Решение № 1362 от 10.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1362 гр. София, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Т. като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100510903 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 10940/26.06.2023 г., постановено по гр. д. № 54599/2022 г. на Софийски районен съд, 126-и състав е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. К. П. искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че А. К. П. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми:

1497,47 лева – главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане на вземането; 176,67 лева – мораторна лихва за забава от 15.09.2019 г. до 03.06.2022 г., както и сума за дялово разпределение в размер на 25,55 лева – главница за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане и 4,94 лева – лихва за периода от 01.07.2019 г. до 03.06.2022 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34438/2022 г. Със същото решение е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Р. К. Ч. искове с правно основание чл.

422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че Р. К. Ч. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: сумата от 1497,47 лева – главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане на вземането; 176,67 лева – 1 мораторна лихва за забава от 15.09.2019 г. до 03.06.2022 г., както и сума за дялово разпределение в размер на 25,55 лева – главница за периода от м.05.2019 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 27.06.2022 г. до окончателното изплащане и 4,94 лева – лихва за периода от 01.07.2019 г. до 03.06.2022 г., за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 34438/2022 г.

С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца по 509,90 лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство А. П. и Р. Ч., подадена чрез адв. К., с оплаквания, че съдебният акт е неправилен, незаконосъобразен и постановен в нарушение на процесуалния и материалния закон. На първо място според въззивниците неправилно решаващият съд е приел, че между страните съществува облигационно правоотношение. Намират за неправилно и заключението на първоинстанционния съдебен състав, че се дължат изцяло сумите, претендирани с исковата молба, тъй като не кореспондира със заключенията на вещите лица по изслушаните експертизи. В допълнение сочат, че неправилното присъждане на главниците в пълния претендиран размер и довело и до неправилно присъждане на претендираните лихви.

Считат, че представените от ищеца справки по отношение на база и кубатура са противоречиви и неясни и не следва да служат като основание за уважаване на предявените искове.

На следващо място въззивниците излагат, че от приложените два броя изравнителни сметки към счетоводната експертиза е видно, че сметките са със задължено лице А. П. за цялото задължение, с оглед на което намират, че ищецът не е доказал по безспорен начин вземането си по отношение на ответницата Р. Ч..

Намират, че съдът неправилно е присъдил и сумите за дялово разпределение и лихвите върху тях, тъй като СРС не е възприел направеното от ищеца уточнение с допълнителна молба в доклада си, а последният не е поискал докладът да бъде допълнен, като вземането за дялово разпределение да се счита за предявено от ищеца. Ето защо намират, че решението в тази част е недопустимо и неоснователно.

В заключение са изложени и подробни съображения досежно погасяване на процесните вземания по давност, като според въззивниците за погасени по давност следва да се считат всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години, считано от датата на подаване на исковата молба.

С оглед изложеното в жалбата е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и преразпределение на разноските съобразно изхода на спора пред въззивния съд.

В законоустановения срок въззиваемата страна „Топлофикация София“ е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а постановеното първоинстанционно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Страната претендира и разноски за настоящото 2 производство.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Същото обаче е частично неправилно поради следните съображения:

Районният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ГПК, за плащане на стойността на доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – етажна собственост, за възнаграждение за дялово разпределение и обезщетение за забава за плащане на същите.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Съгласно § 1, т. 2а от допълнителните разпоредби на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които имат качеството на клиенти на топлинна енергия за битови нужди по чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В това си качество те дължат цената на доставената топлинна енергия.

В настоящия случай от приложените писмени доказателства по делото и по-конкретно от договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ с рег. № 216, том № XI-88 год. се установява, че ответниците са придобили недвижим имот, представляващ непостроено жилище № 69, находящо се в жилищна сграда блок № ******* етаж, построено върху държавна земя в ж.к. „*******, бул. „Ст. Димитров“. В документа изрично е посочено, че всеки от купувачите придобива собствеността на процесния апартамент при квоти по ½ ид. ч. Доколкото по делото не се твърди и не се установява, че ответниците са се разпоредили със своите идеални части от процесния недвижим имот, следва да се приеме, че същите се явяват собственици по смисъла на чл. 153 ЗЕ и на основание чл. 150 ЗЕ се установява наличие на облигационно правоотношение с ищцовото топлофикационно дружество, респективно качеството им на потребители на топлинна енергия.

Ето защо възраженията на въззивниците досежно липсата на облигационно 3 правоотношение между страните е неоснователно.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните в настоящото производство съществува действително правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия съгласно ЗЕ, като този договор за продажба се счита за сключен при публично оповестените общи условия с конклудентни действия – по арг. от чл. 150 от ЗЕ.

От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза (СТЕ), което настоящият състав кредитира като обосновано и компетентно изготвено, се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е с непрекъснато топлоснабдяване през периода м.05.2019 г. – м.04.2021 г., като ежемесечно са извършвани отчети на данните от общия топломер за потребената топлинна енергия. Експертът посочва още, че извършените измервания, начисления по фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребената топлинна енергия за процесния имот са в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и цени на топлинна енергия за процесния период.

Количеството потребена топлинна енергия пък се установява от заключението на съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ) и допълнението към нея. Действително в основната ССчЕ вещото лице е стигнало до заключението, че общият дължим размер за главница за топлинна енергия за процесния период възлиза на 2994,94 лв. Впоследствие обаче експертът е направил допълнение към заключението, като е посочил, че при изготвяне на първоначалната експертиза в кориците по делото не е била предоставена информация от ФДР и след направена съпоставка с техническата експертиза е констатирал различие, което е обусловило необходимостта да вземе предвид и предоставените за целите на техническата експертиза изравнителни сметки.

Така вещото лице е достигнало до извода, че дължимата сума за главница за топлинна енергия за процесния период възлиза на 2722,59 лв., а тази за главница за дялово разпределение – на 51,11, лв.

Според настоящия съдебен състав следва да бъде възприето заключението на допълнителната експертиза, доколкото при изготвянето й вещото лице се е запознало с всички необходими документи, необходими за отговор на поставените му задачи. Ето защо решението следва да бъде отменено в частта, с която искът за топлинна енергия за процесния период е уважен за сумата над горницата от 2722,59 лв. (респ. над сумата от 1361,29 за всеки от ответниците).

При това положение въззивният съд дължи да прецени основателността на своевременно релевираното от въззивниците възражение за изтекла погасителна давност на задълженията за топлинна енергия.

Съгласно Тълкувателно решение от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност.

По аргумент от чл. 116, б. „б“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. В случая е предявен положителен установителен иск по реда на чл. 422 4

ГПК, който се смята за предявен от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Такова заявление е подадено от ищцовото дружество на 27.06.2022 г., т.е. задълженията, станали изискуеми преди 27.06.2022 г. биха били погасени по давност.

При срочните задължения давността започва да тече от деня на падежа, тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение на възникналото задължение. В рамките на настоящото производство приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители за битови нужди, приети с Решение по Протокол № 7/23.10.2014 г. на Съвета на директорите на "Топлофикация София" ЕАД и одобрени с Решение ОУ1/27.06.2016 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници тригодишният давностен срок започва да тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане.