Решение № 1281 от 20.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1281 гр. Пловдив, 20.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330113497 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. З. И., ЕГН **********, чрез адв. С. Н., срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК за признаване за установено, че Договор за паричен заем № *********/08.06.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е недействителен поради неспазване изискванията на Закона за потребителския кредит за посочване в договора на годишния процент на разходите и на общо дължимата от потребителя сума, както и иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № *********/08.06.2023 г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД, като лишен от правно основание, уговорен в ущърб на потребителя и в противоречие с добрите нрави, а при условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция № *********/08.06.2023 г., предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 1350,84 лева.

Ищцата твърди, че е сключила Договор за паричен заем № ********* от 08.06.2023 г. с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който й е предоставена сумата от 2600 лева. Посочва, че е усвоила заемната сума, но не я е изплатила, както и не е изплатила възнаграждението в размер на 1350,84 лева по Договор за предоставяне на гаранция № ********* от 08.06.2023 г., който е сключила с ответника „Файненшъл България“ ЕООД.

Излага доводи, че договореният фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер 40,00 % накърнява добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.

Твърди, че е налице нарушаване на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на кредитното правоотношение. Поддържа, че посоченият в договора за заем ГПР в размер 49,03 % не отговаря на действително приложения. Счита, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Поради невключване на 1 възнаграждението на гаранта в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания в кредитното правоотношение. Твърди, че действително приложеният ГПР е различен от посочения в договора, с което кредиторът заблудил потребителя, а това довело до неравноправност на уговорката за ГПР. Счита, че в случая е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП. Посочва, че при сключване на договора е допуснато и нарушение на чл. 5 ЗПК, тъй като на потребителя е представен стандартен европейски формуляр с различни данни от тези по договора за кредит.

Твърди, че на собствено основание е нищожен и сключеният между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция от 08.06.2023 г., като уговорката за заплащане на възнаграждение не е породила правни последици.

Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. По посочения договор длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа за справедливост. Твърди, че възлагането на потребителя на задължения, които следва да заплаща кредиторът са в изключителен интерес на последния и във вреда на потребителя, който е по-слабата страна в правоотношението. Поради това счита, че е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Счита, че исковата молба е нередовна, доколкото не е заплатена дължимата държавна такса и не е представено пълномощно за надлежно учредена представителна власт в полза на адв. Н.. Твърди, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. Моли производството по делото да бъде прекратено като недопустимо. По същество се излагат подробни съображения за неоснователност на исковете, като се твърди, че договорът за заем е сключен в съответствие със законовите изисквания. Твърди, че размерът на лихвения процент по договора е в съответствие с изискванията на ЗПК, тъй като същият като елемент на годишния процент на разходите е в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и на тези, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Твърди, че в съответствие с изискванията на ЗПК, в договора са посочени, както лихвеният процент и условията за прилагането му, така и размерът на ГПР и общата дължима сума към момента на сключване на договора.

Поддържа, че възнаграждението за предоставяне на обезпечение не следва да се включва при формиране на ГПР по кредита, тъй като не е част от заемното правоотношение, не представлява пряк разход, свързан с кредита и не е установено към момента на сключване на договора. Твърди, че предоставянето на обезпечение не е условие за предоставяне на заемната сума и сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит. Посочва, че възнаграждението за гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на „Файненшъл България“ ЕООД ще бъде активирана, или не. В конкретния случай се твърди, че кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, следва да се предостави обезпечение. С оглед изложените съображения, моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на разноски. Възразява за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Счита, че исковата молба е нередовна, доколкото не е заплатена дължимата държавна такса и не е представено пълномощно за надлежно учредена представителна власт в полза на адв. Н.. Твърди, че исковото производство е недопустимо поради липса на правен интерес, като се изразява и становище за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. Моли производството по делото да бъде прекратено. По същество излага доводи в насока неоснователност на предявените искове. Посочва, че сключеният между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца договор за предоставяне на гаранция 2 отговаря на законовите изисквания. Твърди, че същият не е акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит. Оспорват се твърденията в исковата молба, че договорът между страните е лишен от правно основание, доколкото ответникът поддържа, че е сключил договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Оспорват се и твърденията за нищожност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция. Излагат се съображения, че договорът за гаранция е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта, като не е налице нарушение и на ЗЗП, доколкото договорът за предоставяне на гаранция е сключен по възлагане от ищеца. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски. Възразява се за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване се отделят обстоятелствата, че: между ищеца А. З. И. и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № *********/08.06.2023 г., по който предоставената парична сума от 2600 лева е усвоена; между ищеца А. З. И. и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № *********/ 08.06.2023 г., по който е уговорено възнаграждение в размер на 1350,84 лева, което не е включено в размера на ГПР по Договора за паричен заем № *********/08.06.2023 г.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

По договора за заем е усвоена сума от 2600 лева, при уговорени - ГПР – 49,03 % и ГЛП - 40 %.

В чл. 4 е предвидено, че потребителят следва да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, които следва да отговарят на конкретни условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен и договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищеца по заема срещу възнаграждение от 1350,84 лева. В чл. 2 е уговорено, че договорът влиза в сила при непредоставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем. В чл. 3, ал. 2 и ал. 3 е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Относно договора за заем:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о;

Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о. 2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на 3

ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о. 3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о. Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора/договорите според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл.

22 ЗПК, когато не са спазени изискванията начл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.