Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 237 от 25.02.2022, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 35/2022
Вид
Решение № 237
Подписан
25.02.2022
В сила
15.10.2024
Състав
Стефка Тодорова Михова, Борис Димитров Илиев, МИРЕЛА ЧИПОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. Пловдив, 25.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело № 20225300500035 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от “Еос матрикс” ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петков- Казанджията“ №4-6, ЕИК 131001375, чрез пълномощника юрисконсулт Й. К., против Решение №262417 от 27.10.2021г., постановено по гр.д. №10093/ 2020г. по описа на Районен съдПловдив, ХIХ гр.с., с което е признато за установено в отношенията между страните, че К.С. В. от гр. Хисаря, ул. ***, ЕГН **********, не дължи на жалбоподателя поради изтекла погасителна давност сумите от 16959,99 лв.- главница и 702,15 лв.- просрочена лихва за периода 04.10.2012г.-13.01.2013г. по договор за кредит №160-449060 от 22.04.2008г., сключен с „Прокредитбанк България“ ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени на „Еос матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 18.04.2016г., за които е бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д.

№5022/2013г. на Районен съд- Пловдив. Във въззивната жалба са изложени подробни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Искането до въззивния съд е за отмяната му и отхвърлянето на исковата претенция с присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна К.С.

В. от гр. Хисаря, ул. ***, ЕГН **********, подаден чрез пълномощника му адв. С.

М., в който се поддържа, че решението е правилно и се иска потвърждаването му с присъждане на направените във въззивната инстанция разноски. Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството по делото е образувано по предявен от К.С. В. иск с правно 1 основание чл. 439, ал. 2 от ГПК, за признаване за установено, че не дължи поради изтекла погасителна давност на „Еос матрикс“ ЕООД сумите от 16959,99 лв.главница и 702,15 лв.- просрочена лихва за периода 04.10.2012г.-13.01.2013г. по договор за кредит №160-449060 от 22.04.2008г., сключен с „Прокредитбанк България“ АД, вземанията по който са били прехвърлени на „Еос матрикс“ ЕООД с договор за цесия от 18.04.2016г., за които е бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. №5022/2013г. на Районен съд- Пловдив и е образувано изпълнително дело №730/2013г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова, рег. №819. С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск. Като е проследил хронологично извършените по изпълнителното дело действия, съдът е приел, че след 18.08.2013г., когато е било отправено искане за извършване на опис на движими вещи, в период от повече от две години не са поискани и не са предприети изпълнителни действия, поради което считано от 19.08.2015г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона. Изложил е доводи, че последващите действия по изпълнителното дело по конституиране на „Еос матрикс“ ЕООД като взискател и исканията му за извършване на изпълнителни действия са невалидни, тъй като са извършени по вече прекратено изпълнително дело и съответно не прекъсват давността. С оглед настъпилото последно прекъсване на давността от 18.08.2013г. и липсата на последващи действия за прекъсването й съдът е приел, че на 18.08.2018г. вземанията са били погасени по давност.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, както и при служебна проверка за спазването на императивните материалноправни норми съгласно дадените указания в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От събраните по делото и неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че на 28.03.2013г. по ч. гр. д. № 5022/2013г. по описа на РС-Пловдив срещу длъжниците „К-строй“ ЕООД, К.С. В. и М.Д. В.а са били издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, съгласно които са осъдени да заплатят на „Прокредитбанк България“ АД сумите от 16959,99 лв.- главница, 702,15 лв.просрочена лихва за периода 04.10.2012г.-13.01.2013г.; 54,01 лв.- наказателна лихва за периода 06.11.2012г.-06.01.2013г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението- 26.03.2013г., дължими по договор за кредит №160-449060 от 22.04.2008г., както и сумата от 354,32 лв.разноски по делото. За принудителното удовлетворяване на вземанията си и въз основа на така издадения изпълнителен лист банката е образувала на 12.04.2013г. изпълнително дело №730/2013г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова, рег. №819 , с район на действие Окръжен съд- Пловдив. С молбата за образуване на изпълнителното дело, както и с допълнителна молба от 03.06.2013г. и 18.08.2013г., взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи на адресите на длъжниците. С разпореждане от 18.11.2013г. на съдебния изпълнител е бил насрочен опис на движими вещи в дома на длъжниците на 16.12.2013г., който, видно от съставения на място протокол, е бил отложен за 13.01.2014г.

Видно от съставения на 13.01.2014г. протокол не е бил осигурен достъп до дома на длъжниците, поради което опис на движими вещи не е бил извършен.

На 18.04.2016г. между „Прокредитбанк България“ АД, като цедент, и „Еос матрикс“ ЕООД, като цесионер, е бил сключен договор за прехвърляне на парични вземания, по силата който вземанията на банката по договор за кредит №160-449060 от 22.04.2008г. са били прехвърлени на „Еос матрикс“ ЕООД. По 2 искане на дружеството с разпореждане на съдебния изпълнител от 15.11.2016г.

„Еос матрикс“ ЕООД е конституирано като взискател по изпълнителното дело. С писмена молба на дружеството от 07.07.2017г. същото е поискало извършване на справка за притежавани автомобили от длъжниците и налагане на запор върху тях. С постановление на съдебния изпълнител от 20.07.2020г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия за период от повече от две години.

При така изложените факти могат да се направят следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 439,ал.2 от ГПК, според който длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая, доколкото изпълнителното основание е заповед за изпълнение, то ищецът може да оспорва вземанията само въз основа на факти и обстоятелства, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Предявеният иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства- изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В случая по отношение на процесните вземания, които са били установени с влязла в сила заповед за изпълнение, е приложима петгодишната погасителна давност съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, предвиждаща че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение има последиците на съдебно решениеформира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение, както и има изпълнителна сила, то разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД се прилага и по отношение на установените с нея вземания /в този смисълОпределение №60818 от 15.12.2021г. на ВКС по гр.д.№2482/2021г., 4-то г.о.;

Решение №3 от 04.02.2022г. на ВКС по гр.д.№1722/2021г., 4-то г.о./.

Погасителната давност е започнала да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение, което по отношение на ищеца К.С. В. е станало на 16.10.2013г., тъй като видно от приложеното заверено копие от изпълнителното дело поканата за доброволно изпълнение, ведно със заповедта, му е била връчена на 01.10.2013г., като по делото не се твърди и не се ангажират доказателства той да е подал възражение срещу нея. С писмена молба от 07.07.2017г. ответното дружество „Еос матрикс“ ЕООД, в качеството му на новоконституиран взискател по изпълнителното дело, е поискало извършване на справка за притежавани МПС от длъжниците и налагане на запор върху същите. Към молбата е приложена вносна бележка за платена такса. Така подадената молба, в която се съдържа искане за извършване на изпълнителни действия срещу длъжника е прекъснала погасителната давност за вземанията на основание чл.116, б.В от ЗЗД, независимо че въз основа на нея съдебният изпълнител не е извършил поисканото изпълнително действие. Този извод се налага както от мотивите по т.10 от Тълкувателно решение №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че „искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи“, така и от диспозитива по т.10, съгласно който „ нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“ . От датата на така извършеното действие по отправяне на искане за предприемане на принудително изпълнение, което е прекъснало давността, до датата на подаване на исковата молба по настоящото дело- 13.08.2020г. не е 3 изтекъл срок от пет години, поради което вземанията на ответното дружество не са погасени по давност. Предвид горното предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неоснователни са възраженията на ищеца, че по изпълнителното дело била настъпила перемпция на 18.08.2015г., поради което и предприетите след прекратяването му изпълнителни действия били ненадлежни. Съгласно формираната съдебна практика /Решение №37 от 24.02.2021г. на ВКС по гр.д.

№1747/2020г., 4-то г.о.; Решение №3 от 04.02.2022г. на ВКС по гр.д.

№1722/2021г., 4-то г.о./ настъпилата перемпция на изпълнителното дело е без правно значение за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по перемираното дело не се отразява на настъпилото по същото прекъсване на погасителната давност съгласно чл.116, б.В от ЗЗД. Когато по изпълнителното дело е направено искане за прилагане на изпълнителен способ след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да го изпълни, а следва да образува ново изпълнително производство, но искането прекъсва давността независимо дали е било образувано ново дело. Ако искането на кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е било предприето от надлежния орган преди изтичане на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита за прекъсната с искането. Предвид горното в случая направеното от взискателя искане от 07.07.2017г. е прекъснало погасителната давност независимо от настъпилата преди или след това перемпция на изпълнителното дело и независимо, че съдебният изпълнител не е предприел поисканото изпълнително действие.

По така изложените съображения обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново решение за отхвърляне на иска. Следва да бъде отменено и допълнително постановеното от първоинстанционния съд Определение №263955 от 30.11.2021г., с което „Еос матрикс“ ЕООД е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер на 728,40 лв.

С оглед изхода на правния спор въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на търговското дружество-жалбоподател направените във въззивното производство разноски за заплатена държавна такса в размер на 469,20 лв., както и юрисконсултско възнаграждение за всяка от инстанциите в размер на по 100 лв.