Решение № 14 от 12.01.2024, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. П., 12.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВАСТОЯНОВА

Членове:

РЕНИ В. Г.

ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря НИКОЛАЙ В. ДИМИТРОВ като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г. Въззивно гражданско дело № 20234400500698 по описа за 2023 година

С решение №1102/26.07.2023 г. по гр.д.№ 20234430100107 по описа за 2023 година на ПлРС е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, че А. М. А. дължи на „***“АД със седалище гр.С. следните суми: 9 833 лв. – главница; 3 717.79 лв. - договорна лихва за периода от 21.02.2017 г. до 09.04.2018 г.; 59.11 лв. – лихвена надбавка за забава за периода от 28.02.2017 г. до 09.04.2018 г. и 120 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, които суми представляват част от вземанията, за които е издадена Заповед № 1980/11.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 3287/2018 г. по описа на ПлРС, като са отхвърлени исковете за установяване съществуването на вземането за договорна лихва до пълния претендиран размер от 4 396.28 лв. и за периода от 10.04.2018 г. до 09.05.2018 г., както и за лихвена надбавка за забава до пълния претендиран размер от 157.80 лв. и за периода от 10.04.2018 г. до 09.05.2018 г., като неоснователни и недоказани.Осъдени са на основание чл.78, ал.1 от ГПК А. М. А. да заплати на „***“АД със седалище гр.С. сумата 1 от 323.13 лв., представляваща деловодни разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 3287/2018 г. на ПлРС и сумата от 2 276.33 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство, съразмерно уважената част от исковете.Осъден е А. М. А. да заплати в полза на ПлРС сумата от 250 лв., представляваща деловодни разноски за вещо лице.

Депозирана е въззивна жалба от А. М. А., чрез назначения му особен представител, срещу решение № 1102/26.07.2023 г. по гр.д.№ 20234430100107 по описа за 2023 година на ПлРС в частта, в която е прието за установено, че дължи на „***“АД следните суми: 9 833 лв. – главница; 3 717.79 лв. договорна лихва за периода от 21.02.2017 г. до 09.04.2018 г.; 59.11 лв. – лихвена надбавка за забава за периода от 28.02.2017 г. до 09.04.2018 г. и 120 лв. – заемни такси.Излагат се доводи за неговата незаконосъобразност.Прави се искане да се отмени решението в обжалваната му част изцяло, а в случай, че приеме, че главницата е дължима към кредитора *** АД се прави искане да се приеме, че лихвите и разноските са погасени по давност и че са недоказани по размер.

За въззиваемата страна „***“АД със седалище гр.С., процесуалният представител изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се отхвърли изцяло.

Депозирана е и въззивна жалба от „***“АД със седалище гр.С., чрез пълномощник, срещу решение № 1102/26.07.2023 г. по гр.д.№ 20234430100107 по описа за 2023 година на ПлРС в частта, което се обжалва частично - в частта, в която съдът е отхвърлил част от иска за договорна лихва, която е претендирал въззивникът в размер на 4 396.28 лв. за периода 21.02.2017 г. - 09.05.2018 г., като е уважил претенцията в размер на 3 717.79 лв. за периода 21.02.2017 г. - 09.04.2018 г., като ПлРС правилно е отхвърлил претенцията за лихва за периода от 09.04.2018 г. - 09.05.2018 г., като за оставащата част от договорната лихва в размер на 405.57 лв. решението се явява неправилно и постановено в противоречие с материалния закон, като е направено искане да се отмени решението в обжалваната му част и да се приеме за установено, че А. М. А. дължи на „***“АД договорна лихва в размер на 4 123.36 лв. за периода 21.02.2017 г. до 09.04.2018 г.

За ответника по въззивната жалба А. М. А. назначеният особен представител изразява становище да се остави същата без уважение и да се 2 потвърди решението на ПлРС в обжалваната му част, в която е отхвърлен установителният иск на *** за сумата 405.57 лв. договорна лихва за периода от 21.02.2017 г. до 09.04.2018 г. като правилно и законосъобразно.

Въззивните жалби са процесуално допустими, а по същество – неоснователни.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваните такива са валидни и допустими, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

На основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.Във връзка с въведените доводи във въззивните жалби съдът намира следното.

По въззивната жалба, депозирана от А. А. следва да се приеме следното.

На първо място във възивната жалба на А. А. се сочи, че съдът неправилно е приел, че независимо от настъпилото правоприемство в хода на делото, без да са налице безспорни доказателства за прехвърлянето на това вземане, също е преминало обратно в патримониума на конституирания ищец „***“АД, който е и първоначалният кредитодател по процесния договор.Първоначално вземането е било прехвърлено от ОТП Факторинг, в чиято полза е издадена и заповедта за изпълнение.

Заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК на 11.05.2018 г. е издадена в полза на заявителя „***“ЕАД със седалище гр.С., който е и кредитор по договора за стоков кредит от 21.02.2017 г.

Изп.д.№ 30/2018 г. е образувано също по молба на „***“ЕАД.

Исковата молба е депозирана от цесионера „***“ЕАД със седалище гр.С., с оглед на т.10б ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т.д.№ 4/2013 г., ОСГТК, като е приложен договор за покупко-продажба (цесия) от 07.01.2019 г., сключен между *** ЕАД и *** ЕАД, с приложен приемо-предавателен протокол от 15.01.2019 г. относно стоковото кредитиране на А. А..

Изпратено е уведомление до А. А. относно договора за покупкопродажба от „***“ЕАД, с което той е уведомен на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД и по силата на изрично пълномощно от 15.01.2019 г. за прехвърляне на 3 вземането на банката, но препоръчаната пратка е върната в цялост, тъй като лицето живее в чужбина.

Правилно е приетото от първоинстанционния съд, че уведомяването не е надлежно сторено преди депозиране на исковата молба, но получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства на А. А. се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие спрямо длъжника на основание чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД.

В хода на съдебното производство пред първоинстанционни съд ищец е отново „***“ЕАД, тъй като е извършено преобразуване по реда на глава ХVI от ТЗ чрез вливане на „ОТП Факторинг“ЕАД в „***“ЕАД, като първото преобразуващо се дружество е прекратено и е престанало да съществува като правен субект на 25.05.2023 г., а второто - приемащото дружество „***“АД е станало универсален правоприемник на преобразуващото се дружество.Правоприемникът встъпва в правата, задълженията и правоотношенията на праводателя на същото правно основание, на което страна по тях е бил праводателят, като правата се придобиват непроменени и със същото съдържание.

На следващо място се сочи във въззивната жалба, че е направено възражение за погасяване на вземането по давност, но първоинстанционният съд не го е разгледал и не се е произнесъл, което е съществено процесуално нарушение.

В отговора на исковата молба от страна на ответника А. А. е направено възражение за погасяване на вземането по давност, по което липсва произнасяне от първоинстанционния съд.

Въззивният съд като втора първа инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал и да направи свои правни изводи по съществото на спора, които са резултат на решаваща дейност.

Според чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо.

Съгласно чл.110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а чл.111, б.“в“ от 4

ЗЗД предвижда, че с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви и за други периодични плащания.

В ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по тълк.д.№ 5/2019 г., ОСГТК, е посочено, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.

Срокът за издължаване на кредита съгласно договора за стоков кредит от 21.02.2017 г. е 48 месеца, считано от датата на неговото усвояване/първото усвояване.Плащанията по погасителните вноски е следвало да се извършват в периода от 21.03.2017 г. до 21.02.2021 г.

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е депозирано на 10.05.2018 г., а исковата молба - на 06.01.2023 г.

Правилно първоинстанционният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че датата на предсрочната изискуемост е настъпила на 09.04.2018 г.

С оглед на това, вноските по кредита се разделят на такива с настъпил падеж, които се дължат като главница, възнаградителна лихва, такси и разноски и такива с ненастъпил падеж, които се дължат като главница и законна лихва върху нея от този момент.

На следващо място във въззивната жалба е посочено, че в случай, че въззивната инстанция приеме, че прехвърлянето на вземането не е доказано спрямо новия кредитор и не е извършено надлежно уведомление на длъжника за предсрочната изискуемост на вземането се прави искане да се отмени решението изцяло.

Правен интерес да обжалва решението на първоинстанционния съд А. А. има само в частта, в която предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.430, ал. и ал.2 от ТЗ е уважен.

А. А. е погасил само 29.52 лв. от дължимата договорна лихва по първата уговорена вноска по погасителния план, след което не е извършвал никакви плащания.

5

Допусната е забава в плащанията на главница и /или на лихва над 90 дни, поради което целият непогасен остатък от главницата става предсрочно изискуем, с оглед на чл.12.1 от ОУ.

Банката - кредитор, с оглед и на приетото в т.18 от горепосоченото тълкувателно решение от 18.06.2014 г., е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл.417 ГПК, като волеизявлението е редовно връчено чрез съдебния изпълнител на А. А. на 09.04.2018 г.

На следващо място във въззивната жалба при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила на 09.04.2018 г. и е извършено надлежно уведомяване на длъжника, то се прави искане да се приеме, че длъжникът дължи само главницата в размер на 9 833 лв., а лихвата дори в приетия от съда размер от 3 717.79 лв. за периода от 21.02.2017 г. до 09.04.2018 г. е погасена по давност.Изпълнителният лист е издаден на 11.05.2018 г., а изпълнителното дело № 30/2018 г. е образувано на 21.05.2018 г.Същото следва да се счита за прекратено поради перемпция на 21.05.2020 г., като вземането за лихви следва да се счита за погасено по давност в тригодишен срок от издаването на изпълнителния лист.

Възражението за погасяване на вземането по давност на главница, лихви и разноски е неоснователно.

Изпълнителният лист е издаден на 14.05.2018 г., а изпълнителното дело е образувано на 21.05.2018 г.

Според чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.

В процесния случай по изпълнителното дело липсва влязло в сила постановление на съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, но прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече с предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, според ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2/2013 г., ОСГТК.