Решение № 5680 от 25.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 25.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти юни през 2019 година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова

ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева

Боряна

Петрова при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско дело № 4443 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 02.09.2016 г. на ответникаП.на Р.Б.против решението от 24.08.2016 г. по гр. дело № 15159/2013 г. на Софийския районен съд, 30 състав в частта, с която жалбоподателят е осъден на осн. чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца И.М.П. сумата 3 600 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязло в сила решение по н.о.х.д. № 18004/2011 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2013 г. до окончателното изплащане.

Жалбоподателят твърди, че неправилно и необосновано СРС е приел за доказани претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в напрегнатост, потиснатост, огорчение, възмущение и притеснени, тъй като по делото не са събрани доказателства в тази връзка, а свидетелските показания на свидетеля С. са схематични, неконкретни и хаотични. На следващо място се поддържа, че СРС не е взел предвид представените по делото доказателства, установяващи, че наличието на друго дело по реда на ЗОДОВ срещу П. на РБ във връзка с друго наказателно производство, водено срещу ищеца през същия период, което е приключило с оправдателна присъда, в което се претендира обезщетение за неимуществени вреди, идентични с претендираните в настоящото производство. СРС изобщо не бил коментирал водените срещу ищеца в процесния период други наказателни производство В тази връзка изразява становище, че по делото не е доказано по безспорен начин, че от процесното обвинение, ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди и че те са пряка и непосредствена последица от него, както и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, което е присъдено от СРС е завишено и не отговаря на принципите, залегнали в чл.52 ЗЗД и на установената съдебна практика по аналогични случаи. С оглед изложеното моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, като вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен.

С определение от 04.06.2019 г. на СГС, въззивната жалба на ищеца от 26.09.2016 г. срещу решението на СРС в неговите отхвърлителни части, е върната и производството по нея е прекратено.

Определението е влязло в сила, поради което следва да се приеме, че решението на СРС в частта, с която исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 600 лв. и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди срещу П. на РБ, както и в частта, с която изцяло са отхвърлени исковете по чл.2, , ал.1, т.1 ЗОДОВ срещу СДВР, е влязло в сила.

Предмет на настоящото производство е и частна жалба на ищеца И.М.П. срещу определението на СРС от 30.10.2018 г., с което е изменено решението от 24.08.2016 г. в частта за разноските, като присъденото на ответника СДВР юрисконсултско възнаграждение е редуцирано от 857 лв. на 300,00 лв. В жалбата се поддържа становище, че на ответника СДВР не следва да се присъждат изобщо разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като от негова страна не е представен списък по чл.80 ГПК.

В отговора по частната жалба ответникът СДВР е изложил становище, че в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение в размер определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като максималният размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ, а в конкретния случай съдът е съобразил тази разпоредба и е присъдил разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лв., който не надхвърля максималния размер.

Въззиваемата страна-ищец И.М.П. е депозирал отговор на въззивната жалба, в който заявява становище за неоснователност на жалбата

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията срещу тях, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което въззивният съд дължи произнасяне по неговата правилност.

Съгласно чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ /ред. бр.98/2012 г./ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице, като процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения в качеството им на процесуални субституенти на държавата.

В настоящия случай е налице хипотезата на чл.

2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.325, ал.1 НК с постановление от 06.07.2010 г. по прокурорска преписка № 68416/2009 г., като на 03.11.2010 г. срещу него е внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано а.х.д. № 14103/2010 г. по описа на СРС, 21 състав, по което е постановено решение от 06.07.2011 г., с което ищецът е признат за виновен за престъпление по чл.325, ал.1 НК. Това решение е отменено от СГС с решение от 28.09.2011 г., като делото е върнато за ново разглеждане от СРС. При новото разглеждане на делото е постановено решение от 08.03.2012 г. по н.а.х.д.№ 18004 /2011 г. по описа на СРС, 98 състав, с което ищецът е признат за невиновен за престъпление по чл.325, ал.1 НК. Решението на СРС е потвърдено от СГС с решение от 15.03.2013 г. по внахд № 4933/2012 г., т.е. ищецът е оправдан с влязло в сила на 15.03.2013 г. решение.

Спорният въпрос по делото е дали ищецът е претърпял и в какъв размер неимуществени вреди.

От правно значение за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е оправдано и принципно търпените неудобства в резултат на това обвинение. В действителност по делото са събрани гласни доказателствени средства за установяване на неимуществените вреди от незаконното обвинение, чрез разпит на свидетеля Пламен С., който познава ищеца от 2004 г. и установява, че в резултат на повдигнатото му обвинение ищецът изглеждал напрегнат, потиснат, огорчен, възмутен и притеснен, че може да бъде осъден без доказателства по неправомерно повдигнато му обвинение, тъй като неговото поведение било изразяване на мнение, на свободен граждански протест, а не престъпление. Но дори и да не бяха събрани такива доказателства, според константната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обезщетение за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като негативните емоции и страдания на лицето при незаконно обвинение, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален паричен еквивалент. Доколкото по делото не са ангажирани доказателства за претърпени в по-голяма степен от обичайните неимуществени вреди, изразяващи се в негативни емоционални изживявания, притеснения и социален дискомфорт, които по човешка презумпция се търпят в резултат на наказателното преследване по обвинение в престъпление, правилно съдът е определил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди.

По отношение на размера на обезщетението следва да се посочи също така, че когато се претендира обезщетяване на неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, съдът съобразява най-напред каква е тежестта на повдигнатото обвинение, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение на обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са извършени, ефектът на тези действия върху ищеца. В конкретния случай срещу ищеца не е взета мярка за неотклонение, броя на проведените процесуални действия, при които е участвал са три в досъдебното и шест в съдебното производство, като продължителността на наказателния процес е общо 3 години и един месец, т.е. в рамките на разумния срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС.

При определяне размера на обезщетението следва да се вземе предвид и факта, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление съгласно чл.93, т.7 НК, както и факта, че при първото разглеждане от СРС, ищецът е признат за виновен и едва след отмяната на това решение, при второто разглеждане на делото от СРС, производството е приключило и на двете инстанции / доколкото решението е било протестирано пред СГС/ с оправдателно решение.

Основателно е възражението на въззивника, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, СРС не е отчел обстоятелството, че в периода на воденото наказателно производство по обвинение за извършване на престъпление по чл.325, ал.1 НК, срещу ищеца е имало и други образувани и висящи досъдебни производства, макар, че тези факти са посочени от СРС при излагане на фактическата обстановка по делото. Както е изяснено в Тълкувателно решение №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.11, а и в множество съдебни актове по чл.290 ГПК, в случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпление, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Следователно щом по едно и също време е имало наказателни производства, по които страната е била привлечена като обвиняем, причинените й от това неимуществени вреди, са във връзка с всички обвинения. Изпитваните притеснения, страх от бъдещ изход на делото, напрегнатост и социален дискомфорт, са във връзка с всички обвинения, независимо дали са били повдигнати в едно или в множество отделни дела. Вредите, причинени от обвинението по едно от всички, са само част от общите неимуществени вреди, което дава съответното отражение върху размера на паричното обезщетение. Когато се преценява кои вреди са причинени и какво обезщетение са дължи поотделно за всяко едно от незаконните обвинения, когато са предявени отделни искове и те не са обединени за общо разглеждане в едно производство, съдът първо определя глобалния размер на обезщетението, а след това конкретния след съпоставка между броя на деянията, тяхната тежест,мерките за неотклонения, специфични увреждания, пряко причинени по повод на едно от обвинения.

Видно от събраните по делото доказателства, по

ЗМ 143/2008 г., образувано на 27.03.2008 г., срещу ищеца е внесен обвинителен акт в СРС, като съдебното е приключило с оправдателна присъда от 24.06.2010 г., влязла в сила на 03.12.2010 г. по обвинение за извършване на престъпление по чл.286 НК. Установява се също така, че по ДП ЗМ 444/2010 г. по описа на СДВР срещу ищеца е внесен и обвинителен акт за престъпление по чл.325, ал.2 НК, производството, по което е прекратено с разпореждане на СРС, 15 състав от 10.03.2011 г., постановено по н.о.х.д. № 2826/2011 г., което е влязло в сила на 21.07.2011 г., като във връзка с това наказателно производство ищецът е упражнил правото си да претендира обезщетение за неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ и му е присъдено такова в размер на по 3 000 лв. с решение от 22.10.2012 по гр.д. № 30188/2011 г. на СРС, 32 състав, което е влязло в законна сила на 28.04.2014 г.