частта за разноските, с твърдение, че ответницата не следва да носи отговорност за сторените от ищеца в производството разноски, в частност тези за възнагражденията на вещите лица, изпълнили СТЕ и ССчЕ, тъй като с ОИМ не бил оспорен размера на предявените искове, а само тяхното основание, поради което допускането им по искане на ищеца следвало да води до извод, че последния трябва да понесе и разноските за експертизите. С определение № 34210/17.08.2025 г., след връщане на делото от въззивния съд на СРС, първоинстанционния съд се е произнесъл по молбата по чл.248 от ГПК, като я оставил без уважение, като неоснователна. Същото не е било обжалвано и е влязло в сила на 16.09.2025 г.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД в срока за отговор по чл.263, ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилно приложение на закона и счита, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивна материално-правна норма, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката, или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

С оглед цитираната разпоредба и при дължимата проверка, съдът намира първоинстанционното решение за валидно и допустимо, а по същество и за правилно.

Съдът не констатира неправилно приложение на императивна материално правна норма, за което има служебно задължение да следи и осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение /така т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

По доводите за неправилност посочени във въззивната жалба, въззивният съд приема следното:

2

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.153, ал.1 от ЗЕ за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца за сумите о т 3923,00 лева - главница за топлинна енергия, дължима за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 13.06.2023 г. до окончателното плащане на вземането; сумата от 483,27 лева - мораторна лихва, дължима за периода 15.09.2021 г. до 31.05.2023 г.; сумата от 42,87 лева - главница за дялово разпределение, дължима за периода 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 13.06.2023 г. до окончателното плащане на вземането и сумата от 9,10 лева мораторна лихва за забава върху главницата за ДР, дължима за периода от 16.07.2020 г. до 31.05.2022 г., както и присъждане на сторените в хода на заповедното и исковото производство, съдебни разноски.

Решението в частта, с която е отхвърлен предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу И. Г. К. иск по чл.422ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумата от 9,10 лева мораторна лихва за забава върху главницата за ДР, дължима за периода от 16.07.2020 г. до 31.05.2022 г., като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 от ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: 1.

Ответникът има ли качеството на потребител на доставяната до топлоснабдения имот, топлинна енергия, респ. налице ли е облигационно отношение между страните по повод доставката на ТЕ до имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с присъединен аб. № 306210 ;

2. Ответникът дължи ли на ищеца сумата за дялово разпределение, която услуга е извършвана от ТЛП – „Техем Сървисис“ ЕООД, при липса на доказателства за уговорен и съобщен на клиентите ред и начин на плащане на услугата дялово разпределение“, съгл. чл.36, ал.2 от ОУ на „Топлофикация София“ ЕАД и 3. налице ли е забава на ответника, за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период?

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорил твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Съгласно §1, т.2а от ДР на ЗЕ /в редакцията му към 17.07.2012 г. относима към процесния период/ битов клиент е този, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди , а потребител на енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице, собственик или ползвател на имота, което използва ел. или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си.

От представения по делото и приет като писмено доказателство Договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 60, том LXXXVI, дело № 18565/92 от 17.11.1992 г., неоспорен от ответника за неговата истинност, се установява безспорно, че именно ответника И. Г. К. е собственик на процесния апартамент № 46, находящ се в 3 сграда, в режим на ЕС, на горепосочения адрес в гр. София, ж.к. ****-2 (****), бл.****.

Няма твърдения, нито данни по делото, в периода след покупката на апартамента през 1992 г., собственика му и настоящ ответник да се е разпоредил със собствеността или да е учредил вещно право на ползване на трето лице. В хода на проведеното заповедно производство, издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника И. К. на адреса на топлоснабдения имот, чрез пълнолетно лице, живущо в него и представило се като Е. Г. – дъщеря. В проведеното пред СРС исково производство по образуваното гр.д. № 54083/2023 г. пък ответника К. е упълномощила адв.

С. К. от САК да я представлява по делото, като в сключения договор за правна защита и съдействие и подписаното пълномощно, ответника И. К. е посочила като свой адрес отново адреса на топлоснабдения имот в гр. София, ж.к. ****. Всички посочени по-горе доказателства, в своята съвкупност, свидетелстват, че ответника К. и до настоящия момент се легитимира като собственик на процесния недвижим имот и няма доказателства същата да се е разпоредила със собствеността или да е учредила вещно право на ползване върху апартамент № 46 в полза на трето лице, в който случай евентуално клиент на „Топлофикация София“ ЕАД и потребител на доставяната до имота топлинна енергия би бил вещния ползвател, по силата на изричната разпоредба на чл.153, ал.1 от ЗЕ.

С Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, съгласно мотивите по т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. Върховният съд посочва, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени Общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. В конкретния случай, не се установява през процесния период топлоснабдения имот да е ползван по силата на учредено вещно право на ползване, от лице, различно от установения собственик на имота.