Решение № 107 от 24.07.2026, Районен съд - Дулово

РЕШЕНИЕ

№ 107 гр. Дулово, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУЛОВО в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил В. Николаев при участието на секретаря Ивелина В. Кънева като разгледа докладваното от Емил В. Николаев Гражданско дело № 20253410100428 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Д. С. Й., ЕГН **********, против „***“ АД, ЕИК ***, и „***“ ЕООД, ЕИК ****.

След уточняване на спорния предмет и допуснатото по реда на чл. 214 ГПК изменение са предявени: срещу „***“ АД — установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за паричен заем № ***** г.; срещу „***“ ЕООД — установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ***** г. поради заобикаляне на закона; срещу „***“ АД — осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата 1 095,26 лв., равностойна на 560 евро, представляваща платена над чистата стойност на кредита сума по твърдян недействителен договор, ведно със законната лихва от предявяването на иска.

Първоначално осъдителният иск е бил предявен за 1 164 лв. С молба от *** г. ищецът е намалил размера му на 1 095,26 лв., а за разликата от 68,74 лв. е направил изрично изявление за оттегляне.

Ищецът поддържа, че в посочения в договора ГПР не е включено възнаграждението от 801,96 лв. по свързания договор за гаранция, въпреки че сключването на тази сделка било фактически необходимо за получаване на кредита и било известно на кредитора. Твърди, че гарантът е свързано с кредитора дружество, а възнаграждението се събирало заедно с погасителните вноски. Поддържа, че чрез разделянето на плащанията между два формално 1 самостоятелни договора се прикривал действителният разход по кредита и се заобикаляли ограниченията на ЗПК.

Ответниците оспорват допустимостта и основателността на исковете. Считат, че ищецът няма правен интерес от установителните искове, тъй като разполага с осъдителна защита. Поддържат, че договорите са самостоятелни и действителни, че предоставянето на гаранция е една от няколко възможности за обезпечение и че възнаграждението по гаранционния договор не представлява разход по кредита. „***“ АД оспорва и пасивната си материалноправна легитимация за сумите, платени по договора с „***“ ЕООД. Страните претендират разноски. Ищецът претендира и възнаграждение в полза на процесуалния му представител по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Възражението на ответниците за недопустимост на установителните искове поради липса на правен интерес е неоснователно.

Правният интерес по чл. 124, ал. 1 ГПК е налице, когато между страните съществува спор относно действителността на правоотношение и решението е годно да внесе правна сигурност със сила на пресъдено нещо. Обстоятелството, че ищецът разполага и с осъдителен иск за връщане на част от платените суми, не отнема интереса му от установяване на недействителността на договорите. Осъдителният иск е насочен единствено срещу първия ответник и само за конкретна сума, докато установителните искове обхващат действителността на две отделни сделки и обвързват различни правни субекти. Искът за връщане на платеното не осигурява по-пълна защита относно всички правни последици на договорите, включително по отношение на бъдещи претенции и отношенията с втория ответник. Ето защо не е налице недопустимо дублиране на идентична защита.

Допустимостта на иска не се засяга и от това дали заявените основания за недействителност ще бъдат доказани. Този въпрос е по съществото на спора.

От приетите писмени доказателства, заключението на съдебно-счетоводната експертиза и отделените като безспорни обстоятелства съдът приема за установено следното:

На *** г. между Д. С. Й. като заемател и „***“ АД като заемодател е сключен договор за паричен заем № ***. По договора на ищеца е предоставена сумата 2 400 лв. Договорен е срок от шест месеца, шест погасителни вноски по 460,32 лв., фиксиран годишен лихвен процент от 50 %, посочен ГПР от 62 % и обща дължима сума от 2 761,92 лв. В договора е предвидено заемателят да предостави обезпечение на вземанията на кредитора. На същата дата между ищеца и „***“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № ***. С него вторият ответник се е задължил да издаде гаранция в полза на кредитора, а ищецът — да заплати възнаграждение от 801,96 лв., разсрочено на шест вноски по 133,66 лв.

Възнаграждението за гаранцията не е включено при изчисляването на посочения в договора за заем ГПР. Това обстоятелство е безспорно между страните.

2

По заключението на съдебно-счетоводната експертиза:

При отчитане само на лихвата по кредита ГПР е 63,21 %. При включване и на възнаграждението по гаранционния договор ГПР е 316,15 %. Ищецът е платил по кредита общо 1 377,06 евро, от които 1 227,11 евро главница и 149,95 евро лихва. По договора за гаранция са платени 410,04 евро. Към датата на експертизата ищецът не дължи суми по договора за гаранция.

Заключението е компетентно, ясно и последователно, основава се на счетоводните данни и договорните документи и не е оспорено с конкретни възражения. Поради това съдът го кредитира изцяло.

Процесният договор е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Ищецът е физическо лице, действало извън рамките на професионална или търговска дейност, а първият ответник е кредитор, предоставящ кредити по занятие. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като бъдат посочени взетите предвид допускания. По смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗПК в общия разход по кредита се включват всички разходи, включително за допълнителни услуги, които потребителят трябва да заплати във връзка с договора и които са известни на кредитора, когато сключването на допълнителната услуга е задължително за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия.

Съдът на Европейския съюз приема, че понятието „общи разходи по кредита“ трябва да се тълкува широко и функционално. Плащанията по допълнителна услуга се включват в ГПР, когато услугата е необходима за получаването на кредита или за получаването му при предлаганите условия, независимо от формалната самостоятелност на договорите и от различието на правните субекти, които получават възнаграждението. В решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 е подчертано, че националният съд трябва да изследва действителната икономическа функция на плащането, а не само наименованието на услугата.

В настоящия случай съвкупната преценка на договорите налага извод, че възнаграждението за гаранцията представлява разход, пряко свързан с кредита.

Двата договора са сключени в един и същи ден, имат един и същ идентификационен номер и обезпечават изпълнението на едно и също кредитно правоотношение. Размерът и падежите на възнаграждението по гаранцията са съобразени с погасителните вноски по кредита. Плащането се извършва едновременно с вноските по заемното правоотношение.

Гарантът е предварително определено и свързано с кредитора дружество, като „***“ АД е едноличен собственик на капитала му.

Формално предвидените алтернативни обезпечения не променят този извод. За да бъде дадена договорна възможност реална, потребителят трябва да разполага с разумен срок 3 и практически изпълними условия за избора . Не е достатъчно договорът абстрактно да изброява банковата гаранция или поръчители, когато непосредствено заедно с кредита на потребителя се предоставя готов договор със свързано дружество, чието възнаграждение е предварително определено и разсрочено съобразно погасителния план.

От значение е и съотношението между предоставената сума и възнаграждението. При кредит от 2 400 лв. потребителят е поел задължение да заплати 801,96 лв. за гаранция, тоест сума, равняваща се на около една трета от чистата стойност на кредита. Този разход е бил известен още към момента на сключване на договора и е можел да бъде точно изчислен.

При включването му действителният ГПР е 316,15 %, а не посочените 62 %.

Следователно договорът не предоставя вярна и прозрачна информация за действителната икономическа тежест на кредита.

Посочването на значително по-нисък от действителния ГПР не представлява маловажно отклонение. ГПР е основен стандартизиран показател, чрез който потребителят сравнява кредитните предложения и преценява общата цена на кредита. Съдът на Европейския съюз последователно приема, че информацията за ГПР е от съществено значение за способността на потребителя да прецени обхвата на задължението си.

При установен действителен ГПР от 316,15 % е нарушено и ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това не може да се приеме възражението, че посоченият в договора ГПР е правилно изчислен въз основа единствено на плащанията, формално дължими на кредитора.

Не е основателно и възражението, че към момента на сключване на договора кредиторът не е могъл да предвиди разхода. Размерът на гаранционното възнаграждение е бил точно определен в едновременно сключения договор, а гарантът е свързано и предварително известно на кредитора дружество.

Поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за паричен заем е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК. Практиката на ВКС също приема, че когато посоченият ГПР не отразява действителните общи разходи и не позволява на потребителя да установи реалната цена на кредита, е налице недействителност по чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

След като договорът е недействителен на това основание, не е необходимо отделно да бъде прогласявана нищожността на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Този довод е част от основанията, въведени в подкрепа на същия петитум, а не самостоятелен иск.

Независимо от това следва да се посочи, че механичното сравняване на възнаградителната лихва с двукратния или трикратния размер на законната лихва не е само по себе си достатъчно. Преценката за противоречие с добрите нрави е конкретна и отчита срока, обезпечението, риска, размера на кредита и цялостната икономическа тежест. В случая решаващо значение има не само размерът на ГЛП от 50 %, а прикриването на допълнителен разход от 801,96 лв. и произтичащият действителен ГПР от 316,15 %.

4

Искът срещу „***“ ЕООД също е основателен.

Договорът за гаранция не може да бъде разглеждан откъснато от кредитното правоотношение. Неговото единствено предназначение е да осигури изпълнението на задълженията по конкретния договор за заем. Той е сключен едновременно с кредита, с предварително определено от кредитора свързано дружество и срещу възнаграждение, събирано заедно с погасителните вноски. По този начин чрез формално самостоятелна сделка се въвежда допълнителна цена на кредита, която не е включена в ГПР и води до надхвърляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Заобикаляне на закона е налице, когато страните използват формално допустими правни средства, за да постигнат резултат, който императивна правна норма забранява. В случая чрез разделянето на общата цена между договор за кредит и договор със свързан гарант се постига именно резултатът, който чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК целят да предотвратят — потребителят да поеме разход, който не е отразен в ГПР, и общата цена на кредита да надхвърли законовия максимум.

Доводът, че гаранционното дружество е финансова институция и има право да сключва гаранционни сделки, не опровергава този извод. Принципната допустимост на определен вид договор не изключва възможността конкретната сделка да е нищожна поради целта и икономическия резултат, който страните преследват с нея.

Неоснователно е и възражението, че възнаграждението е насрещна престация за реално предоставена услуга. Дори да се приеме, че гаранцията има самостоятелна стопанска стойност, това не отстранява задължението нейният разход да бъде включен в ГПР, когато тя е необходима за получаване на кредита при конкретно предложените условия.

Ето защо договорът за предоставяне на гаранция № ***** г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД като сключен в заобикаляне на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.