Решение № 237 от 27.03.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. Бургас, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева при участието на секретаря ПЕТЯ ХР. КОЛЕВА като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20252100500175 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на „Камекс Комерс“ ЕООД, ЕИК 123670847, със седалище и адрес на управление гр.Бургас, ул.“Кооператор“ № 54, представлявано от В. К., подадена чрез пълномощник адв. Ивайло Найденов, против решение № 2472 от 21.11.2024 г., постановено по гр.д.№ 4363/2024 г. по описа на РСБургас, с което „Камекс Комерс“ ЕООД (погрешно посочено „Камекс Комплекс“ ЕООД) е осъдено на основание чл.128, т.2 КТ да заплати на Н. Г. Г., с адрес гр.*****, ж.к.“*****“, бл.**, вх.**, ет.**, ап.**, сумата от 467 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за м.май 2024 г., по сключен между страните трудов договор от 25.03.2020 г. и анекси към него от 31.12.2020 г., 31.03.2022 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 28.06.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно и незаконосъобразно, немотивирано, постановено при неизяснена фактическа обстановка, непълен доказателствен материал и допуснати процесуални нарушения. Сочи се, че въпреки своевременното оспорване от ответника на автентичността на представените от ищеца трудов договор и анекси 1 към него, и изявлението на ищеца, че ще се ползва от тези доказателства, районният съд незаконосъобразно не е открил производство по чл.193 ГПК и не е разпоредил представянето им в оригинал. В тази връзка, въззивникът оспорва като неправилни доводите на БРС за постановения отказ, като сочи, че служебната справка от НАП не доказва нито размера на трудовото възнаграждение, нито дали служителят е полагал труд, а доказва само, че към датата на генерирането й в НАП е имало подадено заявление за регистриран трудов договор, но не и реалното му сключване и изпълнение. Според въззивника, дори и да се приеме за доказан размера на уговореното брутно трудово възнаграждение, то принципно работодателят дължи нетното трудово възнаграждение, т.е. сумата, явяваща се остатък след удържане на личните здравно-осигурителни вноски и ДОД, доколкото той се явява платец по тях, като счита, че присъждане на брутното трудово възнаграждение би създало предпоставка за неоснователно обогатяване на работника за сметка на работодателя, поради което се заявява, че районният съд незаконосъобразно е уважил претенцията в пълен размер. На следващо място се сочи, че БРС погрешно е кредитирал показанията на разпитания свидетел, който също води дело срещу ответника и е пристрастен, като изложеното от свидетеля не доказва по никакъв начин в кое дружество е работил ищеца и какво е било месечното му трудово възнаграждение. Според въззивника, районният съд неправилно не е допуснал и искането му по чл.176 ГПК за задължаване на ищеца да даде обяснения за обстоятелствата по делото, което искане е било мотивирано от обективната невъзможност да се направят необходимите справки в счетоводната документация на ответното дружество. Счита се, че въпреки разпределената доказателствена тежест, по делото не е доказано от ищеца да е престирал работна сила за ответника през м.май 2024г., нито какъв е бил уговорения размер на трудовото му възнаграждение. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. Претендират се присъждане на направените по делото разноски.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания за откриване на производство по чл.193 ГПК за оспорване на представените от ищеца трудов договор и допълнителни споразумения към него, както и задължаване на ищеца на основание чл.183 ГПК да представи оригиналите на оспорените доказателства. Направено е и искане по чл.176 ГПК за задължаване на ищеца да се яви в съдебно заседание и да даде обяснения за кое точно дружество е престирал работна сила, кой е бил прекият му началник, къде е било работното му място, как е била изплащана заплатата му в брой или по банка, кой и къде е предавал сумата, претендираната заплата предадена ли му е в плик от счетоводител. Тези доказателствени искания са оставени без уважение от настоящия въззивен съд, поради липса на предпоставките по чл.266 ГПК и по съображения, изложени в определението на съда по чл.267 ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия Н. Г.

2

Г., подаден чрез пълномощник адв.Кирил Киров, в който са изложени пространни съображения за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Сочи, че от събраните доказателства, в т.ч. и от масивите на НАП и НОИ е доказано, че между страните е възникнало и изпълнявано трудово правоотношение, като преди датата на възникване на правния спор работодателят доброволно е внасял дължимите публични вземания за осигуровки и данъци на ищеца, поради което и предвид нормата на чл.75 КТ се считат за неоснователни възраженията в жалбата за недействителност на трудовия договор между страните. Сочи се също, че ответникът не е провел насрещно доказване на твърдението си, че е заплатил трудово възнаграждение на ищеца съобразно изискванията на чл.270, ал.3 КТ, като липсват доказателства за извършено плащане.

Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските по делото.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:

Районен съд – гр.Бургас е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.128, т.2 КТ, предявен от Н. Г. Г. против „Камекс Комерс” ЕООД, за заплащане на сумата от 467 лв. – неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.05.2024 г. до 31.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното плащане.

Изложени са твърдения, че между страните е сключен трудов договор № 27/25.03.2020 г., надлежно регистриран в НАП, по силата на който ищецът е заемал длъжността „Шофьор на лек автомобил до 9 места“, с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 307 лв., платимо до 25-то число на следващия месец, както и допълнително трудово възнаграждение от 0.6 % за всяка прослужена година.

Твърди се, че с допълнителни споразумения от 31.12.2020 г., 31.03.2022 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., трудовият договор е изменян в частта за размера на основното трудово възнаграждение, като с последното споразумение от 29.12.2023г. същото е увеличено в размер н а 467 лв. Твърди се също, че ищецът е полагал труд и е изпълнявал задълженията си, но въпреки това ответникът не м у е заплатил дължимото за м.май 2024 г. трудово възнаграждение в брутен размер от 467 лв., ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор, ответникът е оспорил исковата претенция като неоснователна. Оспорено е наличието на съществувало трудово правоотношение между страните, с възражението, че представеният от ищеца 3 трудов договор не е подписан от представител на дружеството-работодател. В тази връзка е посочено, че ответникът е възложил дейностите по оформяне на трудовите договори, декларирането им в НАП, изготвяне на ведомости за заплати и т.н. на трето лице – счетоводна къща „ДФК АКАУНТ“ ЕООД, от чийто офис са били иззети от прокуратурата счетоводни документи и компютърни системи, между които и архиви на ответника, поради което той няма как да провери дали ищецът е бил назначен като негов работник, на каква заплата и длъжност. Предвид това, ответникът е поискал откриване на производство по чл.193 ГПК за оспорване на автентичността на положените за работодателя подписи в представения от ищеца трудов договор, допълнителни споразумения към него и длъжностна характеристика. Оспорено е и твърдението в исковата молба, че ищецът не е полагал труд за исковия период.

Направено е и възражение за погасяване на вземането на ищеца чрез изплащане в брой на дължимото му трудовото възнаграждение. Възразява се също, че на ищеца следва да се присъди нетното възнаграждение, доколкото удръжките, които работодателят следва да направи по ДОД и осигурителни вноски не са дължими като трудово възнаграждение по смисъла на чл.128 КТ, а са публично-правни задължения към Държавата и размерът им следва да се приспадне от брутното трудово възнаграждение.

Пред първата инстанция страните са ангажирали писмени и гласни доказателства.

След обстоен анализ на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение през процесния период, поради което на ищеца му се дължи трудово възнаграждение за положения от него труд. За недоказано е прието възражението на ответника за плащане на дължимото трудово възнаграждение, поради което съдът е уважил исковата претенция в претендирания размер от 467 лв., представляващ брутния размер на възнаграждението, ведно със законната лихва върху него.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е 4 достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното производство не са ангажирани допустими доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново събраните пред районния съд доказателства.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за основателност на предявения иск по чл.128, т.2 КТ, които са формирани въз основа на установената в пълнота фактическа обстановка, като БОС намира същите за правилни и в съответствие с приложимия закон, поради което препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават част и от настоящия съдебен акт.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Неоснователни са възраженията на въззивника за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, като такива не се констатират от настоящия съд.

Неоснователни са и оплакванията във въззивната жалба за недоказаност на наличие на съществувало между страните трудово правоотношение. В случая, по делото е представен подписан от страните трудов договор № 27/25.03.2020 г., съгласно който ищецът е назначен на работа в ответното предприятие на длъжността „Шофьор на лек автомобил до 9 места“, с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 307 лв., платимо до 25-то число на следващия месец, както и допълнително трудово възнаграждение от 0.6 % за всяка прослужена година, а с допълнителни споразумения от 31.12.2020 г., 31.03.2022 г., 29.12.2022 г. и 29.12.2023 г., подписани от страните, трудовият договор е изменян в частта за размера на основното трудово възнаграждение, като с последното споразумение от 29.12.2023г. същото е увеличено в размер н а 467 лв. Сключеният между страните трудов договор и допълнителните споразумения към него са надлежно регистрирани в НАП, видно от представените уведомление по чл.62, ал.5 КТ и справка от ТД на НАП-Бургас. Следователно, в случая са налице насрещни волеизявленията на двете страни за възникване на трудово правоотношение между тях, съдържащо всички необходими елементи и уговорки – длъжност, месторабота, срок на действие, възнаграждение. В тази връзка, въззивният съд намира за неоснователни възраженията на работодателя, че неговият законен представител не е подписал трудовия договор и затова същият бил недействителен.