Решение № 450 от 22.12.2023, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 450 гр. Пазарджик, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Димитър П. Бозаджиев

Асен В. Велев при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева като разгледа докладваното от Димитър П. Бозаджиев Въззивно гражданско дело № 20235200500606 по описа за 2023 година

Производството е въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №400/12.06.2023г., постановено по гр.д.№32/2023г. по описа на РС- П. е признато за установено по отношение на П. Н. П., с ЕГН ********** от гр.П., ул.“С.Н.“ №52, вх.Б, че „Агенция за контрол на просрочени задължения“АД, с ЕИК 207172780, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“П.В.“ №29, ет.3, представлявано от Я.Я. чрез юрисконсулт А. има валидно и изискуемо вземане срещу него в размер от сумата от 1200лв.- главница; сумата от 235,34лв.- възнаградителна лихва, за периода от 21.05.2021г. до 21.04.2022г.; сумата от 66лв.- обезщетение за забава, за периода от 22.04.2022г. до датата 22.11.2022г.; законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане и разноските по ч.гр.дело в размер на 230,03лв.

Осъден е П. Н. П., да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД разноски по делото в размер на 380лв.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от П. Н. П., чрез пълномощника му адв.М. Л. от САК.

Твърди се в същата, че постановеното съдебно решение е неправилно, 1 постановено е в противоречие с материалния и процесуалния закон. В тази насока се счита, че процесният договор за потребителски кредит е в нарушение на клаузите на чл.10 и чл.11 от ЗПК, регламентиращи задължителните реквизити на договорите за потребителски кредит.

Твърди се, че в чл.10, ал.1 от ЗПК е разписано, че договорите за потребителски кредит трябва да са написани в размер на шрифта не по- малък от 12, което изискване не е спазено в процесния договор.

Сочи се, че в чл.11, ал.1, т.6 от ЗПК, като задължителен реквизит на договорите е посочен срок на договора за кредит. Счита се, че такъв няма в процесния договор. Отделно от това се приема, че самия погасителен план не съответства на изискванията за такъв, съгласно ЗПК. Приема се, че при липса на погасителен план, договорът за потребителски кредит също е недействителен.

Визира се, че в чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредити е регламентирано да бъде посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсва.

Приема се, че е нарушена императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. В този смисъл се твърди че в договорът, както и в погасителния план не може да се извлече информацията за размера на включените в седмичната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка вноска. Нито от текста на процесния договор, нито от инкорпорирания в него погасителен план става ясно, каква част от погасителната вноска представлява главница, каква част- лихва и каква часттакса за обслужване на кредита или такса за поръчителство.

Счита се, че процесният договор е в нарушение на чл.11, ал.1, т.20, 23 и 24 от ЗПК. Същият не съдържа клаузи, относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено и другите условия за неговото упражняване, вкл. и информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден. Липсва реда за прекратяване на договора за кредит- т.23, както и наличието на извънсъдебни способи за решаването на спорове и за обезщетяване на потребителите във с предоставяне на потребителски кредит, 2 както и условията за тяхното ползване- т.24.

Предвид на това и съгласно чл.22 и чл.23 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.7- т.12, т.20 от ЗПК, чл.12, ал.1, т.7- т.9 от ЗПК се приема, че договорът за потребителски кредит е недействителен.

Твърди се, че при недействителен договор- лихви не се дължат, а искът за връщане само на главницата ще е основателен, но не на предявеното основание- договорно правоотношение, а на друго основание- неоснователно обогатяване.

Твърди се нищожност на клаузата, регламентираща договорната лихва, като в тази насока се счита, че въззивникът не дължи вземанията претендирани с исковата молба като договорно възнаграждение в размер на 235,34лв. Въз основа на това твърдение за нищожност на клаузата регламентираща договорната лихва се приема, че това влече до нищожност и на целия ДПК. Ищцовото дружество е действало недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави при сключване на ДПК, което води и до нищожността му.

Приема се, че ако изобщо се установи, че ответницата е получила някаква сума от въззиваемата страна, като се оспорва получаването на главница в твърдения размер, то всички правени от първата плащания към „Профи Кредит България“ ЕООД следва да бъдат извадени от чистата стойност получена от него, ако бъде изобщо установено, че са й били преведени каквито и да е било суми.

Прави се възражение и за погасяване на ищцовите претенции по давност.

Приема се, че предвидената възнаградителна лихва в процесния ДПК действително надхвърля с над три пъти законната лихва, което е и основание да се приеме, че клаузата в Раздел VІ от ДПК накърнява добрите нрави, тъй като няма еквивалентност на насрещните престации, размерът на лихвата /дори и като не се включи в нея скритата възнаградителна лихва в допълнителните услуги, а включвайки в нея размерът на лихвата многократно би надхвърлил допустимия трикратен размер, при който са спазени добрите нрави/, води до увреждане на ответника- съдлъжник по ДПК, в разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което е нищожна.

3

В случая се приема, че е без значение, че ГПР е в рамките на законната лихва, регламентиран в чл.19, ал.4 от ЗПК.

Твърди се, че процесната клауза на ДПК, обективирана в договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответника.

Визира се, че нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвен процент и ГПРпредставляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно съглашение нищожно.

Твърди се, че при нищожните договори не е налице изначално правно основание, което обвързва страните във валидно облигационно отношение.

Поради това се счита, че искът на „Профи Кредит България“ ЕООД е неоснователен, тъй като ищецът претендира процесната сума на несъществуващо основание- нищожен договор за потребителски кредит.

При условията на евентуалност и ако съдът не приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на цялото съглашение се счита, че в процесния договор се съдържат нищожни клаузи. В тази насока се приема, че е налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на пакет от допълнителни услуги. Освен това се визира, че е нищожна уговорката за неустойка, включена в чл.6 от процесния договор за кредит, във вр. чл.10, ал.2 от ОУ към договора като неравноправна по смисъла на чл.143, т.5, т.18 и т.19 от ЗПП и чл.26, ал.1 от ЗЗД, даващи право на ответника да получава неустойка и такси и други разноски.

Отново се застъпва становище, че клаузата за определяне на възнаградителна лихва е нищожна, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.

Твърди се, че при установена недействителност на Договора за кредитпредявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло- в това число и за претендираната главница. При извод за недействителност на договора се приема, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.23 от ЗПК, 4 съгласно която когато договорът за потребителски креди е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредите.

Правното основание да се претендира това вземане е неоснователно обогатяване.

Визира се, че разпоредбата на чл.23 от ЗПК е аналогична на чл.34 от ЗЗД, а именно, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея и се базира на принципа на недопустимост на неоснователното обогатяване.

Сочи се, че настоящият иск е предявен на договорно основание, като чистата стойност не може да бъде присъдена в настоящото производство, доколкото би се стигнало до подмяна на основанието, на което е предявен иска. Недопустимо е присъждане на претендирана сума на друго основание, различно от търсеното. Признаването главницата за дължима на извъндоговорно основание, предвидено в чл.23 от ЗПК би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт. Съдът следва да даде защита на нарушеното материално право в рамките и по начина поискани от ищеца- като се произнесе дължими ли са претендираните суми, на основание договорното правоотношение. В противен случай, би постановил недопустим краен акт. В тази насока се цитира съдебна практика.

Ето защо и се счита, че ако съдът приеме, че процесния договор за кредит е недействителен изцяло, то предявеният иск е изцяло неоснователен, тъй като видно от исковата молба, ищцовото дружество не е предявило иск за неоснователно обогатяване от страна на въззивника. Процесната главница би подлежала на връщане само ако в условията на евентуалност ответната страна беше предявила такъв иск.

Приема се, че първоинстанционният съд погрешно е стигнал, че процесния договор е действителен и актът, който е постановил се явява неправилен, незаконосъобразен и необоснован, поради което подлежи на отмяна.

Искането е да се отмени обжалваното решение, с което съдът е признал за установено, че П. Н. П. дължи на ищцовото дружество „Агенция за контрол на задълженията“ АД сумата от 120лв.- главница, ведно със законната лихва 5 върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, както и обезщетение за забава в размер на 66лв. за периода от 22.04.2022г.22.11.2022г. до изплащане на задължението, 235,34лв.- възнаградителна лихва за периода 21.05.2021г.- 21.04.2022г. и да се произнесе със съдебен акт, с който да се отхвърлят исковете на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, срещу П. Н. П., като неоснователни и недопустими.

Претендират се направените по делото съдебно- деловодни разноски за настоящото въззивно производство, както и тези за исковото и за заповедното производство.

В срокът по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Агенция за просрочени задължения“ АД, представлявано от Изпълнителния директор Я.Б.Я., чрез процесуалния му представител юриск.Е. Б. И..

Счита се в същия, че подадената въззивна жалба е неоснователна, недоказана и неотносима към правния спор, както и че първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение.

Твърди се, че от представения препис от въззивната жалба, същата не отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК. В този аспект се визира, че в жалбата не се сочат новооткрити или новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид и несе представят доказателства в подкрепа на твърдените от жалбоподателя обстоятелства.

Ето защо се моли да се остави без разглеждане подадената въззивна жалба, като процесуално недопустима или да се задължи жалбоподателя да отстрани в срок посочените нередовности.

Относно твърдението на ответника, че решението на първоинстанционния съд трябва да бъде обезсилено се смята, че същото е недоказано.

Излагат се доводи относно неоснователност на възраженията относно неспазване разпоредбите на чл.10, ал.1 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.9а от ЗПК, чл.11, ал.1, т.20, 23 и 24.