Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1593 от 15.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 2539/2023
Вид
Решение № 1593
Подписан
15.12.2023
В сила
27.05.2026
Състав
Радостина Стефанова, Светлана Станева, Руска Атанасова Андреева

Цитирани разпоредби

  • чл.12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.270 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.270, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.271 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 537, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 14 · Закон за местните данъци и такси

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1593 гр. Пловдив, 15.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Радостина Анг. С.ова

Членове:

Светлана Анг. Станева

Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20235300502539 по описа за 2023 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от Н. Г. Н., чрез адв. С.

К., против решение № 2781 от 16.06.2023 г., постановено по гр.дело № 5039/** г. на ПдРС, ХVІІ гр. състав, с което се признава за установено по отношение на Д. И. Д. - Т., че Н. Г. Н. и Г. В. Н. не притежават ¼ ид. част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор №*** по КК на гр. Пловдив, с адрес на имота: гр. Пловдив, ***, целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел І-652, кв. 155 по ЗРП-ПУП на гр. Пловдив), при съседи съгл. скицата, издадена от СГКК – Пловдив: ПИ с ИД №***,

***,

***,

***,

***, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор №***, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м (сграда с идентификатор № ***), на основание давностно владение и наследяване от В. Н. Н. /починал на *** г./, като се отменя нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност №*** г. на нотариус при РС – Пловдив в частта му, в която В. Н. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на ¼ ид.част от 1 правото на собственост върху двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м, построена в дворно място с площ от 311 кв.м с адрес: гр. ***. С решението Н. Г. Н. и Г. В. Н. са осъдени да заплатят общо в полза на Д. И. Д. - Т. сумата от 1015,10 лева разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност, като се твърди допуснато нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че не са обсъдени в пълнота всички доказателства по делото. Налице е и превратно тълкуване на доказателствата. Не са обсъдени доводите и възраженията на страната. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска, като на страната се присъдят и разноски за двете инстанции. Ако се даде приоритет на нарушенията на съдопроизводствените правила, се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Д. Д. - Т. чрез адв. Н. А., като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение, първоинстанционното решение да се потвърди, а на страната да се присъдят разноските по делото. Твърди се, че доводите, направени с въззивната жалба, са въведени и с отговора на исковата молба, но възраженията не са доказани.

Не е постъпил писмен отговор от Г. В. Н..

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, внесена е и дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран. Правилно е дадена материално – правната квалификация. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

С оглед на това, че е предявен отрицателен установителен иск, настоящият съдебен състав съобрази указанията, дадени с ТР №8/27.11.2013 г. по тълк.д. №8/*** г. на ВКС, ОСГТК, а именно, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които 2 произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му.

По отношение на искането, направено от жалбоподателката, за отмяна на решението и връщане на делото за разглеждане от друг състав на районния съд – същото е неоснователно. Хипотезите, в които въззивната инстанция разполага с възможността да върне делото на предходната, са изрично посочени в чл.270 ГПК – при нищожно решение въззивната инстанция, след като прогласи нищожността на атакувания акт, ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение (чл.270, ал.1 ГПК) и ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск (чл.270, ал.3 ГПК). Във всички останали случаи въззивният съд дължи произнасяне, като решава спора по същество и разполага с правомощия в съответствие с разпоредбата на чл.271 ГПК. Тъй като атакуваният съдебен акт не е нищожен или недопустим, настоящата инстанция не разполага с възможността да отмени решението и да върне делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.

Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Д. И. Д. Т., ЕГН **********, против В. Н. Н. - починал в хода на процеса и заместен от наследниците Н. Г. Н. и Г. В. Н., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ищцата твърди, че с ответника са наследници по закон на О. Н. П.

(починала на *** г.), която след смъртта си оставила двама преки наследници, които към момента също са починали, а именно: дъщеря – И. Н. Н. (починала на *** г.) и син – С. Н. П. (починал на *** г.). Сочи се, че страните по делото са наследници на И. Н. Н., като ищцата черпи права по наследяване от своята 3 майка З. Н. Н. (починала *** г.), дъщеря на И. Н. Н., а ответниците са наследници на покойния В. Н. Н. - син на И. Н. Н.. Твърди, че З. Н. била единствен наследник на И. Н. Н.. Общият наследодател О. П. е оставила след смъртта си в наследство следния свой недвижим имот: поземлен имот с идентификатор №*** по КК на гр. Пловдив, с адрес на имота: гр.

Пловдив, ***, целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел І-652, кв. 155 по ЗРП-ПУП на гр.

Пловдив), при съседи съгласно скицата, издадена от СГКК – Пловдив: ПИ с ИД №***, ***, ***, ***,

***, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор № ***, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м (сграда с идентификатор №***). За покупката на дворното място О. П. притежавала нот. акт №117, т. 1/1934 г. и нот. акт №55/1934 г. (за придаваемо място), като след това била построена и жилищната сграда в мястото. След смъртта на И. Н., синът В. Н. направил на 09.11.1980 г. отказ от наследството на своята майка, който отказ бил вписан в регистъра при Районен съд – Пловдив. В гореописания недвижим имот останала да живее до смъртта си през *** г. З. Н.. След отказа от наследство, направен от В. Н., единствени правоимащи собственици в имота останали З. Н. до размера на ½ ид.част от правото на собственост и другият наследник на О. П. – синът С. П., който притежавал останалата ½ ид.част. Между тях било постигнато съгласие майката на ищцата да ползва имота, като живее на втория етаж от сградата, а С. П. да ползва реално първия жилищен етаж. По този начин върху жилищната сграда било установено съвладение от двамата собственици – З.

Н. и С. П., по 1/2 ид. ч. за всеки от тях. Сочи се, че този начин на упражняване на фактическа власт на двуетажната жилищна сграда, заснета с ИД № ***, се е запазил вече близо 30 години и до днес, като ищцата, която била родена в тази къща, и до сега продължавала да живее на втория жилищен етаж от сградата, а първият се ползвал от наследниците на С. П., които, макар и рядко, посещавали имота. През 1997 г. бил издаден констативен нотариален акт №*** г. на нотариус при Районен съд – Пловдив, с който акт било признато право на собственост за описаната по-горе жилищна сграда както на З. Н. – майка на ищцата, за посочен в акта дял от 1/4 ид. ч. и С. П. – за неговата 1/2 ид. ч., така и на В. Н., също за 1/4 ид. ч. от сградата. За посочения констативен нотариален акт ищцата разбрала от изпратената от В. Н. писмена покана в края на 2021 г., с която отправил искане за ползване на неговата 1/4 ид. ч. от имота. Поддържа, че В. Н., респ. заместилите го по право негови наследници – ответниците по делото, не притежават никакви права в гореописания недвижим имот. С оглед направения от В. Н. отказ от наследството на И. Н., с издадения констативен нот. акт №174/1997 г. били констатирани негови несъществуващи вещни права в имота. Твърди, че и след издаването на посочения констативен нотариален акт ответникът Н. не е упражнявал фактическа власт в описания 4 имот. През годините той го посещавал епизодично, като гост. Заявява, че целият имот и след 1997 г. непрекъснато бил във владение на З. Н., респ. на ищцата, както и от С. П., респ. от наследниците му. Към настоящия момент процесният недвижим имот се притежава от нея (1/2 ид. ч.) и от наследниците на С. П. (1/2 ид. ч.), с оглед на което обосновава правния си интерес да оспори издадения констативен нотариален акт №*** г. в частта, в която в полза на В.

Н. е признато право на собственост за 1/4 ид. ч. от имота. Заявява, че дори и да се установи, че към момента на издаване на акта през 1997 г. ответникът е притежавал 1/4 ид. ч. от имота, въпреки направения от него отказ от наследството на И. Н., то от този момент насетне, с оглед упражняваното от З. Н. непрекъснато и манифестирано пред всички нейно владение върху посочената половина от имота същата е придобила по давност тази 1/4 ид. ч. от имота, с оглед на което към момента на смъртта си, а към настоящия момент – ищцата, като неин наследник, е собственик на 1/2 ид. ч. от целия имот. Моли да бъде установено, че ответниците, като наследници на покойния В. Н., не притежават право на собственост в размер на 1/4 ид. ч. от процесния недвижим имот, респективно - да бъде отменен констативен нотариален акт №*** г. на нотариус при Районен съд – Пловдив в частта, в която са му признати права, ведно с всички произтичащи от това законни последици. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорват се изложените в исковата молба твърдения. Твърди се, че процесният имот е съсобствен при квоти 1/4 ид. ч. за В. Н., респ. неговите наследници – ответниците по делото, ищцата като наследник на майка си З. Н. – 1/4 ид. ч., и наследниците на С. П. – 1/2 ид. ч., като не оспорва собствеността на ищцата в този размер. Посочва се, че тази съсобственост е формирана по силата на наследяване и изтекла придобивна давност в полза на молителите, по чието искане бил издаден констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка №*** г. По отношение на прекратяването на тази съсобственост било заведено дело за делба на същия имот пред Районен съд – Пловдив с №***/** г. Поддържат, че през 1980 г. В. Н. направил отказ от наследството на майка си И. Н. във връзка със статута му на военен лекар, за да се освободи от имота и да получи жилище под наем. Сочи, че през 1979 г. сестра му З. Н. се омъжила и в къщата отишъл да живее и нейният съпруг. Отказът от наследство е недействителен поради това, че преди вписването му ответникът е приел наследството от майка си направо, чрез фактически действия, изразяващи се в ползване на наследените имущества. Заявяват, че след смъртта на И. Н., В. Н. е останал да живее в процесния имот, който бил неин наследствен в размер на 1/2 ид. ч. и който имот Н. ползвал в качеството си на неин наследник, заедно със сестра си З. Н. и вуйчо си С. П.. Твърдят, че в имота и до днес стоят негови вещи – мебели, книги, покъщнина и др. Посочва, че за отказа от наследство и причината за направата му, сестрата З. Н. е знаела и е била наясно с това, че същият е фиктивен. По тази причина било инициирано пред 5 нотариус производството по обстоятелствена проверка за издаване на констативен нотариален акт през 1997 г., който акт отразявал точно и обективно владението на имота от страна на посочените трима собственици и в обема, в който е отбелязано в акта. В. Н. след издаването на констативния нотариален акт, не е посещавал имота като гост, а е пребивавал в него като съсобственик. Живял е на друго място, но за имота се грижил като собственик, плащал и съответната част от данъците му. Заявява, че сестра му никога не е твърдяла, че той няма права в имота, напротив – тя ползвала и владеела имота и заради него. През годините В. Н. непрекъснато посещавал имота, носил и вземал свои вещи от там. При всяка необходимост сестра му се е обръщала към него, както за имота във връзка с обикновените поправки и ремонти в къщата, така и за лична помощ. През 2010 г., когато З. Н. се разболяла и до смъртта й, брат й В. Н. поел грижите за нея. До смъртта си сестра му никога и пред никого не е твърдяла, че само тя притежава наследствената част на майка им и не е демонстрирала владение, което да бъде самостоятелно и необезпокоявано на цялата 1/2 ид. ч. от имота.