Определение № 1112 от 30.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1112 гр. София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20238002902114 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. К., С. Х. С., А. Х. С., Р. Х.

С., Д. Х. С. и В. Х. С., чрез пълномощника им адв. Ст. Ч. от АК-Смолян, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 86/26.06.2023 г. , постановено по в. гр. д. № 29/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 295/18.11.2022 г., постановено по гр. д. № 281/2021 г. по описа на Окръжен съд-Сливен, с което частично са отхвърлени предявените от ищците срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък и родственик – Христо С. Тодоров, починал при настъпило на 23.12.2020 г. ПТП, както следва по ищци и суми: 1) за М. К. К. – над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв.

(предявен частично от 300000 лв.) и 2) за С. Х. С., Р. Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С.

– над присъдените суми от по 50000 лв. (за всеки един от тях) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. (предявени частично от 300000 лв.), ведно 1 със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 06.04.2021 г. до окончателното им заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано - при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените неимуществени вреди - ищците и починалия били изградили отношения, които се отличавали с изключителна духовна близост и привързаност, с определена зависимост в емоционален и материален аспект. Считат, че справедливите заместващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, които следва да бъдат присъдени, са в размер, съответен на предявените парични искове. Навеждат довод за неправилност на обжалваното решение в частта, в която въззивният съд е достигнал до правния извод, че чрез своето противоправно поведение (предприето пресичане на платното за движение на място, което не е обозначено с пешеходна пътека – внезапно иззад паркирано на платното превозно средство) загиналият пешеходец е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесния вредоносен резултат, респ. че дори и да е налице съпричиняване на вредоносните последици, приносът на пострадалия е значително по-нисък от определения в размер на 50%.

Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1.

„При определяне на справедливото застрахователно обезщетение следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г.. II т. о. и решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II. т. о.); 2. „При 2 формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС 4/1968 г., така и с казуална практика на ВКС - решение № 149/02.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о. и решение № 121/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 60/2012 г., II т. о., ТК); 3. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение №148/28.06.2018 г. по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС, IV г. о.); 4. „При определяне на обезщетението следва ли съдът да отчита и инфлацията?“ (по този правен въпрос твърди противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г. о.); 5. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение 214/18/08.01.2019 г. по гр. д.

№ 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2006 г. на ВКС, IV т. о. и с практика на ВКС – определение по чл. 288 ГПК, респ. на апелативни и окръжни съдилища, която не отговоря на нормативните изисквания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК); 6. „Следва ли в мотивите съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ТК, ІІ отд. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., II г. о. на ВКС); 7. „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о. на ВКС; решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о.); 8. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.

3

236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.

272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие както със задължителната практика - ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика на ВКС - решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д.

№ 1100/2012 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.); 9. „Прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обусловено ли е от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на уврежданията? Следва ли ответникът да проведе пълно и главно доказване на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Следва ли съдът да прецени заключението на вещото лице съобразно неговата обоснованост и да го обсъди наред с всички доказателства по делото?“ (по тези материалноправни и процесуалноправни въпроса твърдят противоречие с решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 50131/24.10.2022 г. по т. д. 1542/2021 г. на ВКС, І т. о.; решение № 100/29.06.2021 г. по гр. д. № 2996/2020 г. на ВКС, ІІІ гр. о.; решение № 99/8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., ІІ т. о„ ТК,: решение № 151/12.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1140/2011 г., II т. о.; решение № 166/1.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 60/2013 г.; II т. о. и решение № 169/2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК); 10. „Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на произшествието?“ (по този материалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. №1423/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г., III г. о. на ВКС; решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., II т. о. на ВКС и решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г., II т. о. на ВКС); 11.

„Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“ и 12.

„Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ (считат, че правният 4 отговор на последните два процесуалноправни въпроса ще способства както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не са спорни правопораждащите предявените материални права юридически факти - настъпването на застрахователното събитие, вината на застрахования водач на процесното ПТП и причинно-следствената връзка между неговото противоправно поведение и смъртта на Т., от която са настъпили твърдените от ищците неимуществени вреди. Именно в тази част въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои фактически и правни съждения. Апелативният съд е счел, че спорът пред него се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали чрез своето противоправно поведение (пешеходец, пресичащ пътното платно на необозначено за това място) пострадалият е допринесъл в цялостния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност за настъпване на вредоносния резултат, респ. относно степента на участие на пострадалия в този единен процес.

При определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените на ищците при настъпване на релевантното застрахователно събитие - смъртта на техния близък и родственик, неимуществени вреди, 5 апелативният съд, позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, е изяснил, че на обезщетение подлежат всички неимуществени вреди, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, които се отразяват върху психиката и/или създаващи социален дискомфорт за определен период от време. Взел е предвид следните общи критерии: обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; интензитета и продължителността на болките и страданията на ищците; общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество; конкретните икономически условия в страната - като помощен критерий, израз на който са лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие.