Решение № 17362 от 09.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17362 гр. София, 09.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110148385 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. Т. Т. срещу „..“ ЕАД и „..“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.19, ал.4 ГПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ../10.04.2025 г., сключен между ищцата и „..“ ЕАД, поради противоречието му със закона, както и установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между ищцата и „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 10.04.2025 г., поради противоречието му с добрите нрави, под евентуалност – иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата по т.8 от Приложение №1 към договор за потребителски кредит № ../10.04.2025 г. и т. II.1 от договора за предоставяне на поръчителство.

Ищцата твърди, че на 10.04.2025 г. сключила с „..“ ЕАД договор за потребителски кредит № .., по силата на който й била предоставена в заем сумата от 6500 лв., която следвало да върне в срок от 24 месеца, при уговорен лихвен процент от 50% и ГПР в размер на 63,21%. Съгласно т. III.12 от ОУ към договора, в случай че кредитополучателят е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение по кредита, същото следвало да бъде предоставено в 10 дни от подаване на заявлението ако е банкова гаранция, или в срок до 48 часа ако е чрез сключен договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество. В тази връзка, на 10.04.2025 г. ищцата сключила с „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който дружеството - гарант следвало да обезпечи изпълнението на задълженията й по кредита срещу заплащането на възнаграждение в размер на 6639 лв., разсрочено за изплащане с погасителните вноски по кредита.

Твърди, че общата стойност на задълженията по кредита възлизала на 17142 лв. Счита, че процесните договори са недействителни. Твърди, че уговореното възнаграждение за поръчителя представлявало скрита възнаградителна лихва, предвид факта, че 1 дружествата били свързани лица, както и с оглед ограничения избор при възможностите за предоставяне на обезпечение по кредита. Сочи, че с клаузата на чл.

4 били заобиколени изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като развива и съображения относно неравноправния й характер. Счита, че посоченият в договора за кредит ГПР бил неправилно изчислен, доколкото не било съобразено дължимото в полза на поръчителя възнаграждение. Излага доводи, че сключеният с „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави, както и с оглед акцесорния му характер спрямо договорът за кредит, който също счита за недействителен. Развива съображения относно нееквивалентност на насрещните престации, като сочи, че уговореното възнаграждение постъпвало в патримониума на кредитодателя. По изложените съображения, моли съда да прогласи недействителността на процесните договори, евентуално на клаузата по по т.8 от Приложение №1 към договор за потребителски кредит № ../10.04.2025 г. и т. II.1 от договора за предоставяне на поръчителство. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на предявените искове.

Потвърждава сключването на процесните договори при посочените в исковата молба параметри. Излага съображения, поради които счита, че уговореното в негова полза възнаграждение не следва да бъде включено при изчисляване на ГПР по кредита, доколкото нямало характер на разход за допълнителна услуга, представляваща условие за получаване на кредита. Отбелязва, че уговореното възнаграждение за поръчителя не било известно на кредитодателя към момента на изчисляване на ГПР. Твърди, че свързаността на двете дружества не обуславя оскъпяването на кредита, както и че уговореното възнаграждение се дължи в полза на „..“ ЕООД. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „..“ ЕАД е подал отговор на исковата молба, с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Потвърждава сключването на процесните договори при посочените в исковата молба параметри.

Твърди, че дължимото в полза на поръчителя възнаграждение не следва да бъде съобразено при изчисляване на ГПР по кредита, както и че сключването на договора за предоставяне на гаранция не представлява условие за отпускане на кредита. Счита, че посоченият разход не е бил известен на кредитодателя към момента на изчисляване на ГПР. Оспорва твърденията на ищцата относно недействителността на процесния договор за потребителски кредит. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:

С определение от 15.04.2026г. са обявени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелствата: 1) сключен между А. Т. Т. и „..“ ЕАД договор за потребителски кредит ../10.04.2025 г. за сумата от 6500 лв., усвоена от кредитополучателя; 2) сключен между А. Т. Т. и „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 10.04.2025 г., с цел обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по договор за потребителски кредит № ../10.04.2025 г.

Като безспорно следва да бъде отделено и обстоятелството, че за обезпечаване на изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор за кредит същата е сключила с ответника „..“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 10.04.2025г., при посочените в исковата молба параметри, въз основа на които 2 дружеството-гарант се е задължило солидарно с ищеца за погасяването на задълженията по процесния договор за кредит пред ответника „..“ ЕООД. Безспорен е и фактът, че „..“ ЕООД е едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД.

По направеното възражение за нищожност на клаузите по договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство, съдът приема следното:

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т.

1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г. на Софийски градски съд).

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права - чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право - вж. решение от 10. 04. 1984 по делото Von Colson, C14/83. Съгласно трайната практика на СЕС - вж. т. 20 от решение от 12. 07. 1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14. 09. 2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от решение от 19. 04. 2007 г., Farell, C- 356/05; т. 39 от решение от 24. 01. 2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел - печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави (в този смисъл изрично Решение № 4304 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 8430 / 2022 г. на Софийски градски съд, което настоящият състав споделя изцяло). От служебно изготвена справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „..“ ЕООД е ".." ЕАД, т.е. ответниците са свързани лица по см. на §1 ТЗ.

Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод 3 следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция следва да се включи в общия размер на ГПР.

В конкретния случай в договора е посочен размер на годишен процент на разходите /63,21 %/, но не са описани компонентите, от които е формиран. Съдът намира, че липсата им води до невъзможност да се прецени дали е нарушен предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг. Съобразно императивната правна норма на чл.

19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,75% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. С оглед посочения в договора размер на ГПР – 63,21 %, то при прибавяне на възнагражеднието на гаранта, същото би надвишило нормативно допустимия размер. Поради това и с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на "скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.