Акт от 07.12.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- 11263/2020
- Подписан
- 07.12.2023
Цитирани разпоредби
- чл.154 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.269 · Граждански процесуален кодекс
- чл.271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.272 · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал.1,т.2 · Закон за адвокатурата
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111 · Закон за задълженията и договорите
- чл.111, б."в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.146 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.143 · Закон за защита на потребителите
- Чл.144, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- чл.144, ал.3, т.1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146, ал.2 · Закон за защита на потребителите
- чл.147, ал.1 · Закон за защита на потребителите
- Чл. 58, ал.2 · Закон за кредитните институции
Р Е Ш Е Н И Е гр.София, 07.12.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ТЕОДОРА И. при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11263 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 02.03.2020 год., постановено по гр.дeло № 58632/2017 г. на СРС, І Г.О., 45 състав, е признато за установено по предявения от Р.И.М., ЕГН ********** срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.146, ал.2, вр. чл.143 от ЗЗП, че клаузата, обективирана в чл.6, ал.3 от Договор за потребителски кредит с № HL 33411/11.02.2008 г., сключен между „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, като кредитодател и Р.И.М., ЕГН **********, като кредитополучател е нищожна поради неравноправност по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП. С решението на съда е осъдено „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от П.Н.Д., Д.Б.Ш., да заплати на Р.И.М., ЕГН ********** ***, сумата в размер на 1250,00 лева /хиляда двеста и петдесет/ лева, частично от сумата в размер на 20000,00 лева, за периода от м.09.2012 г. до м.03.2017 г., като платена при начална липса на основание, и представляваща разликата между уговореното с Договор за потребителски кредит с № HL 33411/11.02.2008 г., сключен между „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, като кредитодател и Р.И.М., ЕГН **********, като кредитополучател и заплатените анюитетни вноски, включващи главница и лихва в увеличения им размер. С решението на съда е осъдено „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, да заплати на Р.И.М., ЕГН ********** на основание чл.78. ал.1 ГПК сумата от 240,40 лева - съдебни разноски. С решението на съда е осъдено „Ю.Б.“АД, ЕИК ********, да заплати на адвокат В.В.Т., ЕГН **********, с адрес на упражнавяне на дейността в гр.София, бул.“********№ ********НП, център „Венус“,сумата в размер на 317,50 лева, адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.
Въззивникът- ответник „Ю.Б.“ АД, ***, чрез юрк.Б.К.е подал въззивна жалба, с която моли съда обжалванато решение да бъде отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, по подробни съображения изложени във въззивната жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове, като неоснователни. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна
- ищец Р.И.М., чрез пълномощника си Адвокатско съдружие“Б.К.“, чрез адв.К.Б.оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага съображения за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
В хода на производството по делото пред въззивната инстаниця е починал на 25.09.2021 г., въззиваемата страна- ищец Р.И.М.. С определение постановено в публично съдебно заседание на 14.12.2022 г. по настоящето въззивно гражданско дело са конституирани, като въззиваеми страни- ищци по делото на мястото на починалия ищец Р.И.М. неговите наследници по закон, а именно: И.Р.И.- дъщеря и М.Р.И.- дъщеря.
С писмена молба подадена на 29.11.2022 г. от М.Р.И., чрез пълномощника си адв.В.С., изрично е заявила, че поддържа депозираният от нейния наследодател Р.И.М. отговор на въззивна жалба. Оспорва подадената въззивна жалба, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
С писмена молба подадена на 29.11.2022 г. от И.Р.И., чрез пълномощника си адв.С.Д. изрично е заявила, че поддържа депозираният от нейния наследодател Р.И.М. отговор на въззивна жалба. Оспорва подадената въззивна жалба, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД, във връзка с чл.146, чл.143, т.10 от ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
С решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение № 51 от 04.04.2016 г. по т.дело № 504/15 г., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.дело № 4452/14 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.дело №1 899/15 г., на ВКС ІV г.о. и др., състави на ВКС еднозначно са приели, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. С решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.дело № 240/15 г. на ВКС, ІІ т.о. е съобразена практиката цитирана по-горе, като е прието още, че методът на изчисление на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори. От това е изведено, че съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки.
Достигнато е до извод, че когато потребителят не е получил достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от банката - кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява част от сключения договор, кредитодателят не може да бъде считан за добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП. Тази практика се споделя напълно от настоящият въззивен състав. От общата дефиниция на пар.13, т.1 ДР ЗЗП и от чл.9, ал.3 ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска дейност се включват в кръга лица – потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП. Възмездността на договора за банков потребителски кредит - арг. чл.9, ал.1 ЗПК се изразява във възможността, кредитодателя да получава граждански плодове - възнаградителни лихви, такси, комисионни. Тази възможност се осъществява чрез бланковите договори за потребителски кредит, като тя може да е и част от предметното съдържание на общите условия на банката. От разпоредбата на чл.10 ЗПК се установява, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси и комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в него. Изключението от това правило е залегнало в разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗПК и е свързано с възможността за едностранна промяна от страна на кредитора на лихвения процент. Приложимостта на това изключение винаги се свързва с равноправност на едностранно променяната клауза. Този извод се налага от законовия бланкет на чл.24 ЗПК към чл.143 ЗЗП, с който е дефинирана общо неравноправността в договорите сключвани с потребител, а именно - всяка индивидуално определена уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. С решение по т.дело № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. е прието, че чл.146, ал.2 ЗЗП дефинира клаузите, които не са индивидуално определени - такива, които са предварително изготвени от търговеца и върху съдържанието им потребителя не е могъл да влияе.
Следователно, наличието на общи условия и типово сключени договори като предварително изготвени от търговеца, изключват индивидуално уговорения характер на клаузите. Добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. Добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед правните й последици - постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно присвоени права, независимо дали в общите условия или в подписания бланков договор за кредит, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител условия / чл.147, ал.1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме задълженията си. Чл. 58, ал.2 ЗКИ указва, че разходите по кредита следва да бъдат определени изрично и изчерпателно. Чл.144, ал.2 ЗЗП от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя да може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина а на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. От изложеното следва, задължението при разглежданата възможност за кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по един ясен, недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца, които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на разходите по кредита, в това число и възнаградителната лихва. Или както са приели и другите състави на ВКС в разгледаната вече практика, следва да бъде договорно очертана методиката за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът, количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти / в този смисъл и чл.33а, ал.2 ЗПК/, съответно всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения процент.
Разпечатката съдържа 33 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/f01b78da-c1bc-4177-8788-c558b43b8d3e