Определение № 237 от 02.04.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 237 гр. Кюстендил, 02.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно частно гражданско дело № 20251500500066 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.248 ал.3 от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в Регистър БУЛСТАТ под №*********, с адрес на упражняване на дейността: гр.***, представлявано от адв.Д. М. М. - управител, против определение с №1535 от 27.12.2024г. на РС-Дупница по гр.д.№1807/2024г. по описа на същия съд, с което в хипотезата на чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, за изменение в частта относно разноските на решение №604 от 26.11.2024г., постановено по гр.д.№1807/2024г. по описа на РС-Дупница.

В частната жалба се изразява становище за неправилност на обжалвания акт, моли се отмяната му и уважаване на молбата за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като в полза на адвокатското дружество бъде присъдено възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца по делото в размер на още 240.00 лева с ДДС, като се изтъква приложимостта на чл.7 ал.2 т.1 и чл.2 ал.5 от Наредба №1/2004г., според които съдът е длъжен да определи на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от минималния за всеки иск, като съобрази вида и броя на предявените искове, за всеки от които се дължи възнаграждение поотделно. Счита се, че определеният от ДнРС хонорар е явна обезценка на адвокатския труд и не е справедлив.

Ответникът по жалбата – „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК 131576434, не е подал отговор.

Настоящият съдебен състав, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, съобрази обстоятелствата по делото и приложимия закон, намира за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на атакуване съдебен акт.

Гр.д.№1807 по описа за 2024г. на РС-Дупница е било образувано по исковата молба на К. Й. П., ЕГН ********** от гр.***, чрез пълномощник - Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, с адрес на упражняване на дейността: гр.***, представлявано от Д. М. М.

— управител, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин 7“, бул.„Джавахарлал Неру“ №28, ет.2, ап.40-46, с 1 която са били предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.26 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК и чл.55 ал.1 от ЗЗД е за признаване за установено по отношение на ответника, че сключения между страните договор за паричен заем № 3532073/22.05.2019г. е нищожен и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 25.98 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по нищожния договор за паричен заем №3532073/22.05.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

След оставяне на исковата молба без движение в хода на производството са били предприети действия от страна на процесуалния представител на ищеца, насочени към отстраняване на нередовностите; депозирана е била молба, конкретизираща задача към вещото лице, както и молба, с която е направено искане да бъде даден ход на делото в насроченото съдебно заседание в отсъствие на представител на страната, с искане да бъде даден ход по същество и исковата молба да бъде уважена, както и да се присъди в полза на адвокатското дружество възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, съгласно представен списък, според който претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение е била в размер на по 480 лева, с ДДС, „спрямо всеки от ответниците“. Делото е било разгледано в едно съдебно заседание, в което е прието заключение на вещо лице.

С решение № 604/26.11.2024г. по гр.д.№1807/2024г. РС-Дупница е уважил предявените искове, при което е прогласил нищожността на сключения между К. Й. П., с ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК 131576434 договор за паричен заем №3532073/21.05.2019г., приемайки, че договорът е бил сключен с противорение с изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, както и е осъдил „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на К. Й. П. сумата 25.98 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по нищожния договор за паричен заем №3532073/21.05.2019г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 26.04.2024г., до окончателното изплащане.

В така постановеното решение, ДнРС е приел, че с оглед основателността на исковете, на Адвокатското дружество, осъществило безплатна правна помощ на ищеца, се следва заплащане на възнаграждение, като е посочил, че при определянето на дължимото на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение съдът не е обвързан от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, съобразно даденото от СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 тълкуване на чл.101, пар.1 от ДФЕС, вр. чл.4 пар.3 от ДФЕС /според което национална правна уредба като тази по чл.36 ал.2 ЗАдв. и чл.78 ал.5 от ГПК ограничава конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101,пар.1 от ДФЕС/, а преценката за размера на възнаграждението следва да е съобразена с правната и фактическа сложност на делото, която не е висока и с цената на предявения осъдителен иск, която е изключително ниска, което, според съда, обуславяло и минимален размер на адвокатското възнаграждение. При тези доводи, районният съд е определил на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на К. Й. П. в общ размер на 240 лева с ДДС по двата предявени иска.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба от адвокатското дружество за изменение на решението в частта за разноските в хипотезата на чл.248 от ГПК, с искане за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в размер на още 240.00 лева с включен ДДС. Молбата е аргументирана с разбирането, че и за двата предявени иска се дължи възнаграждение от по 240 лева с ДДС.

Ответникът е изразил становище за неоснователност на молбата.

С обжалваното определение №1535/27.12.2024г. ДнРС е оставил без уважение молбата, приемайки липса на основание за преразглеждане на вече аргументираната позиция и изтъквайки, че при определяне на общата дължима сума по двата иска е взел предвид 2 всички конкретни обстоятелства по разглеждане на делото.

Преценявайки изложеното, окръжният съд намира от правна страна следното:

Оспорения съдебен акт е валиден и допустим такъв, а преценен по същество се явява правилен. Въззивният съд счита, че преценката на ДнРС, извършена при проверката, осъществена в инициираната процедура по чл.248 от ГПК, е правилна.

Претенцията за присъждане на сторените по делото разноски е своевременно заявена от ищеца - с подаването на исковата молба. В хода на производството е бил представен списък по чл.80 от ГПК, както и договор за правна защита и съдействие, според който Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ се е задължило да предостави безплатна правна защита и съдействие на ищеца К. П. в хипотезата на чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.

Разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК определя, че при уважаване на иска, заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждение за един адвокат, се заплащат от ответника, ако това е поискано. Същевременно, разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА въвежда задължение за съда да определи адвокатско възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при условията на ал.1 на същия текст, като съгласно препращащата норма на чл.38 ал.2 от ЗАдв., то следва да е в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 ЗАдв.

Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Въпреки че чл.36 ал.2 изр.2 от ЗАдв. препраща към размерите, определени съобразно Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, настоящият съдебен състав приема, а това се приема и в съдебната практика на съдилищата въобще, че определените по правилата на Наредбата възнаграждения, само в зависимост от защитавания интерес, невинаги са справедливи и обосновани, ако не се отчита фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа.

По въпроса обвързан ли е съдът от предвидените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения е постановено решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C438/22г., с което е прието, че чл.101, §1 от ДФЕС във връзка с чл.4 §3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища, по силата на чл.633 от ГПК, поради което цитираното следва да бъде съобразено и от настоящия състав като се приеме, че предвидените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда, а могат да служат единствено като ориентир при определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Водещи при преценката налице ли е прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, при отправено от насрещната страна искане за присъждане на такова на по-ниска стойност, са действителната правна и фактическа сложност на делото (чл.78 ал.5 от ГПК). В съответствие със задължителните указания, съдържащи се в Тълкувателно решение №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г., ОСГТК на ВКС, за да прецени основателността на искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение, настоящият съд следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси.

В конкретния случай, настоящата съдебна инстанция съобразява, че действията на 3 процесуалния представител на ищцата в хода на първоинстанционното производство се ограничават с изготвянето на исковата молба, инициирала самото дело, на молба за отстраняване на нередовности на исковата молба и уточняване на неясно формулирана задача към вещо лице, както и една молба за разглеждане на делото в отсъствие на процесуалния представител на ищеца. Първоинстанционното дело е било разгледано в едно съдебно заседание, без участие на страните или техните процесуални представители. Делото не представлява трудност от правна страна - свежда се до приложение на разпоредби от Закона за потребителския кредит съобразно константната съдебна практика; налице са заведени множество еднотипни дела със същия предмет от същото дружество срещу този и други кредитори, а двата иска са взаимно свързани и не предполагат установяване в процеса на много и различни релевантни факти. Категорично може да се заключи, че видът и количеството на извършената от процесуалния представител на ищеца работа не е в голям обем и положения от пълномощника труд е минимален. Ето защо, съдът достига до извода, че процесният случай не се отличава с правна или фактическа сложност, като процесуалните усилия на адвоката на ищеца се свеждат до минимално необходимото за образуване и провеждане на исковия процес – извод, идентичен с направения от районния съд.

Несъмнено е, че, съгласно чл.36 ал.1 от ЗАдв. адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, както и, че според чл.2 ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Не е налице предвиждане да се дължи едно възнаграждение когато с предявените искове се защитава един материален интерес, поради което правилно първоинстанционният съд е определил общо възнаграждение и за двата иска, по които е оказана правна помощ под формата на процесуално представителство.