Разпореждане № 698 от 14.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 698 гр. Благоевград, 14.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Съдия:

София Икономова като разгледа докладваното от София Икономова Въззивно гражданско дело № 20261200500778 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 3652/07.05.2026 г. на Й. С., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.Пловдив, ул.*** № 36 ет.З ап.11, подадена чрез адв.М. М., насочена против решение № 79 от 22.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 1115/2025 г. по описа на РС- Сандански, с което са отхвърлени предявените от Й. С. срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, искове за прогласяване нищожността на договор № 1446255 за предоставяне на потребителски кредит от 19.03.2025 г., поради противоречие със закона чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК, в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от договор № 1446255 за предоставяне на потребителски кредит от 19.03.2025 г., като неравноправна и като накърняваща добрите нрави.

С въззивната жалба се оспорват изводите на РС, че процесния договор за потребителски кредит отговаря на изискванията на чл.22 от ЗПК, като се отбелязва, че въззивницата е поискала да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която да установи действителния размер на ГПР, ако в него се включи възнаграждението за гаранция, но това искане е отхвърлено от първонистанционния съд.

Навеждат се доводи за нищожност на договора поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на 1

ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез допълнителни услуги не е включена в ГПР и ГЛП. Твърди се, че в договора е посочен ГПР, който не отразява действителния размер на разходите по кредита. Сочи се, че ако в ГПР бъде включено възнаграждението, предвидено по допълнителни услуги към то действителните разходи биха нараснали двойно и повече, като по този начин потребителят се въвежда в заблуждение. Аргументира се становище, че с предвиждането за заплащане на сумата по допълнителни услуги се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, още повече, че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. В тази насока въззивницата се позовава на легалната дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя", залегнала в § 1, т.1 от ЗПК. Според въззивницита, с оглед цитираната разпоредба, заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Поради това се прави извод, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г.

Заявява се, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 , т.1 от Закона за защита на потребителите, като в преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. По този въпрос, въззивницата се позовава на решение на СЕС. девети състав, от 21 март 2024 г., по дело С-714/22, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени разходи по кредит, които ще се понесат от потребителя, като ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение, а 2 когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3, б.,, ж “ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на главница.

Цитират се и решение от 20.09.2017 г. по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko; т.30-31 от решение от 19.12.2019 г. по дело С- 290/19 Home credit Slovakia, т.48-52 от решение от 16.07.2020 г. по дело С-686/19 SIA “Soho group” и други, в които СЕС приема, че посочването на правилен размер на ГПР има важно значение за това потребителят да може да направи информиран избор за това кой кредит да избере между няколко оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит.

В условията на евентуалност – ако съдът приеме, че договорът е действителен, въззивницата поддържа становище, че клаузата на чл.5 от него, въз основа на която е начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Фератум България" ЕООД в размер на 1470 лв., е нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.З от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП.

Като аргумент в тази насока се сочи, че сключването на договор за поръчителство е въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, няма да бъде отпуснат последния, при което се достига до нееквивалентност на насрещните престации. Заявява се, че по този начин се накърняват добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, която хипотеза включва нарушаване на правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Като нарушени принципи се сочат тези на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.

На самостоятелно основание, според въззивницата, клаузата на чл.5 от процесния договор се явява нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП - във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на потребителя.

Навеждат се доводи и за нищожност на клаузата на чл.5 от договора при приложението на чл.146 ал.1 от ЗЗП, доколкото същата не е уговорена индивидуално. Заявява се, че оспорената клауза е част от стандартни и 3 бланкетни условия, изготвени отнапред, на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

С оглед на това, от въззивния съд се иска да отмени решение № 79 от 22.04.2026 г., постановено по гр.д.№ 1115/2025 г. по описа на Районен съд Сандански и да постанови друго, с което да прогласи процесния договор за нищожен, а в условията на евентуалност – клаузата на чл.5 от договора.

Претендира се присъждане и направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

В отговора се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение при правилно приложение на материалния закон, както и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения.

Въззиваемият оспорва доводите във въззивната жалба, че разходите за предоставено поръчителство следва задължително да бъдат включени в годишния процент на разходите (ГПР) по договора за кредит. В тази насока заявява, че правилно първоинстанционният съд е приел, че процесната услуга представлява допълнителна услуга, която не е задължително условие за сключване на договора за кредит и потребителят е имал възможност да избере дали да предостави обезпечение чрез поръчителство или по друг допустим начин. Освен това, според въззиваемия сключването на договор за поръчителство с трето лице представлява самостоятелно правоотношение, различно от договора за кредит, като възнаграждението по него не представлява разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит.

Като неоснователни се определят и аргументите, които въззивницата черпи от съдебна практика на Съда на Европейския съюз, доколкото според въззиваемия, цитираните решения не са относими към конкретните фактически обстоятелства по настоящото дело.

Твърди се, че в случая потребителят е бил надлежно информиран относно условията на кредита, включително размера на лихвите и всички дължими разходи по договора.

Поради това се сочи, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и следва да бъдат изцяло потвърдени.

От въззивния съд се иска да потвърди обжалваното решение на РС4 Сандански като присъди на ваззиваемия направените от него разноски.

И двете страни в производството не правят доказателствени искания.

Съдът, като съобрази, че въззивната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, както и че същата отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261 от ГПК, намира, че на основание чл.267, ал.1 от ГПК следва да насрочи делото в открито съдебно заседание с призоваване на страните.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

НАСРОЧВА в.гр.д.№ 778 по описа за 2026 г. в открито съдебно заседание за 07.07.2026 г. от 10:50 ч., за която дата и час да се уведомят страните.

РАЗПОРЕЖДАНЕТО е окончателно.

Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________ 5