Решение № 270 от 15.12.2025, Районен съд - Павликени

РЕШЕНИЕ

№ 270 гр. Павликени, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАВЛИКЕНИ, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЕНА ФОТИ при участието на секретаря Магдалена Панова като разгледа докладваното от РУМЕНА ФОТИ Гражданско дело №

20254140100641 по описа за 2025 година

И за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от К. К. Л. против „Ай ти еф Груп“ АД иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 и чл. 23 ЗПК, с който се иска да бъде прогласен за нищожен Анекс № *** към Договор за потребителски кредит № ***/16.06.2024 г., сключен между страните.

Ищецът твърди, че сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № ***/16.06.2024г., по силата на който ответникът кредитодател и предоставил сумата от 2000 лева със задължение за получателя да я върне на 24 равни месечни вноски, при фиксиран лихвен процент 48,56 % и ГПР 65,00 %, или общо дължима сума 3233,04 лева.

Посочва, че при неизпълнение на приложение № 5 към Договора, уреждащо задължение за кредитополучателя да обезпечи вземанията на кредитора с поръчители или банкова гаранция в срок до края на следващия ден е предвидено начисляване на неустойка в размер на 2932,96 лева. Поддържа, че неустойката излизала извън присъщата си обезщетителна функция, защото се дължи не за неизпълнение на основано задължение по договора, а за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, нарушено било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в общата дължима сума по кредита не е включена неустойката. Поддържа, че с невключването на неустойката в ГПР се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничаваща максималния размер на ГПР. Към съда е отправила искане за прогласяване недействителността на анекс № *** към договора.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество кредитодател, с който не се оспорват твърденията в исковата молба за сключен между страните договор за кредит и неговите параметри. Оспорва иска по основание. Поддържа, че уговорената неустойка не е включена в ГПР и не следва да се включва в ГПР, същата не е дължима към сключване на договора, а при сбъдване на отлагателно условие – неизпълнение на кредитополучателя да осигури обезпечение на главното вземане. Твърди, че договорът е 1 резултат от индивидуално договаряне между страните, с което ищецът е бил наясно. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните изводи:

Страните не спорят, а и от приложения по делото Договор за потребителски кредит № ***/18.05.2024 г. се установява наличието на договорка помежду им на К. Л. да бъде предоставена в заем парична сума със задължението да я върне в определен срок, ведно с възнаградителна лихва. Посочено е в този договор, че сумата, която се предоставя на кредиотополучателя е определена в приложение № 1. Подобно липсва. С Анекс № *** от 16.06.2024 г. към Договор за кредит № *** са договорени конкретни параметри на кредита на К. Л. е предоставена сумата от 2000 лева със задължение да я върне на 24 месечни погасителни вноски - по 134,71 лева всяка, при фиксиран лихвен процент 45,56 %, ГПР 65,00 %.

С Приложение № 5, неразделна част от договора се установява наличие на договорка задълженията по договора да бъдат обезпечени с поръчител/и, физически лица, които да отговарят на следните условия: да реализират нетен осигурителен доход не по-малък от 1500 лева; да са на възраст на 20 години; да работят по безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години трудов стаж; да не са поръчители и/или кредитополучатели по други договори за кредит с кедитодателя или свързани с него лица; да нямат кредити към банки или други финансови институции с класификация, различна от редовен. Въведено е задължение договорът за поръчителство да бъде сключен в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит, като е пояснено, че това е денят на предаване на договорената сума.

Алтернативно е предвидено обезпечение на вземанията на кредитора чрез банкова гаранция в размер на 3233,04 лева, валидна 30 дни след крайния срок на договора.

Клаузата на чл. 4, от Приложение № 5 към Договора предвижда, че за неизпълнението на задължението за обезпечаване на кредита с поръчител/и, отговарящи на условията, посочени по-горе кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, в който не е предоставил обезпечение, като размерът на неустойката бил индивидуален за всеки кредитополучател, средно по 4,02 лева на ден, но не повече от 1% от главницата по кредита.

Видно от погасителния план, също неразделна част от договора, на кредитополучателя е начислена неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 2932,96 лева разпределена на равни части към погасителните вноски, или по 122,21 лева месечно към всяка погасителна вноска, като размерът на погасителната вноска с добавена неустойка възлиза на 256,92 лева.

Настоящият състав на съда намира клаузите на Приложение № 5 от Анекс № *** от 16.06.2024 г. към Договор за кредит № ***, предписващи начисляването на неустойка за нищожни, поради следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи 2 принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 4 от Приложение № 5 от анекса неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

На първо място, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/. Именно въз основа на изисканите от кредитора данни последният извършва преценка дали да предостави искания заем, или да откаже предоставянето му като уведоми заемополучателя /чл. 18, ал. 1 ЗПК/, както и определя конкретните параметри на заема и евентуалните обезпечения, чието предоставяне е необходимо за гарантиране на неговите интереси. Рискът от неизвършването или неправилното извършване на оценката е за кредитора и същият не може да се освободи от него, като вмени на заемополучателяпотребител общо /бланкетно/ задължение за осигуряване на обезпечение, скрепено с компенсаторна неустойка, в случая в размер надвишаващ предоставената по договора сума.

По-натам основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В конкретната хипотеза с клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 от договора е уговорено заплащането от страна на потребителя на компенсаторна неустойка за договорно неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в срок до края на следващия ден от усвояване на сумата, да представи обезпечение за кредитора. Начинът по който е уговорена неустойката сочи, че потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в 1-дневния срок от усвояване на сумата, не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.

Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на главницата и възнаграждението за ползване на заетия ресурс, той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищецът е била изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора.

Релевираните от ответника обстоятелства, че ищецът бил уведомен за обезпечението в стандартния европейския формуляр и се бил съгласил да му бъде отпуснат заем при тези условия, са ирелевантни за преценката за противоречие на неустоечната клауза с добрите нрави.

Клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към договора за потребителски кредит е и неравноправна поради това, че няма данни да е индивидуално уговорена - аргумент от чл.

3

146, ал. 2 от ЗЗП и сама по себе си води до значително неравенство в правата и задълженията на двете страни. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи съдът следи служебно. Едновременно с това е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по - слабата страна в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Освен изложеното заплащането на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение има характер на допълнителна услуга, произтичаща от договора за кредит - разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. С предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора възможност, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК и е следва да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 65,00 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.