Определение № 4111 от 14.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4111 гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20238002101597 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Кнежа срещу решение № 1341 от 10.11.2022 г. по в.гр.д.№ 3160 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, XII състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 1464 от 01.12.2022 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 263994 от 17.06.2021 г. по гр.д.№ 6361 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, I-11 състав в обжалваната му част за осъждане на Община Кнежа да заплати на М. Н. С. и П. Х. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М.

С., на основание чл.49 ЗЗД по 75 000 лв. на всяка от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. П. Д., вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 29.05.2014 г. в гр.Кнежа, на ул.“Райна Княгиня“, пред дом 1....., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 29.05.2014 г. до окончателното плащане и за присъждане на разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно като постановено при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 1

ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1.1. Има ли подмяна на предмета на делото и произнасяне по непредявен иск само поради факта, че различната правна квалификация е свързана с установяване на различни фактически състави ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 2853 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.

1.2. При определяне на правната квалификация на иска съдът следва ли да съобрази евентуалните възражения на ответника срещу иска или следва да определи правната квалификация на иска само въз основа на изложените от ищеца в исковата молба фактически основания и петитум ?

1.3. Ако ищецът сочи като основание на предявения иск чл.50 ЗЗД, а съдът квалифицира исковата претенция по чл.49 ЗЗД, представлява ли това подмяна на предмета на делото със заявената искова претенция ? По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 17 от 1963 г. и ППВС № 4 от 30.10.1975 г.

1.4. Изградените на общинските пътища с местно значение /на пътните платна/ изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение в населените места представляват ли вещи по смисъла на чл.50 ЗЗД, а и в случай че се претендират вреди вследствие на използването им, то под коя правна квалификация ще бъдат вредите- чл.49 ЗЗД или чл.50 ЗЗД ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о.

1.5. Когато в исковата молба се твърди, че причинената вреда е в резултат на свойствата на самата вещ, а не на действия, свързани с нейната правилна експлоатация или изработване, отговорността по чл.49 ЗЗД или по чл.50 ЗЗД е ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и определение № 350 от 16.05.2018 г. по гр.д.№ 419 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о.

По тази група въпроси се сочи противоречие и с друга практика на ВКС: решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., 2 решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д.№ 127 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Евентуално се твърди, че по поставените въпроси е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпроси, произнасянето по които би било от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото.

2.1. Ако във въззивната жалба е налице искане за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и в жалбата са изложени доводи за прекомерност на присъденото от първата инстанция обезщетение, представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по искането за намаляване на обезщетението с мотив, че в жалбата няма конкретни оплаквания, свързани с размера на определеното обезщетение ?

2.2. Съставлява ли процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса ?

2.3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни и защо не възприема други, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуални нарушения ?

По тези три въпроса се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2.4. При липса на правна уредба и въведени задължителни и влезли в сила нормативни изисквания относно техническите характеристики, на които трябва да отговарят изградените на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, може ли съдът да приеме, че изградените такива преди приемането на нормативната уредба /в случая Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване нае скоростта на движение и изискванията към тях/ не отговарят на нормативно установените технически изисквания за 3 съответствие ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2.5. При липса на въведени задължителни технически характеристики и изисквания, на които трябва да отговарят заварените изградени на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, чрез кои специални знания може да се установи дали начинът на изграждането им преди приемането на задължителните технически изисквания съставлява опасност за движение по пътя ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По втората група въпроси алтернативно се сочи и основанието на чл.280, ал.2 ГПК.

3.1. Задължен ли е съдът да зачете правните последици на постановление за отказ/прекратяване на досъдебно производство и мотивите на прокурора за това и в случай, че не ги зачете представлява ли това процесуално нарушение ?

3.2. Могат ли правните последици на постановление за отказ/прекратяване на досъдебно производство и мотивите на прокурора за това да се приравнят на влязла в сила присъда или споразумение за прекратяване на наказателно производство ?

По тези два въпроса като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с т.7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 43 от 26.05.2022 г. по гр.д.№ 2373 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 60820 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 2373 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 38 от 01.05.2017 г. по в.гр.д.№ 3715 от 2016 г. на Софийския апелативен съд/ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК /въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото/.

4. Съставлява ли протоколът за пътно-транспортно произшествие, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 85 от 28.05.2009 г. по т.д.№ 444 от 2010 г. на ВКС, 4

ТК, I т.о., решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д.№ 423 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д.№ 750 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.

В писмен отговор от 07.03.2023 г. процесуалните представители на ответниците по касационната жалба М. Н. С. и П. Х. Д., действаща чрез своята майка и законен представител М. С. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществяваната от тях безплатна правна помощ.

В писмен отговор от 14.03.2023 г. третото лице-помагач на страната на Община Кнежа- С. Д. Ш. заявява, че не оспорва касационната жалба.

Поддържа изложеното в жалбата за недопустимост и неправилност на решението на Софийския апелативен съд.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по облигационни искове с цена над 5 000 лв., което подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на исковете по чл.49 ЗЗД за сумата 75 000 лв. за всяка една от ищците, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. За неоснователни са приети оплакванията за недопустимост на решението, като постановено в нарушение на диспозитивното начало. Според съда, в исковата молба са наведени фактически твърдения, че към нейното подаване е било образувано наказателно производство във връзка с процесния инцидент, при който е починал Х. Д., в което са събрани малко по обем доказателства за установяване механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Ищците са посочили две групи причини за настъпване на произшествието: загуба на контрол от водача на моторното превозно средство, вследствие попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка 5 на пътното платно, както и преминаването му през препятствие за принудително намаляване на скоростта, което не е отговаряло на законовите изисквания. При постановяване на решението си, първоинстанционният съд е приел, че причината за настъпване на инцидента е „наличие на изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движение с неправилна форма“, поради което въззивният съд е приел, че произнасянето на първоинстанционния съд е в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения. Прието е още, че неправилната преценка на първоинстанционния съд, че изискванията към поставената от ответника изкуствена неравност на пътя се регулират от Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г., не е свързана с недопустимостта на решението.

За неоснователен е приет и доводът във въззивната жалба за неправилна правна квалификация на иска. Съдът е посочил, че правната квалификация на претенцията се извършва на базата на наведените в исковата молба твърдения, с които се очертава естеството на възникналия с насрещната страна спор. В процесния случай ищците са описали механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие, като са посочили, че причина за него е неизпълнението на задължението на ответника да поддържа в изправност път, който се намира на територията на общината. Бездействието на служители на общинската администрация да изпълняват вменените им от Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата задължения е по естеството си противоправно, което означава, че отговорността на ответника следва да бъде реализирана по реда на чл.49 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД /отговорност за вреди от вещ/. Последната има субсидиарен характер, което означава че тя се изключва винаги, когато може да се постави въпросът за ангажиране на отговорността на ответника за вреди, които са произлезли от лично виновно поведение. В конкретния случай вещта била средство, чрез което се причинява вредата, а в хипотезата на чл.50 ЗЗД вредите произлизали от свойствата или недостатъците на вещта, за които собственикът и надзираващият не са знаели.