Решение № 827 от 14.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 827 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

В.ена Дранчовска

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100509828 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №20045755 от 02.07.2022 г., постановено по гр.д. № 66174/2019 г., СРС, 60 състав, e уважен предявеният от „М.Л.“ ЕООД срещу етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се на адрес гр. София, ж.к. *******, представлявани от управителя на етажната собственост В. Т.П., осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1760 лв., представляваща възнаграждение по договор за абонаментно обслужване на асансьорни уредби от 28.04.2017 г., дължимо за периода от м. юли 2017 г. до м. април 2019 г., включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда 18.11.2019 г. до окончателното изплащане на дължимата сума.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от „М.Л.“ ЕООД срещу етажните собственици на сграда в режим на етажна собственост, находяща се на адрес гр. София, ж.к.

*******, представлявани от управителя на етажната собственост В. Т.П. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 160 лв., представляваща неустойка по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 2 от договора за неспазено двумесечно предизвестие при неговото прекратяване.

С оглед изхода на спора, ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 437,07 лв. за исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдебни разноски в размер на сумата от 51,25 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение в частта, с която е уважен предявения от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, е подадена въззивна жалба от ответника – Етажната собственост, чрез процесуалния си представител адв. И. Я., с 1 оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа се, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е приел, че ищецът е изправна страна по процесния за договор абонаментно обслужване на асансьорни уредби от 28.04.2017 г., както и че дружеството е изпълнявало точно задълженията си по договора през целия процесен период, поради което му се дължи уговореното месечно възнаграждение. Счита, че в показанията на двамата разпитани в о.с.з от 30.06.2021 г. свидетели са налице съществени противоречия относно уведомяването на етажната собственост от необходимостта за профилактика, извършването на профилактика и отстраняването на повреди по асансьора, които съдът не е взел предвид. Изтъква, че издадените от ищеца фактури за дължимите по договора от 28.04.2017 г. суми представляват нередовни счетоводни документи. В този смисъл счита, че съдът не е взел предвид в цялост констатациите на извършената по делото ССчЕ, тъй като съгласно заключението на вещото лице, налице е известно заблуждение между първичните документи, които е следвало да бъдат издавани и тези, които са издадени, както и че сумите по процесните фактури са отразени като платени във водения от етажната собственост отчет, което навежда на заключението, че между страните е имало практика плащането да се извършва в брой, а не по банков път, както е посочено в договора.

Въззивникът моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново съдебно решение, с което да се отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият „М.Л.“ ЕООД е депозирал в срок писмен отговор на въззивна жалба, в който се излагат съображения за законосъобразност и правилност на обжалваното съдебно решение. Моли съдът да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски във въззивното производство.

Първоинстанцонното решение, в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 160 лв., представляваща неустойка по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 2 от договора за неспазено двумесечно предизвестие при неговото прекратяване, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК и от процесуално легитимирана страна, като е заплатена дължимата ДТ, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на първоинстанционния съд и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира 2 следното:

От фактическа страна не е спорно между страните, а и от представените по делото писмени доказателства безспорно е установено, че на 28.04.2017г. страните са подписали договор за абонаментно обслужване на асансьорни уредби, по силата на който ищецът е приел да поддържа в техническа и функционална изправност приетия на сервизно абонаментно обслужване асансьор в етажната собственост, да осигури присъствие на обекта до 4 часа, да осигурява 24-часово непрекъснато аварийно обслужване, да оказва помощ при аварии и злополуки, да води дневник, в който да отразява техническото състояние на асансьора. Договорът е със срок на действие една година от сключването му, като срокът се продължава автоматично за 12-месечен срок след изтичането му и при липса на писмено възражение от възложителя.

По делото са представени и приети като писмени доказателства фактури № 1037 от 03.01.2018 г. за сумата в размер на 160 лв., представляваща дължими абонаментни такси за м. юли и м. август 2017 г., № 1214 от 23.04.2018 г. за сумата в размер на 480 лв., представляваща дължими абонаментни такси за м. септември 2017 г. до м. февруари 2018 г., № 1318 от 20.07.2018 г. за сумата в размер на 240 лв., представляваща дължими абонаментни такси за м. март 2018 г. до м. май 2018 г., № 1552 от 24.01.2019 г. за сумата в размер на 240 лв., представляваща дължими абонаментни такси за м. юни 2018 г. до м. август 2018 г. и № 1678 от 08.05.2019 г., представляваща дължими абонаментни такси за м. септември 2018 г. до м. април 2019 г.

Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната и приета без възражения от страните ССчЕ, което съдът намира за компетентно и обективно дадено се установява, че процесните фактури, приложени по делото, са с различна номерация, която не съвпада с данъчните фактури, които дружеството е издавало и които са намерили счетоводен израз в търговските книги на ищеца. Приложените фактури представляват образци на фактури, които се издават от лица, нерегистрирани по ДДС и в тях няма посочен ДДС номер на ищеца, въпреки че дружеството е регистрирано по ДДС, считано от 19.12.2014 г., като по обяснение на ищеца същите били издавани само като покана за плащане. Вещото лице е посочило още, че съгласно извършената в счетоводството на етажната собственост проверка, първите четири процесни фактури били заплатени, а последната фактура № 1678 от 08.05.2019 г. не е била заплатена.

В о.с.з от 30.06.2021 г. вещото лице по ССчЕ е допълнило заключението си, като е добавило, че отчетите на етажната собственост представлявали една тетрадка, в която се описвали всички суми, но плащанията не били документирани съобразно изискванията на Закона за счетоводството и нямало издадени фискални бонове от ищцовото дружество в полза на етажната собственост. При ищеца не са налице осчетоводени фактури.

С оглед оплакванията в жалбата и тълкувайки процесния договор по правилата на чл.

20 ЗЗД, съдът приема, че последният е „договор за абонаментно обслужване“ с предмет техническа и функционална поддръжка на асансьор в етажната собственост. Страните не спорят, че договорът между тях е валидно сключен и ги обвързва. Посоченият договор е от категорията на „ненаименуваните договори“. Характерно за последните е, че те са пряк израз на принципа за свобода на договаряне, регламентиран в чл. 9 ЗЗД. Съдът следва, с оглед предмета на договора, да прилага правилата за съответния вид договори по ЗЗД при спор относно ненаименуван договор. Специфичното при този вид договори за "абонаментно обслужване" е, че извършването на работа по договора не е предпоставка за заплащане на уговореното възнаграждение предвид абонаментния характер, т.е. работа се престира само при необходимост/възложение. Възнаграждение се дължи винаги, освен ако не се касае за хипотеза, в която има възлагане на някаква дейност и тази дейност не е изпълнена. В този смисъл е законосъобразен и обоснован извода на първоинстанционния съд, че основанието за вземането на въззиваемото дружество е сключеният между страните договор за 3 абонаментно обслужване и неговото изпълнение, а не процесните фактури. Съгласно споделяната от настоящия състав практиката на ВКС, обективирана в Решение № 158 от 07.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 112/2012 г., I т. о., след като задължението на възложителя по договор за изработка за плащане на възнаграждението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е станало изискуемо, издаването на фактура от изпълнителя, подписването и отразяването й в счетоводните книги на възложителя, е ирелевантно за настъпването на падежа на задължението на поръчващия- той вече е настъпил. При нередовност на фактурата, изключваща същият да е носител на информация за предвидените от законодателя счетоводни цели, това несъответствие със закона не се отразява на правната и характеристика на документа, на частен свидетелстващ по см. на ГПК, като решаващият съд е длъжен да прецени доказателственото значение за удостоверените факти с оглед на всички доказателства по делото (вж. Решение № 92 от 07.09.2011 г. на ВКС по т.д. № 478/2010, II т. о.).

В настоящия случай „М.Л.“ ЕООД се е задължил за срока на договора да осигурява поддържане на техническата и функционалната изправност на асансьора в етажната собственост, а последната – да изплаща месечно възнаграждение /абонаментна такса/ в размер на 80 лв. /с ДДС/ до 5-то число на следващия календарен месец, чл. 3, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, месечното възнаграждение не се дължи при престой на асансьора за повече от 10 дни по вина на изпълнителя – въззиваемото дружество.

Обоснова СРС е приел, че от показанията на разпитаните свидетели Н.В. и П.Д., които кореспондират с останалия доказателствен материал по делото, не се установява неизпълнение на задълженията на въззиваемото дружество по процесния договор, включително не са налице данни за вина на изпълнителя за честите повреди и спирания на асансьора за повече от 10 дни. Предвид дадените в о.с.з разяснения на вещото лице относно липсата на документи, удостоверяващи извършени плащания на абонаментната такса от етажната собственост към въззиваемото дружество, както и липса на представени от въззивника – ответник доказателства в тази насока и предвид гореизложеното, следва, че въззивникът- ответник не е изпълнил задължението си по процесния договор за заплащане на месечното възнаграждение за обслужване на асансьорната уредба в определения в чл. 3, ал. 1 от договора срок, поради което и дължи на ищеца сумата от 1760 лв., представляваща възнаграждение по договор за абонаментно обслужване на асансьорни уредби от 28.04.2017 г., дължимо за периода от м. юли 2017 г. до м. април 2019 г.