Решение № 4559 от 06.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4559 гр. Пловдив, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330102663 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н. против „Кредит Йес“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 5,00 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за паричен заем № ****/**** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 01.04.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на **** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 3000,00 лева, която следвало да бъде върната при лихвен процент от 39,96 % и ГПР в размер на 48,272 %. Посочва се, че като задължение на ищеца била начислена и сумата в размер на 2771,81 лева като неустойка за непредставяне на обезпечение в тридневен срок от подписване на договора. Описаните суми следвало да бъдат върнати на единадесет месечни вноски. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.

1

10 ЗПК. Посочва се, че и клаузата за заплащане на неустойка е нищожна, доколкото е уговорена в нарушение на добрите нрави и в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради изложеното всичко, което било заплатено над главницата, се явявало платено при начална липса на основание.

Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се излагат съображения за неоснователност на депозираната искова молба. Признава се, че на **** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит. Посочва се, че към момента на сключване на договора ищецът не е предоставил обезпечение – гарант, поради което му била начислена неустойка за непредставяне на обезпечение.

Навеждат се съображения, че договорът, сключен между страните, е действителен, като по него ищецът заплатил на ответника сумата в размер на 5814,98 лева, равняващи се на 2973,15 евро. Посочва се, че в договора е посочен правилният процент ГПР, както и че клаузата за заплащане на неустойка се явява валидна. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

С протоколно определение от 28.09.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 5,00 евро на сумата в размер на 1439,27 евро.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем № ****/**** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 3000 лева, при фиксиран лихвен процент от 3,330 % месечно и ГПР от 48,272 %.

Съобразно чл. 6 от Договора страните са постигнали съгласие договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговорщ/и на условията на чл. 10, ал.2, т. 1 от Общите условия и с още едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемателя. При 2 неизпълнение на посоченото задължения в тридневен срок от сключване на договора, на основание чл. 8 от същия се дължала неустойка в размер на 2771,81 лева.

От обективираната в отговора на исковата молба разписка за платени суми, се изяснява, че ищецът е заплатил по процесния договор общо сумата в размер на 5814,98 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи договор за паричен заем № ****/**** г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави; при неравноправни клаузи във вреда на потребителя и при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши 3 проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 8 от договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид 4 изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че посочената неустойка не се включва в ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства, се изясни, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 5814,98 лева. Предвид 5 съображенията, изложени по- горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сумата над главницата в размер на 3000 лева, а именно: 2814,98 лева, равняващи се 1439,27 евро. Или предявеният иск се явява основателен в пълен размер и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът. В полза на същия следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 57,57 евро.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Б. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Б., съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази 6 страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.