Решение № 6578 от 29.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6578 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря М. Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100507232 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20120160 от 09.04.2024 г., постановено по гр. д. № 36916/2018 по описа на СРС, 161 състав, е отхвърлен предявеният от К. К. К. против Л. П. Б. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания от побой на 09.07.2014 г. на територията на гр.

София, кв. „*******.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца К. К. К. с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че съдът не е преценил правилно събраните по делото доказателства, поради което е достигнал до неправилен извод в противоречие с постановките на ППВС № 12 от 1973 г., че ищецът не е действал в условията на неизбежна отбрана. Моли се решението да бъде отменено, а предявеният иск – уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Л. П. Б..

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд намира следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 45, ал. 1 и 2 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Предпоставките за възникване на деликтната отговорност са следните: 1./ деяние; 2./ противоправност на деянието; 3./ вреда;

4./ причинна връзка между деянието и вредата; 5./ вина. Вината на делинквента се предполага, а останалите условия от хипотезата на правната норма подлежат на доказване от ищеца.

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че на 09.07.2014 г. в гр. София, кв. „******* между въззивника и въззиваемия е възникнал конфликт в резултат на засичане между автомобила, управляван от ищеца, и автомобила, управляван от ответника.

Спорен между страните се явява въпросът чие поведение – на ищеца или на ответника, следва да се квалифицира като непосредствено и противоправно нападение, респ. кой от двамата е действал при условията на неизбежна отбрана.

Настоящата инстанция намира, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ищецът първи е започнал нападението срещу ответника, поради което последният, за да отблъсне същото, е предприел действия по самозащита, които по своето естество са правомерни. Съображенията за това са следните:

С влязло в сила решение № 265503 от 10.11.2017, постановено по гр. д. № 1750/2017 г. по описа на СРС, 40- ти състав, ищецът е осъден на основание чл. 45 вр. чл. 52 от ЗЗД да заплати на Л. П. Б. сумата от 7 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания вследствие на увреждания, причинени му от ответника на 09.07.2014г. в 10:00 часа, в гр. София, ж. к. „Захарна фабрика“, в района на ******* вследствие на нанесени удари, както следва: мозъчно сътресение; разкъсно – контузна рана на лявата задна теменна област на главата; кръвонасядания по лицето и главата, оток и кръвонасядане на горната устна, контузия и хематом на лявата подбедрица; охлузване на лявата предмишница; четири двойно контурирани ивичести кръвонасядания на левия горен крайник; двойно контурирано кръвонасядане над пъпа; кръвонасядане на кръста; двойно контурирани кръвонасядания по левия долен крайник, както и претърпени стрес, унижение и притеснения във връзка с инцидента, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2014 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен 2 предявеният иск с правно основание чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД за разликата над присъдената сума от 7 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева. Цитираното решение се ползва със сила на пресъдено нещо досежно наличието на всички елементи от фактическия състав на деликта, регламентирани в чл. 45 ЗЗД, включително относно противоправността и виновността на поведението на ищеца, която сила на пресъдено нещо на основание чл. 297 ГПК следва да бъде зачетена от настоящата инстанция. В този смисъл следва да се приеме, че в настоящия случай въпросът за това кой – ищецът или ответникът, е извършил нападение е разрешен със сила на пресъдено нещо и на основание чл. 299 ГПК не може да бъде пререшаван.

Отделно от горното, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи още, че от показанията на свидетелите Б. и К. се установява, че след засичането между двата автомобила, управлявани съответно от ищеца и от ответника, двамата са слезли от превозните средства, като заедно със себе си ищецът е носел палка /за която по делото се установява, че всъщност е метален кабел/. От същите гласни доказателства се установява, че след слизането на ищеца и ответника от леките автомобили се е появил и св. Т., който е държал ответника Б., а през това време ищецът К. му е нанасял удари с металния кабел. Тези обстоятелства са установени и по АНД № 13427/2014г. по описа на СРС, 18 състав, като с влязло в сила решение по посоченото дело ответникът е признат за виновен в извършване на непристойна проява, с която е нарушил обществения ред и спокойствие, изразена в скарване и сбиване с Л. П. Б., включително използване на многожилен кабел за високо напрежение, с който нанесъл удари на Б.. В тази връзка неоснователни са възраженията на ищеца, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите Б. и К.. Настоящата инстанция намира, че тези свидетелски показания следва да бъдат кредитирани, тъй като същите са вътрешно непротиворечиви и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал. Противно на изложените съдът намира, че показанията на свидетелите Б. и К. не разкриват недостоверност, преднамереност и/или непълнота. Напротив, те са логични, последователни и не се констатират вътрешни противоречия. Освен това, тези показания се подкрепят от представеното по делото съдебномедицинско удостоверение от 09.07.2014 г., представено от ответника в първоинстанционното производство, от което се установява, че нанасените му травматични увреждания се дължат на удар с твърд тъп предмет с продълговата форма и малко напречно сечение с усукваща се форма, както и че установените увреждания в областта на протежението на лявата ръка и двете подбедреници, в коремната област, в задната теменна област на главата, в областта на главата и кръстната област могат да се получат по начин и време, както се съобщава в предварителните сведения. Обсъжданите свидетелски показания се подкрепят и в известна степен от показанията на св. Т. и твърденията на ищеца в исковата молба, доколкото и двамата не отричат, че ищецът е използвал метален кабел, като е нанесъл удари с него на ответника, както и че в конфликта се е намесил и св. Т..

Съдът намира, че правилно първоинстанционният съд не е градил изводите си въз основа на показанията на св. Т.. Първоинстанционният съд е съобразил установената 3 безпротиворечива съдебна практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Съгласно установената съдебна практика /решение № 183/30.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2016 г., ГК, ІV г.о./ свидетелските показния, включително и тези на свидетел очевидец, трябва да се съпоставят с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото.

При тази преценка съдът следва да съобрази дали дадените от свидетеля показания съдържат или не вътрешни противоречия и такива с останалите доказателства, или кореспондират с тях, като се съобрази и нормата на чл. 172 ГПК, според която показанията на роднините, както и на всички други лица, които са заинтересовани от изхода на делото, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото. В случая при преценка на събраните по делото гласни доказателства съдът не е кредитирал тези на св. Т., посочен от ищеца, като в мотивите си подробно е обсъдил и е приел, че те са противоречиви, непоследователни и не се потвърждават от другия, събран по делото, доказателствен материал.

Предвид изложеното и доколкото св. Т. е роднина на ищеца, показанията му следва да бъдат преценявани при условията на чл. 172 ГПК, а именно – с оглед на всички други данни по делото, като се отчита възможната заинтересованост на свидетеля. Настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че св. Т. е заинтересован от изхода на спора не само поради роднинската си връзка с ищеца, но и поради личното си участие в конфликта – както вече беше посочено, по делото се установява, че св. Т. е участвал в конфликта между страните, държейки ответника.

Отделно от горното, показанията на св. Т. не се подкрепят нито от останалите гласни доказателства, събрани по делото чрез разпит на свидетелите Б. и К. пред първоинстанционния съд, нито с писмените доказателства, приети по делото.

Противоречията между показанията на св. Т. и останалия доказателствен материал се свеждат най- вече до основния спорен въпрос по делото, а именно коя от страните първа е започнала нападението. Св. Т. твърди, че ответникът Б. първи е ударил ищеца К. с юмрук в дясната част на лицето. Както вече беше посочено, в показанията на свидетелите Б. и К. се съдържат твърдения, че първи е нанесъл удар ищецът. Отделно от това, както е посочил и първоинстанционният съд, в даденото от ищеца сведение същият твърди, че първият удар на ответника е бил неуспешен, но с втория си удар ответникът е успял да засегне лявото рамо на ищеца. Видно от посоченото, твърденията на св. Т., съдържащи се в показанията му, не се подкрепят от други събрани по делото доказателства, вкл. и от сведението, дадено от ищеца.

Въпреки че в последното са изложени фактически твърдения в посока, че именно ответникът е започнал нападението, тези фактически твърдения се намират в противоречие с показанията на св. Т. досежно действията на ответника – според ищеца ответникът е замахнал, но не е успял да засегне ищеца с първия си удар, докато според св. Т. още с първия 4 си удар ответникът е нанесъл телесно увреждане на ищеца. Констатираните противоречия според настоящата инстанция са достатъчно основание да се приеме, че в обсъжданата част показанията на св. Т. са недостоверни и неистинни, поради което съдът не следва да ги кредитира и следователно да основава изводите си на тях. Ето защо, въззивната инстанция счита, че в процесния случай именно ищецът първи е нанесъл удари на ответника с носения от него метален кабел.

За пълнота следва да се посочи, че дори да се възприемат твърденията на ищеца, а именно че ответникът първи е замахнал да го удари, то достатъчно е, че в случая ищецът, излизайки от управлявания от него лек автомобил, е носел със себе си метален кабел и заедно с него се е насочил към ответника. Това поведение на ищеца следва да бъде квалифицирано като непосредствено нападение, поставящо ответника в условията на неизбежна отбрана. В тази връзка следва да се приложат постановките на ППВС № 12 от 1973 г., в което ясно е посочено, че за да бъде налице противоправно и непосредствено нападение, не е необходимо увреждането да е вече започнало, а е достатъчно да е създадена реална опасност от такова, каквато в настоящия случай безспорно е била налице.