Решение № 738 от 09.12.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 738 гр. София, 09.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веселка Марева

Членове:

Розинела Янчева

Радост Бошнакова при участието на секретаря Славия Г. Тодорова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20238002104016 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Б. И. против решение № 91 от 22.05.2023 г. по гр. дело № 78/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1595 от 14.12.2022 г. по гр. дело № 2063/2022 г. по описа на Пловдивски окръжен съд в осъдителната му част и вместо него са отхвърлени предявените от нея срещу Община Пловдив искове по чл. 49 ЗЗД за сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания от травматично увреждане - счупване на лява ръка, съставляващо фрактура на лява лъчева кост в долния й край, получено на 08.06.2022 г., вследствие на падане поради наличие на дупка в тротоарната настилка на [улица]пред № * в [населено място], претендирано като част от общо обезщетение от 50 000 лева, и за сумата от 1 265 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото непозволено увреждане, заедно със законната лихва съответно от 08.06.2022 г. за обезщетението за неимуществени вреди и 03.08.2022 г. за имуществените вреди до окончателното им изплащане.

Първоинстанционното решение в отхвърлителната част на предявените деликтни искове за разликата над сумите от 25 000 лева и от 1 265 лева до пълния им предявен размер съответно за сумата от 26 000 лева, представляваща част от обезщетение за неимуществени вреди в общ претендиран размер от 50 000 лева по предявения частичен иск, и сумата от 1 1

360.40 лева, потвърдено и от въззивния съд, макар и недопустимо поради неотнасяне на спора пред него за тази част, е влязло в законна сила като необжалвано.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда посочените касационни основания от наличието на несъответствие на фактическите изводи на съда с доказателствата по делото и твърденията и доводите на страните, довели и до погрешни правни изводи и постановяване на решението в нарушение за материалния закон относно възникването на гаранционно-обезпечителната отговорност. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Ответникът в касационното производство Община Пловдив в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба излага съображения за неоснователността й поради липса на преки и непосредствени доказателства за механизма на настъпване на увреждането и причинно-следствената връзка на увреждането и твърдяното неправомерно поведение на общината, а при евентуалност за завишаване на претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди по критериите по чл. 52 ЗЗД и за съпричиняване.

Претендира разноски.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът К. Б. И., чрез процесуалния й представител, поддържа касационната жалба.

Касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част е допуснато по подадената касационна жалба с определение № 3993 от 10.09.2024 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка на съответствието му с практиката на Върховния касационен съд по правния въпрос допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

За да постанови решението в обжалваната му част за отхвърляне на предявените искове по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника

Община Пловдив поради недоказване от ищеца К. И. (сега касатор) на механизма на получаване на увреждането и причинно-следствената му връзка с противоправно бездействие на работещите за общината при поддържане на общинските пътища с неотстраняване на дупка от липсваща тротоарна плочка, тежестта на доказване на които й е указана при разпределяне на доказателствената тежест в изготвения проект за доклад. Въззивният съд е констатирал, че исковете по чл. 49 ЗЗД са основани на твърдения, че на 08.06.2022 г. ищецът К. И. е претърпяла инцидент при стъпване в дупка на тротоар на [улица]пред № * – срещу офис на „Алианц Банк България“ АД, в гр. Пловдив, за състоянието на който и поддържането му в изправност отговорност носи ответната община, и последвало падане, при което е получила счупване на лява ръка (фрактура на лява лъчева кост в долната й част) с кръвонасядане на лява лакътна област и лява предмишница, наложило да претърпи две оперативни интервенции и провеждане на медикаментозно и рехабилитационно лечение, претърпени болки и страдания, продължаващи и понастоящем, включително и поради ограничени движения и 2 невъзможност да използва ръката си, и направени разходи за провеждане на лечението й.

Ответната община е оспорила така предявените искове с доводи, че увреждането не е получено при твърдяните обстоятелства, изведени и от неподаване на сигнали за липса на поставен знак на твърдяното за настъпване на инцидента място и за нарушена тротоарна настилка, завишаване на претендираните неимуществени вреди и съпричиняването им поради липса на достатъчно внимание, съответно на други предходни заболявания. При тези твърдения и указания при разпределяне на доказателствената тежест за установяване на настъпването на инцидента (начин, време и място) и наличието на причинно-следствена връзка между настъпилия вредоносен резултат и противоправното деяние (в случая бездействие по неотстраняване на дупка от липсваща тротоарна плочка), въззивният съд е приел същите за недоказани при неангажиране на свидетели, които като очевидци биха установили механизма на настъпилия инцидент и състояние след настъпването му, преки впечатления за който нямали разпитаните двама свидетели и имали знание за инцидента от самата К. И., която не е ангажирала като свидетел и посочената от нея като оказала първоначална помощ приятелка – Щ. Н., за да посочи обстоятелствата, непосредствено след инцидента, или евентуални охранителни видеозаписи на камери, с каквито се предполага, че разполага всеки банков клон в района, на който се твърди да се е случило увреждането, и в който по представените писмени доказателства не се установява ищецът К. И. да живее, а се посочва само в събраните свидетелски показания. Приложените три фотографии на твърдяното местопроизшествие към исковата молба, приети като доказателствени средства, въззивният съд е изложил, че не установявали нито времето на създаването им, нито местоположението на сниманата липсваща плочка, като такава пред офиса на „Алианц Банк България“ АД в гр. Пловдив, [улица]. Приел е също, че последната и причинната й връзка с увреждането не се установявали и от изслушаните записи в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, предоставени от Дирекция „Национална система 112“ към МВР, които като косвени доказателства биха били в подкрепа на преки доказателства, но каквито липсвали по делото. Посочено е, че доказването на даден факт можело да бъде осъществено и само чрез косвени доказателства, които са в такава единна връзка, която единствено и неизбежно би довела до съответния резултат, но в случая не ставало ясно и не се доказвало къде точно е настъпило вредоносното падане на ищеца К. И., като в телефонните записи се споменавало от сигнализиращия гражданин за изкъртен инвалиден пътен знак, а от представените две фотографии на липсваща плочка, която не е с достатъчно голям размер и с ненакърнена цялост на всички околни плочки, не може да се направи извод за същия. При тези съображения е извел извод за неоснователност на предявените искови претенции.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство, и се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел. За насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване, при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. В установената 3 практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 61 от 1.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50180 от 12.10.2022 г. по гр. дело № 3675/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 50161 от 24.10.2022 г. по гр. дело № 3574/2021 г. на ВКС, III г.о., и други, е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено, като те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от предвидените в процесуалния закон доказателствени средства може да бъде източник на косвено или пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Следователно пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, при които е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, указан чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.

Настоящият състав възприема така дадения отговор на правния въпрос, който следва да намери приложение при разглеждане на спора по настоящото дело.

По основателността на касационната жалба:

При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение в обжалваната му част е частично неправилно. Основателни са наведените в касационната жалба доводи за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 269, изр. 2 във вр. чл. 235, ал. 2 ГПК, и при необоснованост на изводите му при преценката на събраните доказателствени средства, извършена и въз основа на ненаведени от страните фактически твърдения и доводи въз основа на тях, а е нарушен и материалният закон (чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД). При излагане на съображенията за тяхното извеждане в мотивите на решението е посочена възможност за провеждане на доказване и въз основа на косвени доказателства, но при обсъждане на част от събраните доказателствени средства съдът е извел изводи за неустановяване на спорните правнозначими факти относно механизма на увреждането и причинно-следствената му връзка с противоправно деяние на ответната община при неангажиране на показания на свидетели очевидци, включително и на посочен такъв от ищеца К. И., и на евентуално съществуващи записи от видеокамери на банковия офис в района, в който тя не е живяла по представените писмени доказателства, въпреки изложеното в събраните свидетелски показания. Съображенията за евентуални видеозаписи от банковия офис и местоживеене на ищцата в друг район на [населено място] по писмени доказателства са изложени от въззивния съд при липса на твърдения от ответната община по наведения довод във въззивната жалба за липсата на пълно доказване на механизма на увреждането, за които и при приемането им за значими, не са изяснени позициите на страните с поставяне на въпроси по чл. 145, ал. 1 ГПК и евентуално с възможност за ангажиране на доказателства. В 4 тази насока не е съобразено и направеното искане от представителя на ищеца К. И. при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд за разпит и на посочения от нея в исковата молба свидетел. Същевременно в нарушение на чл. 163 - 165 ГПК е прието, че местоживеенето като възможна индиция относно мястото на настъпване на инцидента не може да се установява със свидетелски показания, а с писмени такива. За възможността за установяване на фактическото местоживеене, в случаите когато то е различно от посочените адреси в изпълнение на предвиденото в Закона за гражданската регистрация (Глава четвърта от закона) задължение за адресна регистрация, тези разпоредби не съдържат ограничения, а и несъответствието с последните не могат да имат за последица поставянето на непредвидени в процесуалния закон ограничения за установяването му и извеждане на релевантни за спора изводи.

Разпечатката съдържа 27 от 67 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f01c67de-4c88-48c7-8788-1005a6fec71a