Решение № 261660 от 17.05.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е

Н И Е

№ гр. София, 17.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 6438 по описа на съда за

2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 308364 от 22.12.2019 г. по гр. д. № 49600/2018 г. на СРС, 47 състав е признато за установено по предявените от „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******срещу Л. С.К., ЕГН ********** обективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1222,14 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 20.10.2017 г. до окончателното плащане, като са отхвърлени исковете за установяване дължимостта на сумата от 753,96 лв. – възнаградителна лихва и

723,94 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Осъден е Л.

С.К. да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски съобразно уважената част от исковете в исковото производство в размер на 301,56 лв. и 104,12 лв. в заповедното производство.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „П.к.Б.“ ЕООД, чрез юрисконсулт Г.Г., в частта, в която е отхвърлен искът за възнаградителна лихва за сумата от 753,96 лв. (съгласно заявеното в уточнителна молба вх. № 299937/01.04.2021 г.). Твърди се, че съдът неправилно е приел, че лихвата, уговаряща договорно възнаграждение е нищожна като противоречаща на добрите нрави, поради което ответникът дължи единствено главницата по Договора за потребителски кредит № **********. В случая с оглед принципа на свободата на договаряне и по свободна преценка страните са се съгласили да сключат договор за кредит с ГЛП от 41,17 % и ГПР – 49,90 %, с което длъжникът се е съгласил още на етап преддоговорни отношения.

Сочи се, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по – скъп от този на банките с оглед на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Лихвите на небанковите институции са по – високи и с оглед риска, който поемат да отпуснат ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед това меродавна е пазарната стойност на кредитите в сектора, а не законната лихва. Уговорените ГЛП и ГПР не противоречат на добрите нрави. Освен това, за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е действаща към момента на сключване на процесния договор за потребителски кредит и страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на ГПР. При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави следва да се отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителят да я върне разсрочено и на вноски. Размерът на възнаградителната лихва следва да се съизмерява със стойността на отпуснатия заем, както и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и дали заемът е обезпечен. В случая ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а уговореният размер не поставя в по – неблагоприятно положение икономически по – слабата страна по облигационното правоотношение. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за признаване за установено, че длъжникът дължи на въззивника – ищец неизплатеното договорно възнаграждение по процесния договор в размер на

753,96 лв. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна – ответник Л. С.К., не е взел становище по въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по предявения от „П.к.Б.“ ЕООД, ЕИК ******срещу Л. С.К., ЕГН ********** по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1222,14 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 20.10.2017 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е отхвърлен искът за установяване дължимостта на сумата от 723,94 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и е осъден Л. С.К. да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски съобразно уважената част от исковете в исковото производство в размер на 301,56 лв. и 104,12 лв. в заповедното производство, не е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал.

1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

В случая постановеното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част и като такова следва да бъде обезсилено, а производството по делото в тази част - да бъде прекратено. Съображенията за това са следните:

Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415 ГПК установителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.

1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК – за сумата от 1222,14 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 21.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.10.2017 г. до окончателното плащане, както и осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал.

1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК – за сумата от 723,94 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и за сумата от 753,96 лв. – възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит №

********** от 21.06.2016 г.

По заявление вх. № 3081212/20.10.2017 г. по чл. 410 ГПК, подадено от „П.к.Б.“ ЕООД е образувано ч. гр. д. № 74851/2017 г. на СРС, 47 състав, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.11.2017 г., с която е разпоредено длъжникът Л. С.К. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 2700,04 лв. – незаплатена главница по договор за потребителски кредит от 21.06.2016 г., ведно със законната лихва от 20.10.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 6,01 лв. за периода от 16.02.2017 г. до 25.04.2017 г. и 204,12 лв. – разноски по делото, така както сумите са претендирани в заявлението по чл. 410 ГПК.

След като е констатирал, че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК, районният съд е указал на заявителя, че в едномесечен срок от получаване на съобщението следва да предяви иск за установяване на вземанията по заповедта, като довнесе дължимата държавна такса, за което да представи и съответни доказателства, в противен случай заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена.

Съобщението с препис от разпореждането от 08.06.2018 г. е получено от „П.к.Б.“ ЕООД на 25.06.2018 г., като в едномесечния срок – на 25.07.2018 г. заявителят е предявил иск за установяване на вземанията си по заповедта от 15.11.2017 г., за което е образувано гр. д. № 49600/2018 г. на СРС, 47 състав.

В петитума на исковата молба е формулирано искане за признаване за установено съществуването на вземане в полза на „П.к.Б.“ ЕООД срещу длъжника Л. С.К. в размер на 2700,04 лв. – неизплатено парично задължение, представляващо номинал по Договор за потребителски кредит № ********** от 21.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по ч. 410 ГПК до окончателното плащане.

В исковата молба не са изложени твърдения за дължимост на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит, нито е заявено съответно искане за присъждането ѝ.

С определение от 23.07.2019 г. по гр. д. № 49600/2018 г. на СРС, 47 състав, постановено по реда на чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е докладвал предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като в открито съдебно заседание на 15.10.2019 г. съдът на основание чл. 146 ГПК е приел доклада за окончателен, дал е ход на устните състезания, след което е обявил делото за решаване.

С определение от 20.10.2019 г. по гр. д. № 49600/2018 г. на СРС, 47 състав, съдът е отменил определението си, с което е дал ход на делото по същество, тъй като е констатирал, че исковата молба е нередовна – не става ясно как е формирана цената на иска от 2700,04 лв. – каква част от нея представлява главница, каква – лихва и каква – неустойка. Поради това исковата молба е оставена без движение, дадена е възможност на ищеца в едноседмичен срок от уведомяването да посочи как е формирана цената на иска от 2700,04 лв. – каква част от нея представлява главница, каква – лихва и каква – неустойка по договора за потребителски кредит, като на ищеца са указания последиците от неизпълнение на указанията – че исковата молба ще бъде върната.

Съобщението с указанията е връчено на „П.к.Б.“ ЕООД на 05.11.2019 г. и в изпълнение на дадените указания от ищеца е постъпила молба вх. № 5189904/14.11.2019 г., в която посочва, че в цената на иска са включени всички задължения, които произтичат от неизпълнението на процесния договор на длъжника Л. С.К., след приспадане на заплатените суми, както следва: главница – 1222,14 лв., договорно възнаграждение в размер на 753,96 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 723,94 лв., периодът, за който са изчислени посочените суми е 15.02.2017 г. – 15.07.2019 г.

(падежната дата на последната вноска по погасителен план). Съобразно уточнението е формулирано следното искане до съда: за установяване на съществуването на вземане в полза на дружеството срещу длъжника Л. С.К., възникнало на основание Договор за потребителски кредит № **********, в размер на 1222,14 лв. – главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и за осъждане на длъжника да заплати на ищеца сумата от 753,96 лв. – възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ********** и сумата от 723,94 лв. – неизплатено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги във връзка със същия договор за кредит. Изрично е посочено, че по отношение на възнаградителната лихва и възнаграждението за пакет от допълнителни услуги ищецът предявява осъдителна претенция.

В насроченото открито съдебно заседание на 10.12.2019 г. първоинстанционният съд е допуснал на основание чл. 214 ГПК изменение на иска съгласно посоченото в молба от 14.11.2019 г., дал е ход на делото по същество и е обявил същото за решаване, като е постановил обжалваното в настоящото производство решение.

Въпреки направеното уточнение по отношение на възнаградителната лихва – че се предявява осъдителна претенция, съдът е приел, че е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и се е произнесъл с установителен диспозитив относно дължимостта на посочената сума, предмет на въззивната жалба на „П.к.Б.“ ЕООД.

Въз основа на тези данни, въззивният съд приема, че решението в обжалваната част е недопустимо - постановено по недопустим иск, като съображенията за това са следните: