Решение № 1051 от 23.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1051 гр. София, 23.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Виктория М. Станиславова

Ваня Н. И.а при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100509190 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 7341/29.06.2022 г. по гр. д. № 59577/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 126 състав, е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът А. И. П., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, следните суми: 1./ сумата в размер на 1 692,35 лева – цена на доставена топлинна енергия в периода м. май 2016 г. – м. април 2019 г. в имот с абонатен № 64864, заедно със законната лихва от 31.07.2020 г. до погасяване на задълженията, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 2 538,52 лева, както и 2./ сумата в размер на 16,21 лева – възнаграждение за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода м. март 2017 г.

– м. април 2019 г., заедно със законната лихва от 31.07.2020 г. до погасяване на задълженията, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 24,32 лева. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу А. И. П. обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.

86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземания за сумата в размер на 400,75 лева, представляваща 3/6 от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 21.07.2020 г., и за сумата в размер на 5,03 лева, представляваща 3/6 обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 01.05.2017 г. – 21.07.2020 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът А. И. П. е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 366,35 лева – разноски в заповедното производство и в първоинстанционното исково производство.

Първоинстанционното решение е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове са уважени, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника А. И. П., чрез адвокат С. С., САК. В жалбата се излагат оплаквания за 1 недопустимост, незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната част.

Конкретно се развиват доводи за недопустимост на воденото срещу ответника съдебно производство поради неподведомственост на спора на българския съд. В тази насока се посочва, че своевременно в хода на заповедното и на исковото производство пред СРС е било релевирано възражение за липса на българско гражданство и обичайно местопребиваване на А. И. П. в Република България, което обстоятелство се установявало по категоричен начин от служебно извършената справка в НБД „Население“ и от представените по делото писмени доказателства за придобито от ответника австрийско гражданство още през 1992 г., но не било съобразено от решаващия съд. На следващо място, се навежда довод за недопустимост на обжалваното съдебно решение и поради проява на злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК от страна на ищцовото дружество, аргументиран с наличието на няколко паралелно образувани заповедни и искови производства пред СРС с идентичен или частично съвпадащ предмет с ищец/заявител „Топлофикация София“ ЕАД и ответник/длъжник А. И. П.. По същество се оспорва възникването и съществуването на валидно облигационно отношение между страните по делото с предмет доставката на топлинна енергия до процесния топлоснабден имот, както и притежанието на вещни права върху него от ответника в твърдения от ищеца обем. С допълнително депозирана молба въззивникът навежда твърдения и за погасяване на процесните вземания от негов родственик, обитаващ исковия имот. При тези съображения се моли за обезсилване, евентуално за отмяна на първоинстанционното решение и за процедиране съобразно правомощията на въззивната инстанция.

В законоустановения срок по чл. 263 , ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрисконсулт Д.К.. Излагат се съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение и се моли за неговото потвърждаване.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема писмено становище по въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. И. П. обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. 150 ЗЕ, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. 149 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.

По доводите за недопустимост на обжалваното решение въззивният съд намира следното:

Пред районната инстанция са релевирани оплаквания, преповторени и пред настоящата съдебна инстанция, за недопустимост на воденото срещу А. И. П. съдебно производство поради липса на българско гражданство на същия, подкрепени с доказателства за освобождаването му от българско гражданство през 2003 г., както и поради липса на обичайно местопребиваване на ответника на територията на Република България.

Общоприето е в теорията и в съдебната практика, че недопустимо е съдебното 2 решение, което не отговаря на условията, при които делото би могло да се реши по същество – постановено е при липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, респ. на правото на съответния вид жалба, както и решенията, постановени в нарушение на диспозитивното начало.

Детайлизирани в съдебната практика сочените основания включват постановяване на съдебен акт при участие в производството на процесуално неправоспособна или процесуално нелегитимирана страна, постановяване на съдебно решение при нередовно предявена искова молба, произнасяне със съдебно решение по иск, предявен след изтичането на преклузивен срок, когато законът регламентира такъв, постановяване на съдебен акт при липса на правен интерес за ищеца от предявения иск, постановено съдебно решение при вече формирана сила на пресъдено нещо по спорното право, произнасяне със съдебен акт при предявен установителен иск с предмет факт, когато липсва изрична правна норма, която да допуска предявяването му, постановено конститутивно решение, въпреки липса на изрично регламентирано в закона потестативно право, чието упражняване става по съдебен ред, чрез предявяване на конститутивен иск.

Противно на доводите на въззивника притежанието на българско гражданство от същия не е процесуална предпоставка за допустимост на инициираното срещу него съдебно производство, респ. липсата на такова не води до недопустимост на исковото производство.

В този смисъл принципно ирелевантно за допустимостта на развилото се съдебно производство е дали ответникът по предявените искове е български гражданин или не, като в тази насока въззивният съд изцяло споделя приетото от СРС и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на районната инстанция в частта им, която е изложено, че в националното законодателство на Република България не е забранено предявяването на искове от и срещу чужди граждани, а напротив – законът изрично урежда тези хипотези, стига лицето да е процесуално правоспособно и дееспособно.

По доводите на въззивника, че няма обичайно местопребиваване на територията на Република България, поради което българският съд не е международно компетентен да гледа делото, въззивната инстанция намира следното:

По делото е приложено заповедно дело № 34666/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 126 състав, от което се установява, че на 31.07.2020 г.

„Топлофикация София“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т. И. П., Б.Т. П. и А. И. П. за следните суми: 5 077,04 лева – главница за доставена и реално потребена топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 801,50 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 15.09.2017 г. – 21.07.2020 г.; 48,64 лева – главница, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода м. 03.2017 г. – м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане; 10,07 лева – лихва за периода 01.05.2017 г. – 21.07.2020 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия през периода м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „****, ет. 1, абонатен № 64864. Претендират се разноски в заповедното производство, вкл. юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

С разпореждане от 13.08.2020 г. по ч. гр. д. № 34666/2020 г. по описа Софийски районен съд, Гражданско отделение, 126 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски.

При служебно извършена справка за актуално състояние на действащите трудови договори на длъжника към дата 06.11.2020 г. /л. 24 от заповедното дело/ заповедният съд е установил наличието на регистрирани данни за съществуващо трудово правоотношение между А. И. П. и дружеството „Ф.Ф.“ АД. Препис от заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е бил изпратен на адреса на посочения работодател. Видно от върналия се отрязък от съобщението до длъжника, чрез работодателя „Ф.Ф.“ АД, препис от заповедта е бил редовно връчен на служител на дружеството – работодател на 05.01.2021 г.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, считано от 05.01.2021 г., длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение, чрез адвокат С. С., САК.

С Разпореждане от 16.02.2021 г. заповедният съд е констатирал, че възражението по чл. 414 ГПК е подадено чрез пълномощник, за който не са ангажирани доказателства за учредена представителна власт, поради което е указал на длъжника да представи 3 доказателства за представителната власт на адвокат С. С.. Препис от разпореждането от 16.02.2021 г. е връчен на длъжника на 09.04.2021 г., чрез „Ф.Ф.“ АД, като видно от върналия се отрязък от съобщението /л. 31 от заповедното дело/ то е било получено лично от длъжника А. И. П. на адреса на седалището на дружеството – работодател.