Определение № 2630 от 21.09.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2630 гр. Бургас, 21.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Веселка Г. Узунова

Даниела Д. Михова като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20262100501453 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.274, вр.чл.248 ГПК и е образувано по частната жалба на „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД с ЕИК 200644029, чрез юрисконсулт Ивайло Георгиев, срещу Определение № 302/29.06.2026 г. по ч.гр.д. 93/2026 г. по описа на Районен съд Царево, с което е оставено без уважение искането за изменение в частта за разноските на Разпореждане N 1295/28.05.2026 г. по ч.гр.д.93/2026 г. по описа на ЦРС.

Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, тъй като в заповедното производство упълномощеният представител на длъжника, е извършил едно единствено процесуална действие - подаване на възражение по чл.414 от ГПК. Излага се, че съгласно чл.414, ал.1 ГПК при подаването на възражение не се изисква каквото и да било обосноваване на същото, освен в хипотезата на чл.414а ГПК (какъвто не е настоящия случай), а дори да е налице мотивиране на възражението по чл.414 ГПК, то е без правно значение и правна стойност и не променя формалното изискване на закона да не се обосновава. Твърди се, че се за типично бланкова форма на възражението по чл.414 от ГПК, която не само се връчва лично на длъжника като приложение към издадената заповед за изпълнение, но и законът изисква да бъдат попълнени единствено личните данни на длъжника, номера на делото и лицето да положи подпис.

Излагат се твърдения, че заповедното производство е едностранно производство, като подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за започване на исков процес; то няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. Твърди се, че подаването на възражение по чл.414 от ГПК, освен че не е задължително и не изисква подготовка или обосновка (попълва се предварително предоставена от сьда бланка, в която законът не поставя условие да бъдат изложени каквито и да било съображения). В този смисъл се 1 твърди, че не се дължи възнаграждение за процесуално представителство на длъжника в заповедното производство по см.на чл.7, ал.2, или по чл.7, ал.7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че едва с отговора на исковата молба по чл.422 ГПК, ответникът е длъжен да наведе всичките си доводи в защита срещу предявения иск под страх от преклузия, с което осъществява същинската отбрана срещу заявеното материално право. Сочи се, че по своя характер подаването на възражение представлява действие по подаване на молба, поради което следва да бъде определено възнаграждение по реда на чл.6, т.5 от НМРАВ —102,26 евро.

Посочва се, че доколкото НМРАВ не предвижда изрично възнаграждение за предоставена правна защита и съдействие, изразяваща се в подаване на възражение по чл.414 ГПК, на основание §1 от ДР, възнаграждението следва да се определи по аналогия, като се изходи от вида на самото процесуално действие, и възнаграждението да се определи по правилата на чл.6, т.5, предл.последно от Наредбата, а именно -подаването на "други молби", като по тази норма минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 102,26 евро. Твърди се, че обратната теза би дала възможност за присъждане на необосновано висок и адвокатски възнаграждения без реално извършена насрещна престапия от пълномощника на длъжника.

На следващо място се твърди, че присъденият размер за адвокатско възнаграждение е несправедлив и необоснован от фактическата и правната сложност на делото, тъй като нито обемът на заповедното производство, нито характера на процесуалното действие (подаване на възражение), може да обуслови фактическа или правна сложност, която да оправдае адвокатско възнаграждение в поискания от насрещната страна размер.

Позовава се на постановени по въпроси относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС, решения на СЕС, които по арг.от чл.633 ГПК са задължителни за съдилищата в страната (Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 , Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22), съгласно които правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата йена или труда, които трябва ла се положи за зашитата на съответното право, като справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа.

Претендира се, като вземе предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът да отмени обжалваното определение и да измени Разпореждане № 1295/28.05.2026 г. по ч.гр.д.93/2026 г. по описа на РС Царево, в частта за разноските, като постанови такива в справедлив размер.

В законовия срок против частната жалба е подаден писмен отговор о т Т. Р. Т. (длъжник по заповедното производство), действащ чрез адв.Райна Друмева от АК Варна, с който частната жалба е оспорена като неоснователна.

Твърди се, че заповедният съд правилно е съобразил решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., съгласно което всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл.78, ал.5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен, както и съдебната практиката, че няма пречка съдът да използва предвидените в националната уредба минимални възнаграждения като ориентировъчни.

Отделно от горното се твърди, че заявителят възразява срещу 2 присъдените разноски, но самия той е действал недобросъвестно депозирайки искане за издаване за Заповед за вземане погасено по давност преди повече от 10 години, разчитайки единствено на това, че длъжникът може да не потърси правата си и/или да изпусне срока за възражение и заповедта да се стабилизира, поради което заявителят следва да понесе санкцията от заплащане на разноските в пълен размер, като същите са в абсолютно съответствие с Наредбата за възнагражденията на адвокатската работа и не са прекомерни.

Претендира се съдът да остави без уважение депозираната частна жалба.

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.

Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Производството пред заповедния съд е образувано по подаденото от „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД заявление за издаване на Заповед за изпълнение на задължение по чл.410 ГПК против длъжника Т. Р. Т. с предмет парично задължение по договор за кредит, цедиран от кредитодателя на заявителя по делото.

Против издадената от съда Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 69/11.02.2026 г., ведно с Определение № 88/11.03.2026г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, представляващо неразделна част от заповедта, длъжникът, чрез пълномощника си адв.Р.Друмева, е подал в законовия срок възражение, в което е изложил и съображения за погасяване по давност на задължението. С възражението са претендирани съдебни разноски за заповедното производство съгласно представени към него Договор за правна защита и съдействие и Списък на разноските.

С Разпореждане № 645/31.03.2026 г., във връзка с постъпилото в срок възражение по чл.414 ГПК от длъжника Т. Р. Т., съдът е указал на заявителя „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД, че може да предяви установителен иск за вземанията си по издадената заповед в едномесечен срок от получаване на съобщението, като го е предупредил, че при неизпълнение на указанията заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена на основание чл.415, ал.5 ГПК.

В предоставения от съда срок заявителят не е представил доказателства за предявен иск относно вземанията по издадената заповед за изпълнение.

С молба с вх.№ 3269/15.05.2026 г. длъжника Т. Р. Т., чрез процесуалния си представител адв.Друмева, е поискал за обезсилване на издадената заповед предвид липсата на предявен иск и за присъждане на разноски съгласно представения списък на разноските и договор за правна помощ. Препис от молбата е изпратен на заявителя за становище, като такова не е постъпило в предоставения тридневен срок.

На основание чл.415, ал.5 ГПК с Разпореждане № 1295/28.05.2026 г. заповедният съд е обезсилил издадената от него Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и е осъдил „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД да заплати на Т. Р. Т. сумата от 250 евро, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното 3 производство.

С частна жалба с вх.№ 3976/11.06.2026 г. заявителят „ФРОНТЕКС ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“ ЕАД е поискал изменение на Разпореждане № 1295/28.05.2026 г. в частта за разноските, с твърдението, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, поради което следва да бъде намалено.

С обжалваното определение заповедният съд е оставил без уважение искането на заявителя за изменение на Разпореждане № 1295/28.05.2026 г. по ч.гр.д.93/2026 г. на РС Царево, в частта за разноските. Съдът е изложил съображения, че искането е неоснователно, тъй като: Съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, респ.в заповедното производство длъжникът има право на разноски, когато поради подадено от него възражение и последващо непредявяване на иск от заявителя заповедта бъде обезсилена, какъвто е настоящият случай. Посочено е, че длъжникът своевременно е направил искане за присъждане на разноски, като е представил списък по чл.80 ГПК и доказателства за направени разноски (договор за правна помощ). На следващо място съдът е приел, че заявителят не е направил своевременно (след получаване на молбата на длъжника за обезсилване на заповедта и за присъждане на разноски), възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, макар да е бил надлежно уведомен за искането за присъждане на разноски и да е разполагал както с възможност да вземе становище по него, така и с електронен достъп до материалите по делото. На последно място съдът е приел, че искането за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение е неоснователно, тъй като размерът от 250 евро не се явява прекомерен с оглед предмета на производството, необходимостта длъжникът да организира защита срещу издадената срещу него заповед за изпълнение, както и последващите процесуални действия по искане за обезсилване на заповедта и претендиране на разноски след непредявяване на иск от заявителя. Посочено е, че противно на твърдението на заявителя, че извършената от процесуалния представител на длъжника дейност се свежда единствено до попълване на бланкетно възражение по чл.414 ГПК, в случая процесуалният представител на длъжника е извършил и последващи процесуални действия, вкл.депозиране на молба за обезсилване на заповедта и искане за присъждане на разноски, представяне на списък по чл. 80 ГПК и договор за правна помощ, както и становище по направеното искане за изменение на акта в частта за разноските.

Посочено е още, че именно процесуалното поведение на самия заявител е довело до обезсилване на издадената заповед, тъй като след подадено възражение същият не е предявил иск в указания срок, поради което длъжникът не следва да бъде поставян в по-неблагоприятно положение чрез намаляване на реално направените и надлежно доказани разноски за адвокатска защита.

На първо място настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на заповедния съд, че на длъжника се дължат разноски за заплатено адв.възнаграждение за заповедното производство. Поради липсата на представени по делото доказателства за завеждане на иск по чл.422 ГПК в предоставения срок, обезсилване на издадената заповед за изпълнение и прекратяване на производството по делото, на основание чл.78, ал.4 ГПК на длъжника се дължат сторените от него в това производство съдебни разноски, за които той е представил своевременно доказателства и също своевременно е направил искане за присъждането им.