Определение № 218 от 11.06.2024, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 40/2024
- Вид
- Определение № 218
- Подписан
- 11.06.2024
- Състав
- Галина Грозева Арнаудова, Мария Петрова Петрова, Румяна Иванова Панайотова-Станчева
Цитирани разпоредби
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78,ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38,ал.2 · Закон за адвокатурата
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 218 гр. Пловдив, 11.06.2024 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Галина Гр. Арнаудова
Членове:
Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20245000500040 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.248 от ГПК.
Постъпила е молба вх.№4107/14.05.2024г. от Г. С. Т., чрез пълномощника адв.Б. Б., за изменение на постановеното по настоящото дело Решение №57 от 01.04.2024г. в частта му за разноските относно присъдените такива в полза на „У.К.Б.“АД и определеното по чл.38,ал.2 от ЗАдв адвокатско възнаграждение, за двете съдебни инстанции. Молителят поддържа да не дължи разноски на ответника за първоинстанционното и за въззивното производство, позовавайки се на приетото с Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС и на обстоятелството, че, макар и с постановеното въззивно решение оспорените клаузи да не са прогласени за неравноправни, неравноправен характер има самият начин на увеличаване на лихвата от страна на банката, с което е свързано и частичното уважаване на исковете. Счита определеното възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв за силно занижено, с оглед правната и фактическа сложност на производствата пред двете инстанции, поддържайки приетото с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС да не обуславя намаляване на адвокатското възнаграждение спрямо наредбата за 1 минималните размери на адвокатските възнаграждения във всеки процесен случай. Моли за изменение на въззивното решение в частта му за разноските чрез отмяната му в частта, с която е осъден да заплати на „У.К.Б.“АД направените разноски пред двете съдебни инстанции, както и в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв, като бъде определен по-висок размер на същото пред двете съдебни инстанции при отчитане на действителната по-висока правна и фактическа сложност на производствата.
Ответникът по молбата „У.К.Б.“АД не е подал отговор на същата.
Молбата е подадена в срока по чл.248,ал.1 от ГПК за касационно обжалване на въззивното решение и изхожда от легитимирано лице, като съдът я намира за частично недопустима и частично неоснователна по следните съображения:
С Решение №242 от 28.06.2023г., поправено с Решение №310 от 27.09.2023г., постановени по гр.дело №421/2022г. по описа на Окръжен съдПазарджик, са отхвърлени всички предявени от Г. С. Т. против „У.К.Б.“АД искове: за заплащане на сумата от 131048,57лв., включваща сбор от възнаградителни лихви в размер на 130907,10лв. и наказателни лихви в размер на 141,47лв., за периода от 04.08.2008г. до 15.07.2022г., по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №095/04.08.2008г., Анекс №1 от 11.06.2010г. и Анекс №002 от 21.05.2012г.; за прогласяване нищожността на клаузата на т.9.4 от Общите условия, при които „У.К.Б.“АД е предоставила ипотечни кредити на физически лица към сключения между тях Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №095 от 04.08.2008г.; за прогласяване нищожността на клаузата на чл.11.1.3 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №095 от 04.08.2008г., и същият е осъден да заплати на банката разноските по производството в размер на 2314,80лв. С молба вх.№6932/01.08.2023г. Т. е поискал изменение на решението в частта му за разноските чрез отмяната му относно присъдените в негова тежест, позовавайки се на приетото с Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С224/19 и С-259/19 на СЕС. С Решение №310 от 27.09.2023г. в частта му с характер на определение молбата е оставена без уважение по съображения, че в случая не е налице коментираната в цитираното решение хипотеза, тъй като исковете, включително относно прогласяване нищожността на оспорените 2 клаузи като неравноправни, са изцяло отхвърлени. Решението, с което исковете са отхвърлени, е обжалвано изцяло от Т., от когото е подадена и частна жалба против определението по чл.248 от ГПК. С постановеното по настоящото дело въззивно
Решение
№57 от
01.04.2024г. първоинстанционното е частично отменено само по исковете за парични вземания до размер на сумата от 55976,29лв. като платена без основание възнаградителна лихва и за сумата от 141,47лв. като платена без основание наказателна лихва, които суми са присъдени, а в останалите му отхвърлителни части, включително по исковете за прогласяване нищожността на посочените клаузи, решението е потвърдено. По частната жалба против определението по чл.248 от ГПК въззивният съд е споделил приетото от първоинстанционния. Приел е, че, според цитираното от жалбоподателя решение на СЕС, при уважаване на иска относно неравноправния характер на спорната клауза върху потребителя, предприел съдебна защита срещу такава, не следва да се възлагат част от разноските в зависимост от размера, до който е бил уважен искът му за връщане на недължимо платените поради нищожната неравноправна клауза суми, тъй като възлагането на разноски в този случай би било в разрез с принципите на равностойност и ефективност и би имало възпиращ потребителя ефект да упражни правото си на съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Когато, обаче, оспорените клаузи не са неравноправни, се прилагат общите правила на националното законодателство относно разпределението на отговорността за разноските. Те следва да бъдат съобразени в случая, с оглед отхвърляне на исковете за прогласяване на нищожността на атакуваните договорни клаузи като неравноправни, и при въззивното разглеждане на спора. На ответника се дължат, съгласно чл.78,ал.3 от ГПК, разноски съразмерно на отхвърлената част. При определянето им следва да се съобрази, че са предявени четири иска, двата установителни от които са отхвърлени, осъдителният за сумата от 141,47лв. изцяло уважен, а осъдителният за сумата от 130907,10лв. уважен до размер на 55976,29лв. и отхвърлен за размера от 74930,81лв., с оглед на което дължимите на ответника разноски са в размер на 2067,35лв. По тези съображения обжалваното определение по чл.248 от ГПК е отменено и вместо това е постановено изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските, с която Т. е осъден да заплати на „У.К.Б.“АД такива в размер на 2314,80лв., като е отменено за размера на разноските над 2067,35лв. С 3 въззивното решение е прието и, че в производството пред двете инстанции ищецът е бил представляван от адв.Б. Б. при условията на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв, съгласно представените Договор за правна защита и съдействие №51/12.12.2022г., Договор за правна защита и съдействие от 26.07.2023г. и Договор за правна защита и съдействие от 13.10.2023г. На основание чл.38,ал.2 от ЗАдв на адв.Б. следва да се присъди възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ и съдействие. Претенцията е за такова от общо 23790,60лв. за двете инстанции /по 11895,30лв. за всяка/ по представен списък с позоваване на чл.7,ал.1,т.4 и ал.2,т.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При определяне на размера е съобразено междувременно постановеното Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС, съгласно което Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е нищожна като нарушаваща забраната по чл.101, §1 ДФЕС. Съгласно приетото от СЕС, в тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална права уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и в случаите, когато предвиденото в тази наредба за минималните размери отразява реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В мотивите си СЕС посочва, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени /вж.§60/. Затова подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства. В тази връзка е отчетено, че по делото са предявени четири иска, проведени са четири съдебни заседания с приемане на писмени доказателства и две заключения на ССчЕ, като фактическата и правна сложност не е незначителна и само два от исковете са уважени, единият от тях частично, както и е проведено производство по чл.247 и чл.248 от ГПК по молба именно на ищеца. При тези обстоятелства възнаграждението за първоинстанционното производство е определено на 5000лв., а за въззивното, по което е проведено едно съдебно заседание и доказателства не 4 са събирани, е определено възнаграждение от 3000лв., каквито са и присъдени.
При така установеното съдът намира сега подадената молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за първоинстанционното производство, които Г. С. Т. е осъден да заплати на „У.К.Б.“АД, за недопустима. Относно тяхната дължимост и размер въззивният съд се е произнесъл във връзка подадената от Т. частна жалба против определението по чл.248 от ГПК на първоинстанционния съд, с което молбата му за изменение на първоинстанционното решение относно присъдените такива, е оставена без уважение, и съобразявайки изхода по спора при въззивното му разглеждане. По този начин ищецът вече е упражнил правото си по чл.248 от ГПК да иска изменение на първоинстанционното решение в частта му относно присъдените в негова тежест разноски, което негово искане е оставено без уважение от окръжния съд с определение, по отношение на което е проведен въззивен контрол за законосъобразност.
Ищецът не разполага с право да иска по реда на чл.248 от ГПК изменение на въззивното определение, постановено в производството по обжалване на определението на окръжния съд по чл.248 от ГПК, относно същите разноски, каквото на практика претендира. При това положение подадената молба по чл.248 от ГПК в тази й част следва да се остави без разглеждане и производството по нея следва да се прекрати.
Молбата за изменение на въззивното решение в частта му, с която Г. С.
Т. е осъден да заплати на „У.К.Б.“АД сумата от 1157,58лв., представляваща разноски по съразмерност за въззивното производство, е неоснователна по вече изложените съображения относно приетото с Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС и относимостта му към настоящия казус. Само за пълнота във връзка с довода на молителя следва да се има предвид, че неравноправни биха били не действията на банката, както неправилно поддържа, а клаузите от договора, сключени въз основа на такива действия, но в случая исковете за нищожност на оспорените клаузи като неравноправни са отхвърлени като неоснователни, при което частичното уважаване на исковете за парични вземания не е в резултат на успешно упражнена потребителска защита срещу нищожни като неравноправни договорни клаузи, за да се приеме, че ищецът не дължи разноски, съгласно 5 цитираното решение.
Молбата за изменение на въззивното решение в частта му относно присъдените с него на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв адвокатски възнаграждения в полза на адв.Б. за оказаната от него на Г. Т. безплатно правна помощ и съдействие, в размер на 5000лв. за първоинстанционното производство и в размер на 3000лв. за въззивното производство, чрез увеличаване на размера на тези възнаграждения, е неоснователна. С оглед приетото с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС, при определяне на размера на възнаграждението е неприложима Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което доводите, свързани с предвидените в нея минимуми, са неоснователни.
Противно на поддържаното от молителя, при определяне на размера на присъдените възнаграждения въззивният съд е съобразил действителната фактическа и правна сложност на спора, с оглед конкретните обстоятелства, и е отчел, че само два от общо четирите иска са уважени, единият от които частично. Поради това не е налице основание за изменение на решението в тази му част чрез определяне на по-високо възнаграждение.