Решение № 195 от 29.09.2026, Районен съд - Девня

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Девня, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДЕВНЯ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДАНИЕЛА ВЪЛЕВА при участието на секретаря ИСКРА ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от ДАНИЕЛА ВЪЛЕВА Гражданско дело № 20263120100240 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по искова молба от от М. Ф.

А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, чрез проц. представител - адв. С.

К. - от ВАК срещу „Кинти БГ“ЕООД, ЕИК: 207615222, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С. установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че сключения между тях Договор за потребителски кредит № *** от 19.03.2025 г. е нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 19 ал. 4 вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Ищецът обосновава исковата си претенция твърдейки в исковата молба, че на 19.03.2025 г. е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който му е била предоставена главница в размер на 1 000 лева /сега 511, 29 евро/. Ищецът счита Договора за кредит № *** от 19.03.2025 г. за нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 19 ал. 4 вр. чл. 11 ал. 1, т.

9 и т. 10 от ЗПК, тъй като с него му било възложено да предостави обезпечение по кредита, изразяващо се в осигуряване на поръчителство на трето лице или предоставяне на банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение дължал неустойка по кредита. Твърди, че по същество тази неустойка представлява скрито оскъпяване или лихва, разход за длъжника и възнаграждение за кредитора, който не е посочен на потребителя като лихва по договора в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. на второ място, поставяйки изначално неизпълними изисквания към потребителя, кредиторът не му оставял избор. Всичко това поставяло потребителя в подчертано 1 неравностойно положение спрямо кредитора.

На следващо място, съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, договора следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая кредиторът се задоволил с посочване на размер на ГПР, без да поясни как е определен този размер и какви допускания съдържа. В случая неустойката представлявала разход, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не било сторено.

Липсвало информация колко точно, включително като сума в лева, е оскъпяването по кредита. Бланкетното посочване на ГПР обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с чл. 19 ал. 1 от ЗПК. При положение че неустойката бъде включена от кредитора в ГПР, то нормативно установения в чл. 19 ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР би бил надвишен. Кредиторът не включвал възнаграждението по т. нар. от него „обезпечение“ към ГПР с единствения стремеж да заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Излага, че съгласно актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит.

Посочва, че съгласно чл. 23 от ЗПК когато договор за кредит е обявен за нищожен, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, което ищецът вече е направил. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който признава иска. Счита, че не е дал повод за завеждане на настоящия иск, поради което моли съдът да възложи разноските изцяло в тежест на ищеца, като излага подробни аргументи за това, а именно: В случая по делото липсвали данни кредиторът да е предприел действия по принудително изпълнение, да е упражнил извънсъдебна принуда по отношение на ищеца или по друг начин да е дал повод за предявяването на иска.

Алтернативно прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнагражение от насрещната страна и моли то да бъде определено в размер под минималния, с оглед правната и фактическа сложност на делото, признаването на иска и съгласно утвърдената съдебна практика на СЕС и националните съдилища.

В съдебно заседание страните, редовно призовани не се явяват, не се представляват. Представят писмени становища, в които поддържат изложеното в исковата молба и отговора, а ищецът, чрез проц. си представител прави нарочно искане за постановяване на решение при условията на чл. 237 ал. 1 от ГПК.

2

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира, че в конкретния случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237 ал. 1 от ГПК, тъй като от ответника е направено изрично признание основателността на предявения иск и с молба от 24.08.2026 г. процесуалният представител на ищеца е поискал съдът да се произнесе с решение съгласно признанието на иска. Не се установява да е налице някоя от хипотезите на чл. 237 ал. 3 т. 1 и т. 2 от ГПК или друго установено със закон изключение – признатото право не противоречи на закона и добрите нрави и е такова, с което страната може да се разпорежда, предявените искове не са брачни, нито такива по гражданско състояние или за поставяне под запрещение.

С оглед на това съдът не дължи обсъждане на събраните по делото доказателства – арг. от нормата на чл. 237 ал. 2 от ГПК. За пълнота, следва да се изясни, че признанието не противоречи на приобщените по делото писмени доказателства.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен. По тези съображения следва да се постанови решение, с което предявеният иск да се уважи изцяло.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ал. 2 от ГПК решението при признание на иска не се мотивира, а е достатъчно в мотивите съдът да укаже само, че се основава на признанието на иска.

Предвид горното съдът намира, че с оглед процесуалното поведение на страните – признание на иска от страна на ответника и направено искане от ищеца по реда на чл. 237 ал. 1 от ГПК, следва да се постанови решение при признание на иска.

Ето защо, предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК за ищеца се поражда право на разноски.

Във връзка със заявеното от ответника по отношение разпределението на разноските по делото следва да се отбележи, че в настоящата хипотеза на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза от потребителски договор, независимо от признанието на иска от страна на ответника, разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК не намира приложение. Наличието на нищожна клауза в договор, сключен с потребител, само по себе си поражда правото на последния да иска обявяване на нищожността по съдебен ред. В този смисъл: Определение № 3

50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т.о., ТК. По делото няма данни ответникът извънсъдебно да е признал нищожността на договора за кредит. Това означава, че той е станал причина за завеждане на делото.

Разноските на ищеца са в размер на 271, 73 евро съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК, от които 21, 73 евро заплатена чрез ЕПЕП държавна такса и 250 евро заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, представляващ и разписка за платената сума в брой.

Същото се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на извършената от проц. представител работа. В този смисъл съдът намира възражението на ответника за основателно, като с оглед характера на спора, извършените процесуални действия и необходимият за осъществяване на защитата квалифициран юридически труд, на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК съдът преценява, че същото следва да бъде намалено на 200 евро. Така следващите се разноски на ищеца се равняват на сумата от 221, 73 евро.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Ф. А., ЕГН: ********** и „Кинти БГ“ЕООД, ЕИК: 207615222, че сключеният на 19.03.2025 г. между тях Договор за потребителски кредит № *** е нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 19 ал. 4 вр. чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК.

ОСЪЖДА „Кинти БГ“ЕООД, ЕИК: 207615222, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от В. Г. С. ДА ЗАПЛАТИ на М. Ф. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: *** сумата от 221, 73 евро /двеста двадесет и едно евро и седемдесет и три евроцента/, представляваща направени по делото съдебно деловодни разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Девня: _______________________ 4