Решение № 1562 от 10.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1562 гр. София, 10.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Анелия Й. Груева като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100510375 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 13984 от 17.07.2025г. постановено по гр.д. № 17807/2024г. по описа на СРС, 36-ти състав, е осъден И. С. К. да заплати на „Добричфарма“ ЕООД сумата в размер на 4 160 лева, представляваща главница по Договор за заем от 06.01.2020 г., сключен между „Ай Ви Фарм“ ООД и ответника, вземането по който е прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 09.11.2023 г., ведно със законна лихва за период от датата на подаване на исковата молба на 22.12.2023 г. до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 5 200 лв., като неоснователен. С решението И. С. К. е осъден да заплати на „Добричфарма“ ЕООД сумата от 1 217,95 лева, представляваща неустойка за забавено плащане за период от 01.02.2021 г. до 21.12.2023 г. по Договор за заем от 06.01.2020 г., сключен между „Ай Ви Фарм“ ООД и ответника, вземането по който е прехвърлено на ищеца с Договор за цесия от 09.11.2023 г., като е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер от 1 522,44 лева, като неоснователен. С решението И. С. К. е осъден да заплати на „Добричфарма“ ЕООД сумата от 1 165,51 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство.

Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила в срок въззивна жалба от ответника И. С. К., в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Жалбоподателят развива съображения, че бил служител в „Медикотрейд Варна“ ООД по трудово правоотношение на длъжността „технически организатор“, която правоотношение било възникнало на 30.01.2018г. и било прекратено на 10.01.2020г., като бил работил и в други фирми, свързани с В.С.М. и „Марешки холдинг“ АД. При проведена среща с работодателя му било заявено, че през последните 4-5 години били констатирани финансови нарушения, поради което следвало да подпише представените му предварително подготвени документи.

Жалбоподателят не оспорва, че е подписал 15 броя договори за заем с дружествата, както и 1 записи на заповед, но поддържа, че не било установено предаването на заетата сума. Сочи, че било налице привидно съгласие за сключване на договора за наем като същото прикривало отговорност по чл. 207 КТ. По делото нямало доказателства за негово съгласие относно прикритото съглашение или признание относно съществуването на липси. Не могло да се счита и че отношенията между страните представлявали новация, тъй като липсвало изявление или друг факт, от който да се приеме, че негови стари валидно възникнали задължения. Развива съображения за нищожност на договора за заем поради симулация, което се подкрепяло от сведенията на В.М. в досъдебното производство, образувано по случая. Поддържа, че съдържащата се в договора за заем разписка за получаването на заетата сума в брой била опровергана от доказателствата по делото. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът „Добричфарма“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който са развити съображения за нейната неоснователност. От събраните по делото доказателства се установявало, че бил налице валиден договор за заем между страните, по който заетата сума била преведена в брой на жалбоподателя, валиден договор за цесия на вземанията по договор за заем, която му била съобщена. Налице било изявление на управителя на цедента пред държавен орган в рамките на проверка, че И. К. бил вземал суми в брой от търговски обекти на дружества, част от групата на бившия му работодател и се бил задължил да ги върне чрез договорите за заем. Релевираното от жалбоподателя възражение в първоинстанционното производство било за упражнена спрямо него заплаха, която не се установявала от доказателствата по делото, а проверката била приключила с извод за липса на данни за извършено престъпление. Поддържа, че предаването на заетата сума било удостоверено в самия договор за заем, освен това съдебната практика допускала то да бъде извършване преди съгласието за връщане.

Жалбоподателят не бил въвел възражение за нищожност на договора поради относителна симулация в рамките на преклузивния срок. Не се установявало нещо различно и от преписката на ОДМВР – Кърджали, напротив – установявало се, че жалбоподателят бил вземал пари от касите на търговските обекти, за които е отговарял, и страните постигнали съгласие те да бъдат върнати посредством договорите за заем. Жалбоподателят бил взел паричните средства без първоначалното съгласие на своя работодател, поради което отношенията между страните могли да се развият в отговорност за репариране на вреди, както и в наказателноправна отговорност, но страните били постигнали съгласие за връщане на сумата по силата на сключения договор за заем. Обясненията на управителя на ищцовото дружество нямали характера на обратно писмо, а липсата на такова единствено потвърждавала волята на страните да сключат договор за заем. Същевременно възражението на жалбоподателя за унищожаемост на договора поради заплашване било недоказано. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Относно неговата правилност, съгласно развитите в жалбата съображения, съдът намира следното.

За да бъде основателен предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ищецът следва да докаже пълно и главно наличието на заемно правоотношение между цедента и ответника, неговото съдържание, както и предаването на заетата сума и изискуемостта на вземането за нейното връщане. По същия начин следва да бъде доказано наличието на валидно правоотношение по договор за цесия между заемодателя и ищеца, както и уведомяването на ответника за цесията. По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД 2 ищецът следва да докаже наличието на валидна писмена неустоечна клауза, изпадането на ответника в забава, както и размера на дължимата неустойка. В тежест на ответника е да докаже оспорването си, че е получил заетата сума, както и възражението си за унищожаемост на договора поради заплашване.

Страните не спорят и от приетия в първоинстанционното производство договор за заем от 06.01.2020г. се установява, че заемодателят „Ай Ви Фарм“ ООД се е съгласил да предостави на заемателя И. С. К. сумата от 5200 лева, която заемателят се задължава да върне на заемодателя. В чл. II от договора страните е посочено, че страните потвърждават, че сумата, посочена в предходната точка, е предадена в брой от заемодателя на заемателя при подписване на настоящия договор, който служи като разписка за получаване на сумата от заемателя. Срокът за връщане на заема е последния работен ден на месец януари 2021г. В чл. V е уговорено, че ако заемателят не върне на заемодателя заетата парична сума в срока по този договор, при закъснение той дължи на заемодателя неустойка за забава в размер на 10% годишно за срока на закъснението.

Също така няма спор и от приетия от СРС договор за цесия от 09.11.2023г. се установява, че заемодателят „Ай Ви Фарм“ ООД е прехвърлил на ищеца „Добричфарма“ ЕООД вземането си по договор за заем от 06.01.2020г. в размер на 5200 лева, ведно с привилегиите у другите му принадлежности, включително всички лихви, обезщетения, неустойки за забава и разноски.

Представено е и уведомление за цесия от цедента „Ви Ай Фарм“ ООД до ответника И. С. К., получено от последния на 27.11.2023г., в което е посочено, че е прехвърлено вземане по договора за заем от 06.01.2020г. в размер на 4160 лева.

Спорът в настоящото производство се концентрира върху релевираното от ответникажалбоподател оспорване на факта на предаване на заетата сума. В тази насока съдът намира следното.

Заемът представлява реален договор, поради което се счита сключен с предаването на заетата сума от заемодателя на заемополучателя. С доказването на предаването се доказва сключването на договора и ако предаването е установено, условията за ползване и връщане на заетата сума могат да бъдат доказвани с всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства /в този смисъл решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК/. Разписката - като частен свидетелстващ документ - удостоверява получаването на посочената в нея сума и не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи.

За да попадне в това изключение – т. е. да доказва сключването на договора за заем, разписката следва да съдържа изявлението на заемателя за получаването на заетата сума и признанието на поетото задължение да бъде върната в определен срок от длъжника. Тъй като договорът за заем е неформален, поради което може да бъде сключен във всякаква форма, то изявлението на заемателя, обективирано в издадената от него разписка (че е получил сумата и при признанието да я върне в определен срок) установява също и постигнатото съгласие за връщането й /решение № 50080 от 10.05.2023г., на ВКС по гр.д. № 2288/2022г. на III г.о., ГК и цитираните в него актове/.

В качеството й на изходящ от ответника-заемополучател частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодното за него обстоятелство, че е получил заетата сума, разписката подлежи на оспорване от ответника, който носи доказателствената тежест да опровергае удостоверения чрез нея факт. Именно в тази насока е релевираното от ответника с отговора на исковата молба оспорване, че не е получил заетата сума нито в брой, нито по банков път. В тази насока с депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба жалбоподателят-ответник е изложил фактически твърдения, че е бил служител по трудово правоотношение с „Медикотрейд Варна“ ООД, както и че е работил в други свързани дружества за периода от 2007г. до 10.01.2020г. След прекратяване на трудовото му правоотношение ответникът получил обаждане от своя пряк ръководител Кръстина Таскова, която го поканила на среща в гр. Кърджали. На уговорената среща прекият ръководител на ответника го уведомил, че по време на работата му в посочените фирми през последните 4-5 години били констатирани финансови нарушения, както и че било по-добре за него да подпише представените му документи – 15 броя договори за заем, ведно със записи на заповед, които ответникът подписал, въпреки че на посочената в тях дата не се намирал в гр.

3

Варна и не бил получавал каквито и да било суми.

Следователно изложените в отговора на исковата молба възражения и фактически твърдения представляват именно оспорване на съдържащата се в чл. II от договора за заем разписка за получаване на заетата сума от 5200 лева в брой при подписване на договора. По основателността на това оспорване първоинстанционният съд не се е произнесъл, следователно наведеното с въззивната жалба оплакване в тази насока е основателно. За този извод е без значение обстоятелството, че във въззивната си жалба жалбоподателят извежда от същите факти възражение за нищожност на договора поради симулация, каквото не е направил в първоинстанционното производство. Въззивният съд не следва да се произнася по преклудираното възражение, но следва да се произнесе по своевременно направеното оспорване на съдържащата се в договора за заем разписка. В тази насока съдът намира следното.