Решение № 521 от 30.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 521 гр. Стара Загора, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530100315 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Д. П. М. от ************* против „Неткредит“ ООД - гр. София, по иск по чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.

22 от ЗПК, вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Ищецът твърди, че на 05.05.2022г. между него и „Неткредит” ООД е сключен договор за потребителски кредит № 202205050221410059, по силата на който, ответникът се задължил да предостави на ищеца потребителски кредит в размер на 1000 лв., а ищецът се е задължил да върне предоставената сума в срок до 06.05.2023г., на 12 месечни вноски, при лихвен процент по кредита в размер на 41,05 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 49,72 %.

Общата дължима сума, която ищецът следвало да върне, била в размер на 1236 лв., от които 1000 лв. - главница и 236 лв. - лихва, при условие, че представи в срок до края на следващия ден от сключване на договора /до 06.05.2022г./ банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да бъде в размер на 1236 лв., съгласно чл. 4 ал. 3 от договора. В случай, че не представи гаранцията по чл.

4 ал. 3, то, съгласно чл. 6 ал. 1 от договора, ищецът дължал на неустойка в размер на 1080 лв.

Съгласно погасителният план, посочен в чл. 11 ал. 2 от договора, всяка погасителна вноска била в размер на 103 лв., включваща главница и лихва, като първата погасителна вноска била с падеж 06.06.2022г., а последната /под номер 12/ - с падеж 06.05.2023г.

В посочения в чл. 11 ал. 2 от договора погасителен план, не била включена неустойката за непредставяне на гаранция по чл. 4 ал. 3. Съгласно чл. 6 ал. 2 от договора, неустойката се начислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл.

4 ал. 3 /от 07.05.2022г./. В чл. 6 ал. 5 се сочело, че начислената неустойка се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения 1 погасителен план.

Съгласно чл. 9 ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Счита, че доколкото договор за потребителски кредит № 202205050221410059 от 05.05.2022г. е договор на свободно договаряне, съгласно чл. 9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави.

Санкцията при несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, според който били нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката и на ВКС. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, била чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8 ал. 2, чл. 9.

Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл.

26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

За сделки, противоречащи на добрите нрави, се считали тези, които водят до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай счита, че е налице имено такова несъответствие, доколкото на ищеца било вменено задължение да осигури гаранция по договора си в срок до края на следващия ден от сключване на договора, като в противен случай дължи неустойка в размер на 1080 лв.

Счита, че по отношение на сключения между страните договор за потребителски кредит следвало да се прилагат правилата на ЗПК. В ЗПК се сочело изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит.

В чл. 6 ал.1 от договора било посочено, че при непредставяне на гаранция по чл. 4 ал. 3 кредитополучателя дължи на кредитора неустойка в размер на 1080 лв. В ал.

2 се сочело, че неустойката се начислява на месец, като в ал. 3 се уточнявало, че ако срокът, за който се начислява неустойката, е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислявала на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. В ал. 4 било предвидено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция, като тя се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита.

В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл. 6 от договора, според която се дължи неустойка при непредставяне на обезпечение в срок до края на 2 следващия ден от сключването на договора чрез банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция в полза на кредитора се намирала в пряко противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя.

Претендираната неустойка в размер на 1080 лева предвиждала задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на гаранция по кредита.

Такава уговорка се явявала нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл. 16 от ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключва договора за кредит. Чрез цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури гаранция, която да обезпечи кредита, след като той вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала.

Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на задължение, което не е свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д.

№ 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33 ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което се явявало недопустимо.

Поради това счита, че клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6 ал. 1 от договора, е нищожна.

На следващо място излага, че съгласно разпоредбата на чл. 92 ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като с нея законодателят е уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна. Като форма на договорна отговорност, неустойката имала и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона била допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено намирала приложение тогава, когато размерът на същата е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следвало да е в съответствие с императивните норми на закона 3 и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не допускали и използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и един от корективите на последното се явявала предвидената от законодателя в чл. 26 ал. 1, пр.

3 ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна, каквото ищецът счита, че е налице в настоящия случай.

В този смисъл били и задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/ 15.06. 2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърнявяне на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършвала към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

/по арг. ТР № 1/ 15. 06. 2010 год. на ОСТК на ВКС/.

Счита, че дължимата по договора неустойка не е съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и в предвидените в ЗПК ограничения. Счита, че тя не е съобразена с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение могло да включва да се направи справка в съответната база данни.

В този смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 4043 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС.