Определение № 151 от 16.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 151 гр. София, 16.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002900933 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Брандс Мениджмънт“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. П. И. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 192/21.03.2023 г., постановено по в. т. д. № 773/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, 13 състав, с което е потвърдено решение № 261648/31.12.2021 г., постановено по т. д. № 342/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав, с което е уважен предаваният от „Булфелд“ ЕООД срещу „Брандс Мениджмънт“ ЕООД облигационен иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за предаване на държането на следния имот: ресторант обект № 2С.015, с площ от 65,40 м2, намиращ се на втори надпартерен етаж от Търговския център, с граници: магазин № 2С.014, магазин № 2С.016 и общите части на сградата, находяща се в гр. София, бул. „Черни връх“ № 100 и разположена в УПИ І-133, 523, 524, 1907, 2293, кв. 9 по ПУП на гр. София, м. „Драгалевска спирка“, след разваляне на договора за наем от 28.03.2013 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба (не бил посочен конкретният вид и 1 размер на паричните задължения, възникнали по процесния договор за наем, при чието неизпълнение било възникнало потестативното право на наемодателя да развали с едностранно волеизявление този двустранен договор). Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не е обсъдил всички наведени правни доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност на първоинстанционното решение (по оспорването за нищожност на отделни клаузи на релевантния договор за наем, които са уговорени в противоречие с изискванията за добри нрави; не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а единствено се е позовал на влязлото в сила арбитражно решение, с което са установени по вид и размер паричните задължения на наемателя към наемодателя по процесния наемен договор), вследствие на което необосновано е приел, че наемателят-ответник не е бил изправна страна (макар и наемодателят да не бил осигурил свободното и необезпокоявано ползване на наетия имот по време на Ковид-19, което обстоятелство обуславя бизвиновното поведение на наемателя), поради което било породено потестативното право на наемодателя да развали договора за наем с едностранно волеизявление.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 176/31.10.2017 г. по т. д.

№ 2299/2016 г. на ВКС, II ТО; решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I ГО; решение № 60144/25.01.2022 г. по гр. д. № 491/2020 г. на ВКС, II ГО; решение № 202/2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, І т. о.; решение № 144/2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 27/2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г. о.); 2. „При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“ (по този въпрос се твърди противоречие с 2 решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС; решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV ГО; решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV ГО; решение № 361/14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV ГО; решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС и решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV ГО); 3. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор?“ (по този въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, намерила израз в ТР № 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС); 4. „Какъв е фактическият състав на иска за връщане на отдадената под наем вещ, в случаите когато договорът за наем е прекратен/развален предсрочно поради неизпълнение на задълженията на наемателя?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 75/01.07.2014 г. по т. д. № 3723/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, IV ГО и решение № 12/23.05.2018 г. по гр.д. № 834/2017 г. на ВКС, III ГО) и 5. „Когато се претендират последиците от развалянето на двустранен договор (връщане на наетата вещ) поради едностранното му прекратяване/разваляне, следва ли да бъдат преценявани изправността на развалящия и виновното неизпълнение на задълженията на насрещната страна, за да е налице валидно прекратяване/разваляне на договора?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 75/01.07.2014 г. по т. д. № 3723/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, IV ГО и решение № 12/23.05.2018 г. по гр. д. № 834/2017 г. на ВКС, III ГО).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез 3 пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че между страните в настоящото исково производство е породено наемно правоотношение, по което ищецът е предоставил за временно възмездно ползване на ответника процесното търговско помещение срещу заплащане на насрещната парична престация – наемно възнаграждение в размер на 55 евро/м2 без ДДС, чиято изискуемост настъпва ежемесечно, до 5-то число на съответния месец. Страните са постигнали съгласие, че наемодателят притежава правната възможност едностранно да развали наемния договор при неплащане на наемна цена или консумативни разноски, след даване на срок от 20 дни за плащане на дължимите суми – от този момент договорът се счита за прекратен, без да е необходимо допълнително уведомяване. Липсвал спор, че имотът е предаден за ползване, както и че първоначалният наемател е прехвърлил правата и задълженията си на ответника „Брандс мениджмънт“ ЕООД по договора за наем. Въззивният съд е приел за установено от влязло в сила решение по ВАД № 37/2021 г. на АС при БТПП, че наемателят „Брандс мениджмънт“ ЕООД е осъден да заплати на наемодателя „Булфелд“ ЕООД сумата от 45111,24 лв., представляваща дължимо наемно възнаграждение за временното възмездно ползване на процесния имот през периода от м. 05.2020 г. до м. 11.2020 г., вкл.; сумата от 667,93 лв. - маркетингова такса за периода от м. 08.2020 г. до м.

11.2020 г., вкл.; сумата от 7524,93 лв. - такса за обслужване за периода от м.

07.2020 г. до м. 12.2020 г., вкл.; сумата от 992,83 лв. - разходи по ползване на наетата вещ за периода от м. 06.2020 г. до м. 11.2020 г. и сумата от 2897,48 лв. част от дължимия данък „сгради“ за 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху главните парични притезания от подаване на исковата молба до окончателното им заплащане.

Изяснил е, че основателността на предявения облигационен иск с правно основание чл. 233. ал. 1, изр. 1 ЗЗД се обуславя от пораждането и съществуването на следните материални предпоставки (юридически факти):

1) действително възникнало наемно правоотношение между страните; 2) преустановяване на действието на облигационното правоотношение и 3) 4 неизпълнение на непаричното задължение на наемателя да върне на наемодателя наетата вещ. Апелативният съд е прел, че между страните в исковото производство не съществува спор относно следните правнорелевантни обстоятелства: 1) временното възмездно ползване на вещта е предоставено по силата на договор за наем; 2) имотът се държи от ответника и 3) налице е изявление за разваляне на наемното правоотношение, което е достигнало до наемателя. Но за да породи своето правопрекратително действие, потестативното право за разваляне на наемния договор е следвало да бъде надлежно упражнено, а именно наемодателят да е изправна страна по договора, като да са възникнали и съответните материални предпоставки, обуславящи възникването на това преобразуващо субективно материално право. Съобразил е, че договорът за наем е двустранен, възмезден договор, по силата на който наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване срещу насрещното задължение на наемодателя да му заплати определено наемно възнаграждение. Съгласно уговореното в договора наемодателят е притежавал правната възможност да развали договора при неплащане на наемната цена. Въззивният съд е приел, че между страните е постановено влязло в сила арбитражно решение, с което между тях е установено със сила на пресъдено нещо, че наемателят виновно не е изпълнил задължението си за заплащане на наемна цена за периода от м.

05.2020 г. до м. 11.2020 г. Счел е, че е налице идентичност между неизпълнените парични задължения, описани в исковата молба, въз основа на която е образувано делото за връщане на наетия имот, и арбитражното решение, поради което апелативният съд е обосновал правното съждение, че за наемодателя е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да развали процесния договор за наем. Съобразил е обстоятелството, че с признаване на дължимостта на тези парични задължения се преклудира правната възможност в настоящото производство да се релевират възражения за нищожността на процесния договор за наем - с признаване на дължимостта на сумите по него се погасяват и всички защитни правопогасяващи и правопрекратяващи възражения, а и се формира сила на пресъдено нещо относно валидността на облигационното правоотношение.

Въззивният съд е приел и, че липсва спор между страните по делото, че процесният имот е предаден на наемателя, както и че понастоящем той упражнява фактическа власт върху него. Съобразил е трайно установената 5 съдебна практика, съгласно която предявяването на иск по чл. 233, ал. 1 ЗДД по своята правна природа представлява предизвестие по чл. 238 ЗЗД – с предявяването на този иск ясно е изразена волята на страна по договорното правоотношение с искане да бъде върнат наетия недвижим имот, поради което ответникът трябва да бъде осъден да върне държането на имота, с оглед на обстоятелството, че при надлежното упражняване на потестативното субективно право за разваляне на наемния договор от изправната страна не съществува облигационната връзка, въз основа на която на ответниканаемател е предоставено ползването на имота, предмет на разваления договор.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал.