Решение № 2684 от 09.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2684 гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-И, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефан Ис. Шекерджийски

Членове:

Петър В. Боснешки

Ивайло Димитров като разгледа докладваното от Петър В. Боснешки Въззивно гражданско дело № 20241100504329 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.435 - 438 ГПК.

Образувано е въз основа на жалба с вх. №10743/09.02.2024г. на ЧСИ С. Я., подадена от В. К. З., ЕГН **********, с адрес в град София, ул. ****, чрез адв. Й.П. от САК, срещу Разпореждане изх.№4632/24.01.2024г. на ЧСИ С. Я., постановено по и.д. №2286/2022г. на същия ЧСИ, с което са оставени без уважение е оставена без уважение молбите на длъжника от 06.02.2023г. и 19.10.2023г. за намаляване на приетите по делото разноски за адвокатско възнаграждение, както и начислената такса по т.26 от ТТР към ЗЧСИ.

В жалбата се твърди, че в срок са подени възражения, с които жалбоподателят е искал размерът на адвокатското възнаграждение да бъде намален до посочения в чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимален размер от 200.00 лв. за образуване на изпълнително дело, което не е уважено. Вместо това в определеното адвокатско възнаграждение в размер на 590.35 лв. се включва и сума, съгласно чл. 10, т. 2 от Наредбата - за водене на изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания. Възразява, че адвокатският хонорар е прекомерен, тъй като изпълнителното дело не представлява под никаква форма действителната правна или фактическа сложност. По отношение на пропорционалните такси по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ се иска нейното намаляване.

Жалбоподателят е подал идентично възражение и от 19.10.2023г., което е насочено срещу разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 514.69 лв., съответно определената пропорционална такса, във връзка с присъединения изпълнителен лист по изп. дело.

Жалбоподателят иска намаляване на разноските в изп. производство, като бъде приета за неоснователна претенцията на взискателя за присъждане на адвокатски хонорар, евентуално намаляване на адвокатското възнаграждение на взискателя в размер до 200 лв., съответно на пропорционалната такса по т. 26 от ТЗЧСИ.

В законоустановения срок по чл.436, ал.3 ГПК е подадено писмено възражение от взискателя „Юробанк България“ АД, с което са изложени подробни съображения за неоснователност на жалбата. Твърди се, че претендираното адвокатско възнаграждение по изпълнителното дело в минималните размери по НМРАВ. Възразява, че липсата на писмен 1 договор за адвокатско възнаграждение, не се отразява на основателността на претенцията за разноски доколкото същата е реално доказана с писмени доказателства за извършването им.

Съгласно чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител е представил мотиви, в които излага своите действия, като посочва, че същите са основани на закона, като обосновава дължимост както на претендираното адвокатско възнаграждение, така и на дължимата пропорционална такса по изпълнителното производство.

Софийски градски съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:

Жалбата като подадена в срока по чл. 436, ал.1 ГПК от легитимирана страна - длъжник по изп. дело и срещу акт подлежащ на обжалване съгл. чл. 435, ал.2, т. 7 от ГПК, вр. чл.78, ал.5 ГПК.

Същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Процесното изп. дело № 20228440402286 е образувано на 01.11.2022г. по молба на взискателя „Юробанк България“ АД срещу В. К. З., въз основа на изпълнителен лист от 22.08.2022г., издаден по гр. дело № 42347/2022. на СРС. С молбата за образуване с вх. № 55700/01.11.2022г. се претендира за събиране адвокатски хонорар в размер на 590.35 лева, за който е предоставен платежен документ.

С разпореждане от 01.11.2022г. са наложени запори върху банковите сметки на длъжника в „Обединена българска банка“ АД, „Юробанк България“ АД, „Тексим Банк' АД, „Банка ДСК“ АД и върху пенсията на длъжника.

На 06.02.2023г. е депозирано възражение от длъжника В. К. З. с вх. № 08563/06.02.2023г. срещу приетото за събиране адвокатско възнаграждение и пропорционалните такси по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.

Видно от ПДИ от 20.01.2023г. от длъжника се претендира общо сумата от 8089,96лв., като от тях сумата от 590.35 лева за адвокатско възнаграждение и сумата от 941,90лв. такси по ТТР към ЗЧСИ.

По молба с вх. № 47643/25.07.2023г. на взискателя „Юробанк България“ АД, на същата дата е присъединен за събиране и изпълнителен лист, издаден на 27.06.2023г., по ч.гр.д.№ 64791/2022г. на СРС, 54 състав. С молбата се претендира присъждане и на адвокатски хонорар в размер на 514.69 лева, за който е предоставен платежен документ.

На 19.10.2023г. е депозирано Възражение с вх. № 68049/19.10.2023г. срещу претендирания адвокатски хонорар в размер на 514.69 лева. и пропорционалните такси по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ.

Видно от ПДИ от 03.08.2023г. от длъжника се претендира общо сумата от 11332,24лв., като от тях сумата от 1105,04 лева за адвокатско възнаграждение и сумата от 1297,05лв. такси по ТТР към ЗЧСИ.

Не се спори по делото, че процесното изпълнително дело е образувано по изпълнителен лист, издаден в заповедно производство по чл.417 ГПК, като исковото производство за установяване сумите по заповедта за изпълнение по реда на чл.422 ГПК е висящо. Присъединеният изпълнителен лист от 27.06.2023г. също е издаден в заповедно производство по чл.417 ГПК.

Съгласно поС.ната съдебна практика по приложението на чл. 79 ГПК на обжалване подлежи сметката за разноски, изготвена от съдебния изпълнител при предприемане на действия по принудително изпълнение, сметката за допълнителни разноски, както и постановлението за определяне на неплатените разноски при приключване на принудителното изпълнение. В съответствие с установената практика на Върховния касационен съд (определение № 403 от 01.12.2008 г. по ч. гр.д. № 1762/2008 г. V г.о. ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал.З, т.2 ГПК), съдът намира, че длъжникът разполага с процесуалното право да претендира пред съдебния изпълнител намаляване на разноските на взискателя поради прекомерност, а постановеният по това искане акт на съдебния изпълнител подлежи на обжалване пред съда.

В разпоредбата на чл.79, ал.1 ГПК е предвидено, че разноските за изпълнението са за сметка на длъжника. Направените от взискателя разноски в изпълнителното производство за адвокатско възнаграждение са дължими от длъжника, ако са заплатени от него и по изпълнителното дело са представени доказателства за това.

2

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.5

ГПК, ако заплатеното от страната адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото, то може да бъде присъдено в по-нисък размер по искане на другата страна, но не по малко от определения в чл.36 ЗА размер.

Междувременно е постановеното решение С-438/22 г. на СЕС, съгласно което НМРАВ е нищожна, като нарушаваща забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС. Съгласно приетото от СЕС – В тази хипотеза "националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална права уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение", включително и в случаите, когато "предвиденото в тази наредба за минималните размери отразява реалните пазарни цени на адвокатските услуги". В мотивите си СЕС посочва, че "цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена.

Напротив, съгласуването н цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени" /вж. § 60/. Затова подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства.

Предвид гореизложеното съдът намира, че за образуването и защитата по изпълнителното дело на взискателя се дължи възнаграждение в размер на общо 600лв.

Процесното изпълнителното дело е за събиране на парично вземане и не се отличава с фактическа и правна сложност предвид имущественото съС.ие на длъжникажалбоподател.

Относно пропорционална такса по чл.26 ТТРЗЧСИ, начислена от ЧСИ съдът намира, че същата е начислена неправилно.

Заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение за защитата в изпълнителното производство, представлява направени от него разноски по изпълнението, които са за сметка на длъжника съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК, поради което те се събират наред и заедно със сумите по изпълнителния лист чрез съответното изпълнително действие. Поради това, направените от взискателя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство, се включват, както в понятието "материален интерес" по смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, така и в понятието "събрана сума" по смисъла на т. 26 от ТТРЗЧСИ (която е събрана чрез извършването на съответното изпълнително действие – чл.

78, ал. 1, т. 1 от ЗЧСИ). С оглед това тези разноски за адвокатско възнаграждение следва да се включват в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ (за разлика от авансово заплатените от взискателя такси по изпълнението, които не се включват в тази база, тъй като обратното на практика би означавало начисляването на такси върху такси, което е недопустимо).

Доколкото съдът намира, че дължимото се адвокатско възнаграждение е в размер на 600лв., то и дължимата се пропорционална такса по чл.26 ТТРЗЧСИ следва да бъде намалена със сумата от 50,50лв. Поради това и обжалваното разпореждане следва да бъде отменено за разликата над 1246,55лв. до приетите за събиране такси по ТТРЗЧСИ в общ размер на 1297,05лв.

Настоящият състав не споделя възражението на жалбоподателя, че не следва да дължи разноски за адвокатско възнаграждение предвид липсата на писмен договор за правна защита и съдействие.

Съгласно поС.ната съдебна практика договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване. /т. 1 на ТР № 6/2012 г. ОСГТК, ВКС/. Съгласно съдебната практика, обективирана в определение № 231 от 02.04.2020 г. по гр. д. № 3981/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 579 от 20.10.2015 г. по ч. гр. д. № 5085/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и определение № 50056 от 14.07.2023 г. по ч. т. д. № 2191/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС, според която по отношение на договора за правна помощ не е установена особена форма за действителност (арг. чл. 36, ал. 2 ЗА), поради което 3 липсата на съставен документ, материализиращ сключения договор не изключва възможността уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение да бъде доказвано и с други писмени доказателства, като фактури, извлечения от сметки и др., която настоящият касационен състав изцяло споделя. Доколкото съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. договорът за правна защита и съдействие е неформален и писмената форма е необходима само за неговото доказване (ad probationem) но не е условие за неговата действителност (ad validitatem, ad solemnitatem), постигнатото между страните по него съгласие, вкл. по отношение размера на уговореното възнаграждение може да бъде установено с всички писмени доказателства, каквито в случая са издадената от адвокатското дружество фактура и съставеното от доверителя нареждане за паричен превод, които по несъмнен начин сочат съвпадение на техните насрещни волеизявления по съществените му елементи.

Настоящият съдебен състав намира, че общото правило за дължимост на разноски в производството по чл.435 ГПК е неприложимо в хипотезата, при която предмет на жалбата е постановление на ЧСИ за разноските по изпълнението, вкл. производството по чл.435, ал.2, т.7 ГПК, каквото е настоящото. В това производство не следва да бъде разпределяна отговорност за разноски между страните, тъй като крайният резултат ще е кумулиране на нови задължения за съдебни разноски "в процеса относно разноските". Аналогично на производството по чл.248 ГПК, което има несамостоятелен характер и поради това в него отговорност за разноски не се носи, и в производството по обжалване постановлението за разноски на ЧСИ самостоятелни разноски на страните не се дължат. В това несамостоятелно производство само се изменя или допълва решението в частта за разноските /постановлението за разноските/ при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Изложеното е валидно и за производството по чл.435, ал.2, т.7 ГПК, каквото е образуваното пред настоящия съд частно гражданско производство. В този смисъл е установената по приложението на чл.248 ГПК практика на ВКС, която според настоящия съд в случая следва да бъде съобразена /Определение №393/17.09.2018г. по гр.д.