Решение № 6502 от 27.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6502 гр. София, 27.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-9 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария М. Запрянова при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Мария М. Запрянова Гражданско дело № 20231100104391 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба на Т. М. Ш., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Момчилград, ул. ****, общ. Момчилград, обл. Кърджали, действащ, чрез адв. М. И. срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул.

“Витоша“ № 2, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата от 124 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780- 11/1998г. по описа на ВОПСофия, а сега ДП № 11- 048/1999г. по описа на ВОПСофия, образувано през януари 1991г. и висящо към настоящия момент, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2023г. /датата на депозиране на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се посочва, че ищецът е сред лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944г. до 10 ноември 1989г. В този смисъл заявява, че през март 1985 г. заедно с други негови познати от родния му град Момчилград са били качени в полицейски микробуси или автобуси и са били закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването всички, включително и ищецът са били вързани с белезници, като опасни престъпници и затворници.

В затвора Белене са били настанени в помещения, в които не е влизала дневна светлина.

Били са принуждавани да работят по строителни обекти. Ищецът посочва, че доста време след задържането му никой от семейството му не е знаел къде се намира и дали е жив като едва впоследствие му била предоставена възможност да напише писмо на семейството си.

Заявява, че в затвора на остров Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно 1 деградиращи условия – мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена (за тоалетна е ползвал една кофа в килията); липса на здравни и медицински грижи и помощ; лоша храна; не му било разрешено половин година да се свърже с близките си и да им съобщи къде е; карали го да работи тежък физически труд, а накрая дори искали да плати за настаняването си в Белене; ищецът е бил принуден да работи, без заплащане, без трудови и осигурителни права, без трудов договор, а въпреки демократизирането на България след 1989 г. и до днес тези години не се признават за трудов или осигурителен стаж за пенсиониране; осъдените и задържаните за криминални престъпления били на по-лек режим от ищеца и имали някакви права, докато ищецът и другите в неговото положение нямали никакви права.

След година и половина престой в Белене, през септември 1986г. ищецът бил принудително изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, като всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството всеки ден. Нямал право да напуска селото без разрешението на съответния полицейски служител. През юни 1988г. бил освободен и се прибрал в родния си край. В сравнение с Белене, единствената значима разлика на престоя на ищеца в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, била, че не е бил заключен в килия. Бил под постоянно наблюдение на полицията и държавна сигурност, не можел да напуска града, не можел да контактува с близките си; не можел да си тръгне от там и да се върне в у дома или да отиде където и да било на друго място по негово желание; бил в пълна социална изолация; всяка сутрин и вечер е трябвало да се подписва в местното кметство; нямал документи за самоличност – властите му ги взели още при отвеждането му на остров Белене; по време на престоя в гр. Бобов дол формално не бил затворен в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС.

В ИМ се сочи, че ищецът не е извършил никакво престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Нямал е постановена присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки това бил фактически лишен от свобода в продължение на години, във връзка с така наречения „Възродителен процес“.

В резултат на задържането му години наред били засегнати правата му на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация. При задържането си ищецът бил на 35 години.

Всички близки и познати стояли далеч от семейството му, тъй като се страхували да не пострадат те и техните семейства по същия или подобен начин. Ищецът бил лишен от семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти.

Релевира, че преживяното по онова време, стресът и психическият срив и до ден днешен оказват своето въздействие върху здравето му. Посочва, че за лишаването му от свобода тогава не му били връчени никакви документи като едва на по-късен етап разбрал, че в архивите на бившата Държавна сигурност има документи за задържането му в поделение на МВР и изпращането му на остров Белене и след това изселването ми в гр. Бобов дол, обл.

Кюстендил. В документите от тези години фигурирал с принудително дадените му имена – 2

Т. М.Ш. и/или Т.М.Х..

Ищецът заявява, че след всички описани изтезания над него и семейството му в периода 1985г. – 1988г. бил принуден от властите през 1989г. да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция, където е останал да живее и към момента на депозиране на ИМ.

Посочва, че следствено дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) е образувано на 30.01.1991г. срещу Т.Х.Ж. и о.з.ген.полк. Д.И.С. за това , че в периода 1984-1989 година, в съучастие с други лица, са подбуждали към национални вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК.

В периода 31.01.1991г. - 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени лицата Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. В последствие на Д.С. било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК ( за престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици. Обвиняемите Т.Ж. и Г.А. са били привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д.С..

На 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж. и Г.А., като по внесения обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия.

С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд - Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия генерал-майор Ч. е върнал делото на прокуратурата. По-късно, на 19.12.1997г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внесен във Върховния касационен съд и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от 28.04.1998г. съдия подп. А.И. е върнал делото повторно поради това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото.

Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура.

С постановление от 29.09.1998г. на о.з. полковник В.Б.- прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК били прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение на Т.Ж. и Д.С. поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999г. наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999г. делото било възобновено и разследването продължило под нов номер- П-048/1999. по описа на ВОП-София.

При извършените от Софийска военноокръжна прокуратура следствени действия, били установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация на пострадалите лица.

3

Посочва, че на 04.10.2018г. е издадено постановление за спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за ускоряване на наказателното производство с определение №3730 от 03.09.2018г. на СГС.

Обобщава, че делото е образувано на 30.01.1991г. като следствено дело №1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998г. по описа на ВОП-София, като след поредното му възобновяване разследването продължава под нов номер на делото - ДП №11048/1999г. по описа на ВОП - София. Разследването по делото продължава вече повече от 29 години, като от последното му внасяне в съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда, са изминали повече от 20 години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече близо 30 години, въпреки че фактически разследването по следственото дело е завършено.

Препис от исковата молба е връчен на ответника и в срока по чл. 131 ГПК е постъпил такъв.

Ответникът Прокуратурата на Република България навежда възражение за недопустимост на исковата претенция, в условията на евентуалност – неоснователна. Заявява, че ищецът не е представил доказателства за твърденията си, че е разпитван като свидетел по делото и че са му разяснени правата на пострадал. Същевременно твърди, че искът е недопустим, доколкото не е изчерпана административната процедура по реда та Глава Трета „а“ ЗСВ, доколкото няма постигнато споразумение. Заявява, че производството е протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за продължителността на производството. Сочи, че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ, тя не е пасивно материално-правно легитимирана да отговаря. Посочва, че делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство Прокуратура на РБ не е пасивно легитимирана да отговаря. Досъдебно производство № II048 от 1999 г.на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативноиздирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент. Оспорва твърденията на ищеца, че органите на ПРБ не са предприели всички необходими, за движението на производството действия. Навежда възражение за прекомерност на исковата претенция.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна:

От приетите писмени доказателства се установява, че ищецът Т. М. Ш. /Т.Ч., Т.М.Х. – съгласно удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх № 265/09.09.2024г./ е 4 пострадал от т.нар. „Възродителен процес“. Установява се, че през март 1985 г. заедно с други негови познати от родния му град Момчилград били качени в полицейски микробуси или автобуси и били закарани принудително на остров Белене. През време на пътуването всички, включително и ищецът са били вързани с белезници. В затвора Белене при липса на елементарни условия на живот ищцът прекарал година и половина, а през септември 1986г. ищецът бил принудително изселен в гр. Бобов дол, обл. Кюстендил, като всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството.Нямал право да напуска селото без разрешението на съответния полицейски служител. През юни 1988г. бил освободен и се прибрал в родния си край.