Определение № 5633 от 04.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5633 гр. София, 04.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002101158 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №794/11.01.2024г. на Прокуратурата на Република България срещу решение №1398 от 30.11.2023г., постановено по в. гр. дело №419 по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата от 7 000лв., и съответно е отменено в частта, с която искът е бил уважен за сумата над 7000лв. до претендираните 45 000 лв., като в тази част е отхвърлен. Според касатора решението е недопустимо, респ. неправилно в осъдителната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага, че според твърденията на ищеца, претърпените от него неимуществени вреди са в следствие на неразумната продължителност на процесното досъдебно производство и от бездействието на длъжностни лица да извършат своевременно процесуални действия, в т.ч. повдигане на обвинение на извършителите на престъпление. В тази връзка и доколкото ищецът основава исканията си на бездействие на прокуратурата, довело до изтичане на предвидената в закона давност за процесното престъпление, счита, че искът следва да се квалифицира по чл. 26, ал. 1 от ЗОДОВ. Предвид което излага, че въззивното решение е недопустимо поради недопустимост на предявения иск. Отделно от това посочва, че Законът за отговорността на държавата и общините за вреди урежда особен съдопроизводствен ред, по който се ангажира отговорността на държавата за дейността на администрацията и правозащитните органи, в т.ч. и на органите на съдебната власт. Като е разгледал иска по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд е дал неправилна правна квалификация, което води до неправилност на решението. В случай, че при изложените фактически твърдения и формулирания петитум бъде прието, че отговорността на Прокуратурата на Република България следва да се търси 1 като възложител на работа, а не като процесуален субституент на държавата, касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради погрешния извод на въззивния съд за кумулативното наличие на предпоставките за ангажиране на гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника по чл. 49 от ЗЗД. Доколкото липсва и изложение на мотиви относно всеки от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, както и препращане към мотивите на първоинстанционното решение, то според касатора е налице и необоснованост на решението. Твърди също и допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение поради пропуска му да обсъди релевираните от въззивника пороци на първоинстанционното решение, което е довело до неправилност на крайния извод за основателност и доказаност на предявения срещу ПРБ иск. Доколкото изводите на въззивния съд не кореспондират и на събрания по делото доказателствен материал, то обжалваното въззивно решение е неправилно и необосновано. На последно място, и в случай, че бъде ангажирана неговата отговорност, касаторът оспорва размерът от 7000лв. на присъденото обезщетение за търпени неимуществени вреди като прекомерен и необосновано завишен. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено, или- в условията на евентуалност- да бъде отменено обжалваното решение в осъдителната му част, като предявеният срещу ПРБ иск бъде отхвърлен като неоснователен. В изложението към касационната жалба се посочват основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Поставя се следният въпрос: „Неустановяването на фактически състав за предявяване на иск по чл. 2 от ЗОДОВ води ли до невъзможност за определяне на правната квалификация на предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ, когато от фактическите твърденията в исковата молба може да се извърши преценка за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок?“, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно на разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №1 от 27.11.2023г. по тълк. дело №1/2022 г. на ВКС, ОСГК. Според касатора, формирайки извода си за наличие на основанията за ангажиране на отговорността на прокуратурата по общия гражданско-правен ред, въззивният съд не е съобразил разпоредбите на чл. 26, чл. 2в и чл. 1 от ЗОДОВ, предвид което обжалваното решение е неправилно поради противоречие със закона и с тълкувателната практика на ВКС.

Следващият въпрос „Прекратяването на наказателното производството поради изтичане на абсолютната погасителна давност по смисъла на чл. 81, ал. 3 от Наказателния кодекс достатъчно основание ли е, за да се приеме наличие на противоправно поведение на прокурори, което да обосновава отговорността на ПРБ по чл. 49 от ЗЗД?“ касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага, че следва да се има предвид, че продължителността на наказателното производство зависи от необходимите действия по разследването, от необходимостта от спиране на производството, необходимост от съдействие от други институции, в т.ч. международно сътрудничество, от процесуалното поведение на всички участници в последното и от други фактори. Поради което е обективно възможно, независимо от активността на прокурора по наказателното дело, необходимите срокове за разследване да надвишават предвидените в процесуалния закон. На следващо място посочва, че въззивното решение следва да бъде допуснато до 2 касационно обжалване и поради това, че същото е очевидно неправилно. Счита, че наведените от ищеца фактически твърдения за нерешено в разумен срок наказателно производство, прекратено поради изтичане на абсолютна погасителна давност за разследване на престъплението, покрива фактическия състав на чл. 26 от ЗОДОВ, поради което отговорността на държавата следва да се реализира по специалния закон, а не по реда на общия граждански закон. Доколкото в Глава трета „а“ от ЗСВ е разписана императивно предвидената административна процедура,която не е изчерпана, производството по настоящото дело се явява процесуално недопустимо и следва да бъде прекратено. Предвид изложеното, касаторът счита въззивното решение за недопустимо поради недопустимост на предявения иск. /В този смисъл Решение № 48 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело №1610/2019г./

В представения писмен отговор Л. Б., чрез адв. М. изразява становището си, че касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване, тъй като не са налице основанията, посочени в нея.

От своя страна Л. Б. депозира касационна жалба вх. №4007/14.02.2024г. срещу решение №1398 от 30.11.2023г., постановено по в. гр. дело №419 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, с която въззивният съд е отменил първ. Решение в частта, с която предявеният от него иск е бил уважен за сумата на 7000лв. до 45 000лв., претендирани на осн. чл. 49 ЗЗД. Счита, че въззивният съд правилно е установил фактите по делото, но неправилно и в противоречие с правилата за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, е уважил искът само за сумата от 7000лв. В изложението към касационната жалба посочва основанията по чл.

280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Поставя въпросите „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви?“ и „Налице ли е липса на въззивна дейност в постановеното въззивно решение?“ като твърди, че решението е постановено при отсъствие на въззивна дейност на този съдебен състав и в противоречие с трайно установената съдебна практика, съдържаща се в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение №1 от 17.07.2001г. по тълк. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС;

Постановление №4 от 23.ХII.1968г. на Пленум на ВС, доколкото при определяне на обема на неимуществените вреди не е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. По въпроса за размера на справедливото обезщетение се твърди произнасяне в противоречие с Решение №154 от 18.08,2022г. по гр. д. №2893/2021г. ВКС; Решение №57 от 30.05.2022г. по гр. д. №2372/2021г. на ВКС; Решение №64 от 08.08.2022г. по т. д. №645/ 2021г. на ВКС; Решение №60 от 08.08.2022г. по т. д. №616/2021г. на ВКС; Решение №1 от 12.03.2021 г. и др. На осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК счита, че следва да бъде допуснато произнасяне на въпросите: „При присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, произтичащи от нарушено право за решаване на дело в разумен срок съдът следва ли да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ дори искът да е заведен с правно основание чл. 49 ЗЗД? Следва ли при присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на деликт да се вземе в предвид освен социалноикономическата обстановка в страната към момента на възникване на вредата и социално3 икономическата обстановка към момента на присъждане, за да бъде спазен принципа за определяне обезщетението по справедливост или този довод би следвало да се възприеме от съда за обогатяване на ищецът?“. Излага, че отговорът на тези въпрос е свързан с развитието на правото и точното му прилагане и са провокирани от липсата на обсъждане на изброените по-горе критерии в мотивите на атакуваното решение. Независимо от предпоставките по ал. 1, според касатора са налице и основанията по чл.280, ал.2 от ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като атакуваното Решение е вероятно нищожно и недопустимо, постановено при наличие на очевидна неправилност.

Чрез представения писмен отговор, ответникът по тази жалба – Прокуратурата на Р България моли същата да не бъде допускана до касационно обжалване, тъй като липсват основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Счита, че изведените от касатора въпроси не са обусловили правните изводи на съда. Отделно от това сочи, че изложените доводи за необоснованост на въззивното решение, липса на мотиви и неправилен анализ на доказателствата представляват основания за отмяна на въззивното решение по см. на чл. 281 ГПК, а не основания за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационните жалби против решението са допустими: подадени от легитимирани страни, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

За да се произнесе по наличието на касационни основания, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск на Л. К. Б. срещу Прокуратурата на Р България за заплащане на основание чл. 49 ЗЗД на сумата от 90 000 лева, от които 45 000 лева се претендират като обезщетение за претърпени имуществени вреди, а останалите 45 000 левакато обезщетение за неимуществени вреди. Ищецът твърди, че е пострадал от престъпление, за което се е водило досъдебно производство под №ЗМ 3294/2007г. по опис на РУ – СДВР за 2007г., регистрирано като ПП №57213 по опис на СГП за 2007г. Излага, че бил измамен, но престъплението не било разследвано и бездействието на органа, осъществяващ функция по обвинението го е увредило, като го лишило от връщане на сумата, с която е измамен, а същевременно се е наложило да се укрива от извършителите, които макар и да са били известни, не са задържани и спрямо тях не са извършвани навременни наказателно процесуални действия. Посочва, че е имал затруднения в намирането на работа, а след много продължително разследване, и при внесен в съда обвинителен акт, наказателното производство било прекратено поради изтичане на преклузивния давностен срок, на основание чл. 81, ал. 3 НК.

Чрез депозирания писмен отговор, ответната страна оспорва редовността на исковата молба, допустимостта на предявения иск и в условията на евентуалност- негова основателност.