Решение № 379 от 20.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 379 гр. София, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Снежана Бакалова

Рени Ковачка при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20251001000875 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Мерик България“ ЕООД, ЕИК 203735295 и П. Г. В., и двете страни чрез адв. Е. против решение № 1160 от 05.08.2025 г. по т.д. № 1992/ 2023 г. на Софийски градски съд, ТО, 24 състав, с което е признато за установено по исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, предявени от „Дефиго“ ЕООД, ЕИК 200716037, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж. к. „Бусманци“, ул. Просвета 23, че на основание вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД „Мерик България“ ЕООД, ЕИК 203735295 и П. Г. В., ЕГН ********** дължат солидарно на „Дефиго“ ЕООД, ЕИК 200716037 следните суми:

- 65 000 лв., представляваща част от заемна сума по договор за заем от 09.11.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 02.12.2022 г. (датата на образуване на заповедното производство) до окончателно изплащане на задължението, за която са издадени заповед за изпълнение по 1 чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 15.12.2022 г. по ч. гр. д. № 66 393/2022 г. по описа на СРС, 78 състав, и

- 50 000 лв., представляваща част от заемна сума по договор за заем от 09.11.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 26.03.2019 г. /датата на образуване на заповедното производство/ до окончателно изплащане на задължението, за която са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на 03.04.2019 г. по ч. гр. д. № 17 522/2019 г. по описа на СРС, 118 състав.

Въззивниците твърдят, че първоинстанционното решение е неправилно и молят за неговата отмяна. Според тях съдът е приложил неправилно закона и задължителната съдебна практика относно предсрочната изискуемост на вземанията по договор за заем, поради което и неправилно било прието, че предсрочната изискуемост за ищцовото вземане е настъпила.

Излагат оплаквания за неправилна оценка на доказателствения материал, тъй като заемната сума не е била предоставена в претендирания от ищеца размер, а и същата била върната на заемодателя. Навеждат доводи, че е нелогично да се извършват четири последователни превода в рамките на броени минути между едни и същи банкови сметки. Поддържат, че след всяко плащане представител на заемателя е теглил сумата от сметката на дружеството и я е предавал обратно на заемодателя, който наново я е внасял и превеждал по сметката на „Мерик България“ ЕООД. Аргумент в тази посока черпят от заключението на счетоводната експертиза, установяващо нулево начално салдо на заемателя към 09.11.2018 г. и последващо касово захранване от 35 000 лв. Според жалбоподателите всички последващи операции са извършени с тези първоначални 35 000 лв., което определяло и реалния размер на заема. Сочят и счетоводното отразяване на сумите едва на 01.01.2019 г., обяснено с неизяснен „пропуск в счетоводството.

Считат, че неправилно е ангажирана отговорността на ответницата П. В. като солидарен длъжник. Изтъкват, че договорът за заем съдържа единединствен подпис, положен за управител на дружеството-заемател и ответницата не е имала воля да се задължава лично като физическо лице.

Застъпват, че клаузата на чл. 11 от договора отразявала волеизявлението да отговаря за дълговете на дружеството само в качеството си на негов органен представител. Подчертават, че съгласно чл. 121 от ЗЗД и практиката на ВКС 2 солидарността не се предполага, а възниква само по закон или при изрично споразумение, което в случая не било доказано.

Въззиваемата страна „Дефико“ ЕООД оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено.

Твърди, че реалното предоставяне на заемната сума е видно от редовно воденото счетоводство на ответното дружество. Последното е извършило на 09.11.2018 г. записвания по Дебит сметка 503 и Кредит сметка 151 с основание получен от ищеца краткосрочен заем. Намира за фактологически неясни и недоказани твърденията за връщане на сумата. Изтъква, че липсва посочване на физическото лице – представител на заемателя, извършило твърдените касови операции по теглене и предаване на парите. Подчертава извънсъдебното поведение на ответниците – с нотариалната заверка от 05.12.2018 г. на подписите по договора или месец по – късно от датата на извършените преводи, те индиректно потвърждавали, че сумата е получена от тях и не е възстановена на заемодателя.

Оспорва твърденията, че П. В. не е поемала солидарна отговорност за задължението, като се позовава на изричната разпоредба на чл. 11 от договора.

Поддържа, че първоинстанционният съд въобще не е стигнал до правилата на предсрочната изискуемост, тъй като към датата на завеждане на исковите молби, договореният редовен падеж за връщане на заемната сума вече бил настъпил.

Съдът констатира, че жалбата е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в срока по чл. 259 от ГПК и от легитимирани да обжалват страни в процеса, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е изложил мотиви за установено от фактическа и правна страна, които САС споделя и на основание чл. 262 препраща към тях. По правилността на решението, съдът е обвързан от изложените в жалбата възражения, а те са неоснователни.

Безспорно е между страните, че на 09.11.2018 г. е сключен договор за паричен заем, въз основа на който са издадени оспорените заповеди за изпълнение. По този договор „Дефиго“ ЕООД е заемател, който е поел 3 задължението да предаде заемната сума в размер на 115 000 лв. на „Мерик България“ ЕООД, представлявано от П. Г. В., като заемател. В чл. 2 от договора е посочено, че заемната сума е предадена по банков път и доказателствата по делото потвърждават този факт.

Неоснователно е възражението, насочено срещу настъпването на предсрочната изискуемост. В случая съгласно чл. 5 от договора, крайния падеж на задължението за връщане на заемната сума е 09.11.2019 г. Исковата молба за вземането в размер на 65 000 лв. е подадена на 26.10.2023 г., а втората искова молба за вземането в размер на 50 000 лв. е от 23.02.2024 г.

Видно е, че към датите на депозиране на двата иска крайният срок за изпълнение по договора отдавна е изтекъл. Поради това, дори съдът да приеме, че доказателствата по делото не установяват твърденията на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост, целият дълг вече е станал изискуем по силата на самия договор. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК и съобразно задължителните указания в Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен служебно да съобрази фактите от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска и да уважи претенцията за всички вноски, чийто падеж е настъпил до приключване на устните състезания, като именно такива мотиви е изложил и първоинстанционния съд в обжалвания акт. По делото липсват доказателства за плащането на каквато и да било част от главницата в размер на 115 000 лв. и затова исковете са уважени в пълния размер до който са предявени.

Неоснователно е възражението, че съдът не е обсъдил всички доказателства по делото свързани с твърдението на ответника, че сделката е симулативна, доколкото всички суми били връщани веднага на представител на ищеца, за да можел същият да нареди следващия превод.

Според приетата по делото ССЕ на 09.11.2018 г. по банкова сметка на ответника е постъпила цялата сума по договора в размер на 115 000 лв.

Вещото лице е установило, че на този ден по банковата сметка на „Дефиго“ ЕООД в ЦКБ са извършени общо шестнадесет транзакции. Четири операции по внасяне на паричните средства в брой са извършени от физическото лице Й. К. Д. с общ размер 115 250 лв. и с четири операции са осъществени банкови преводи с получател „Мерик България“ ЕООД по банкова сметка в същата банка, на обща стойност 115 000 лв. с отбелязване „по договор от 09.11.2018 4 г“ удостоверени с платежни нареждания. Осем операции са за удържане на банкови такси /4 броя такси за захранване и 4 броя такси за превод/ на обща стойност 234, 90 лв. Преди извършване на преводите, салдото по процесната банкова сметка на „Дефиго“ ЕООД е било нула, а след тях до крайната дата на банковото извлечение 11.11.2018 г. сумата е била 15.10 лв. Вещото лице е установило, че всички записи в счетоводството на „Мерик България“ ЕООД за получените суми са били извършени на датата на постъпване на сумите 09.11.2018 г. с основание „получен заем „Дефиго“ ООД – 09.11.2018“ и са били видни както от аналитичната оборотна ведомост на сметка 151 така и в картата на кореспондиращите сметки 151/7 и сметка 503/1. В счетоводството на „Дефиго“ ЕООД заемът е отразен с дата 01.01.2019 г.

Освен описаните в експертизата банкови преводи, няма други доказателства свързани с получаването на заемната сума. Самият факт, че сумите по преводите са внасяни на каса, не е достатъчен, за да докаже тезата на ответника, че става въпрос за една и съща сума, връщана обратно на ищеца след постъпването по сметката на заемателя. Представените по делото банкови извлечения от сметките на „Мерик България“ ЕООД и „Дефиго“ ЕООД показват интервал от по-малко от минута между касовото изтегляне на сумата от Н. Н. П. за ответника и новия банков превод, чрез касово захранване на сметката от Й. К. Д. за ищеца. По делото обаче липсват други данни – например дали двете операции са извършени в един и същи банков клон и дали това е обективно възможно за толкова кратък интервал от време. При всички случаи доказването на симулация от страна на ответника, който е участник в сделката, изисква съгласно чл. 165, ал. 2 от ГПК начало на писмено доказателство, каквото в настоящия казус липсва.

Неоснователно е и възражението, че П. Г. В. не е поемала задължение за солидарна отговорност по договора, тъй като е подписала същия единствено в качеството си на управител на дружеството

Видно от разпоредбата на чл. 11, управителят на дружеството се задължава да отговаря за задълженията на заемателя по чл. 9 от договора като негов солидарен длъжник. Съобразно даденото с решение № 20/ 10.04.2018 г. по т.д.

№ 1519/ 2017 г. на ВКС разрешение, при договорна клауза за солидарна отговорност на представителя, един подпис е достатъчен да го обвърже лично, без да е нужен втори, уточняващ подпис. Валидно положен подпис обвързва 5 лицето както в качеството му на управителен орган, така и като физическо лице. Този принцип не важи само, ако документът изисква самостоятелно съгласие за всяка част, има ограничения за определени клаузи, или е подписан с резерви или разногласие, каквато хипотеза в случая, не е налице. Ето защо, предвид обективираната в чл. 11 от договора воля на П. В. да отговаря в лично качество, а не като управител на дружеството, липсва необходимост от полагане на втори подпис за валидиране на изявлението . Тъй като органният представител и физическото лице се припокриват в едно и също физическо лице, единственият положен подпис поражда търсените последици и в двете качества едновременно.

По изложените съображение, въззивната жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

По направените по делото разноски:

При този изход на спора, въззивниците следва да заплатят солидарно на въззивника, разноски за адвокатско възнаграждение пред САС в размер на 6 442, 28 евро с ДДС.

Водим от горното, съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1160 от 05.08.2025 г. по т.д. № 1992/ 2023 г. на Софийски градски съд, ТО, 24 състав.

ОСЪЖДА „Мерик България“ ЕООД, ЕИК 203735295 и П. Г. В., ЕГН ********** да заплатят солидарно на „Дефиго“ ЕООД, ЕИК 200716037, сумата в размер на 6 442, 28 евро с ДДС разноски за съдебното производство пред САС.

6

Решението може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните, пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280 и сл. ГП Председател: _______________________