Решение № 52 от 20.06.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. София, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Драгомир Драгнев Касационно гражданско дело № 20228002103724 по описа за 2022 година приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. Б. против решение № 1134 от 17.5.2022 г., постановено по гражданско дело № 1325 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, ГО, IV-А състав, с което е потвърдено решение от 17.11.2021 г. по гр. д. № 19208 по описа за 2021 г. на Софийския районен съд, II ГО, 78 състав, в обжалваните части. С тези части Д. И. Б. е осъдена да заплати на „Итал-Текс“ ЕООД сумата 50 270,59 лв. на основание чл.88, ал.1 от ЗЗД, а насрещният и иск за сумата от 6 937,45 лв. е отхвърлен.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът на дружеството да бъде отхвърлен, а насрещният иск да бъде уважен.

1

„Итал-Текс“ ЕООД оспорва касационната жалба и моли решението на Софийския градски съд да бъде потвърдено в обжалваните части.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделениена Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския градски съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена 50 270,59 лв. и 6 937,45 лв.

Решението е допуснато до касационно обжалване с определение №459 от 21.03.2023 г. по настоящото дело по въпроса относно задължението на въззивния съд да се произнесе точно по спорния предмет и да обсъди всички доводи и възражения на страните, относими към този предмет. Разрешението на въпроса следва от разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК и приложимата многобройна и последователна практика на ВКС. Нормата на чл.236, ал.2 от ГПК поставя изискване мотивите на решението да съдържат исканията и възраженията на страните, извършената преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Това задължение се отнася и до въззивния съд, тъй като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор.

Необсъждането и непроизнасянето по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника е съществено процесуално нарушение, което може да доведе до неправилност на въззивното решение и представлява основание за неговата отмяна. В този смисъл са не само посочените от касатора решения № 13 от 12.02.2021 г. по т. д. № 28896/2019 г. на II ТО, № 27 от 2.2.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV ГО, № 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 2032/2021 г. на IV ГО на ВКС, но и много други.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

„Итал-Текс“ ЕООД е изложило в исковата молба, че след прекратяване на трудовото правоотношение с ответницата Д. И. Б. страните са сключили на 2

19.10.2018 г. спогодба, с която са уредили споровете помежду си. В изпълнение на спогодбата дружеството е заплатило в предвидените срокове уговорените суми. Ответницата обаче е нарушила поетото от нея задължение да не предявява/включително по съдебен ред/ претенции във връзка и/или по повод съществуването и/или прекратяването на трудовото правоотношение, като е завела иск срещу дружеството пред италиански съд в гр. ..................... за симулативност на трудовите правоотношения. В т.1.5 от спогодбата било уговорено, че в такъв случай дадените суми подлежат на възстановяване, поради което дружеството е поискало ответницата да бъде осъдена да върне получената сума общо в размер на 56 944,89 лв. В молба от 2.12.2019 г. дружеството е уточнило, че разваля спогодбата поради неизпълнение от страна на ответницата.

В отговора на исковата молба ответницата е повдигнала възражение за нищожност на т.1.4 и т.1.5 от спогодбата, тъй като тези клаузи представляват недопустим предварителен отказ от предоставени по закон права. Посочила е, че дружеството е изплатило само 50 270,59 лв., и то със забава относно едната вноска и извършено в противоречие на спогодбата едностранно прихващане на сумата 6 937,45 лв. Ето защо дружеството е неизправна страна и според нея няма право да развали спогодбата и да претендира връщане на дадената сума. Предявила е и насрещен иск срещу дружеството за прихванатата сума от 6 937,45 лв., представляваща без основание направени удръжки в размер на 6 685,38 лв. за аванс командировки и 252,07 лв. за вноска към ОЗФ „Доверие“.

Софийският районен съд е приел, че ответницата не е изпълнила т.1.5 от спогодбата, поради което за дружеството се е породило правото да я развали и да иска от ответницата връщане на дадената по договора сума от 50 270,59 лв. Ето защо я е осъдил да заплати на дружеството тази сума, а насрещния иск е отхвърлил, без да изложи конкретни мотиви за неговата неоснователност.

Ответницата е обжалвала първоинстанционното решение в тези части, като е уточнила, че клаузите на т.1.4 и т.1.5 от спогодбата са недействителни поради противоречие с разпоредбата на чл.8, ал.4 от КТ. Въззивният съд е счел, че възражението за нищожност на тези клаузи е неоснователно, тъй като 3 не се касае за предварителен отказ от право. По довода за противоречието на клаузите с чл.8, ал.4 от КТ обаче този съд не се е произнесъл. По съществото на насрещния иск е приел, че след разваляне на спогодбата Д. Б. не може да се позовава на нея, за да иска пълно изпълнение, включително на плащане на сумата 6 937,45 лв. Наред с това неизплатеният от работодателя остатък обхваща удръжки за осигуровки и данък, начислени върху изплатените трудови възнаграждения и обезщетения, тоест няма неизправност на работодателя, поради което този иск е неоснователен. Не са изложени обаче никакви мотиви по доводите във въззивната жалба, че съгласно т.1.2 от спогодбата всички отношения между страните са окончателно уредени и не съществуват никакви други неудовлетворени претенции и/или неизпълнени задължения във връзка и/или по повод на съществуването и/или прекратяването на трудовото правоотношение. Освен това липсват доказателства за съществуване на задължения в посочения размер, които да не са уредени с подписаната спогодба. С тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните части.

Следователно въззивният съд е пропуснал да се произнесе по всички доводи на касатора, което представлява процесуално нарушение според дадения отговор на правния въпрос. Ето защо следва да се обсъдят доводите на касатора, които не са разгледани от въззивния съд. В т.1.5 от спогодбата между страните е предвидено, че в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване/в това число по съдебен ред/ на който и да е аспект на взаимоотношенията между страните, съществували до датата на тази спогодба и уредени по окончателен начин, платените от работодателя суми са недължими и ще подлежат на незабавно възстановяване. Според работодателя тази клауза е нарушена посредством предявения от служителката иск за симулативност на трудовите правоотношения. На свой ред служителката е посочила, че клаузата е нищожна, тъй като противоречи на чл.8, ал.4 от КТ. В разпоредбата е предвидено, че отказ от трудови права е недействителен. В доктрината отказът се тълкува като предварително заявяване от работника или служителя, че няма да се ползва в бъдеще от трудовите си права. Трудовите права служат за задоволяване на жизнените потребности на работника и служителя и за запазване на неговото здраве, живот, работоспособност, морално и психическо равновесие и поради това имат висока лична и обществена стойност. Ето защо отказът от тях е обявен 4 за недействителен/ В. Мръчков, „Трудово право“, шесто издание от 2008 г., стр.77/. В случая се касае именно за предварителен отказ да се оспорва съществуването/действителността на трудовото правоотношение, които са трудови права/чл.357 от КТ/ и могат да бъдат упражнени единствено пред съд. Отказът от процесуално право може да се осъществи само във висящ съдебен процес, а предварителният отказ от субективни права е недействителен, доколкото е недопустим предварителен отказ от право на иск, тъй като по смисъла на чл.233 от ГПК отказът от иск е действие на разпореждане с правото при вече висящ процес, но не и преди това.

Извънсъдебни споразумения между работодател и работник по отношение на възникнали парични вземания не са изключени от закона/решение № 578 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 603/2009 г. на III ГО на ВКС/, но клаузата на т.1.5 от спогодбата не може да бъде отнесена към този вид спогодби. Разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми и страните по трудовото правоотношение не могат да ги дерогират със споразумения помежду си.

Работодателят няма право да налага забрана на служителите си след прекратяване на трудовото правоотношение да оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение. Ето защо клаузата на т.1.5 от спогодбата е недействителна поради противоречие по чл.8, ал.4 от КТ. В този смисъл са мотивите на решение № 50070 от 4.4.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. за клауза в подобно споразумение с друг служител на дружеството, които настоящият състав споделя. Следователно работодателят не може да се позове на недействителната клауза, за да развали спогодбата, поради което искът за връщане на заплатените въз основа на тази спогодба суми е неоснователен. В писмената защита пред настоящата инстанция процесуалният представител на работодателя излага тезата, че евентуалната нищожност на клаузата на т.1.5 води до нищожност на цялата спогодба, тъй като целта на сключването и е била да се избегне съдебен спор. След като спогодбата е нищожна, служителката дължи връщане на получената сума на основание, което не е различно от посоченото в исковата молба разваляне на спогодбата/чл.55 от ЗЗД/, поради което също следва да бъде разгледано от съда. Тази теза е несъстоятелна. Целта на спогодбата е да се уредят отношенията между страните, свързани с прекратяване на трудовия договор, а 5 клаузата на т.1.5 се замества от повелителните правила на закона, както изисква първата хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тоест-от правото на служителя да защити трудовите си права пред съд. Затова в останалите части спогодбата е действителна и служителката има право да задържи получената сума. Не е налице втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД, при която трябва да се преценява дали сделката би била сключена и без недействителните й части.

В исковата молба дружеството е посочило, че не е изплатило по спогодбата сумата от 6 937,45 лв., тъй като е прихванало с тази сума задълженията на ответницата, включващи 6 685,38 лв. неотчетен аванс за командировки и 252,07 лв. удръжки за доброволно здравно осигуряване от ноември 2018 г. до май 2019 г. Д. Б. е предявила насрещен иск за заплащане на тази сума, оспорвайки че дължи вземанията, срещу които е прихваната. В приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че удържаната сума от 6 937,45 лв. е съставена от дадени през годините надлимитни командировъчни на ответницата/стр.31 по описа на гр. д. № 19208/2021 г. на СРС/. Касае се следователно за претенция на работодателя във връзка и/или по повод на съществуването на правоотношението преди неговото прекратяване. Съгласно т.1.2 от спогодбата обаче страните са се съгласили, че с плащанията по този договор всички отношения между страните са окончателно уредени и не съществуват никакви други неудовлетворени претенции или неизпълнени задължения във връзка и/или по повод на съществуването и/или прекратяването на трудовото правоотношение.