Решение № 260347 от 09.03.2021, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 260347

09.03.2021г., град Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав На 12.02.2021г.

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА

ДЗИВКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА

ТАНЯ ГЕОРГИЕВА

Секретар: Валентина Василева като разгледа докладваното от съдия Георгиева в.гр.дело № 3172 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА

СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД с ЕИК ********* срещу Решение № 260885/16.10.2020 г. по гр.д.№ 6716/2019 г. на ПРС, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя, предявени по реда на чл.422 ГПК, да се признаят за установени вземанията му към ответника Н.Р.А. *** за сумата от 1342,60 – главница по договор за потребителски кредит № ********* от 28.10.2016 г., сключен с „Провидент

Файненшъл България” ООД /понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД/, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от 01.03.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; 184,39 лева – договорна лихва за периода 26.02.2017 г. – 24.12.2017 г.; 62,51 лева – такса за оценка на досие за периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017 г.; 320,99 лева – такса за услуга „кредит у дома“ за предоставяне на сумата в брой по местоживеене на кредитополучателя за периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017; 167,02 лева – обезщетение за забава за периода от 27.02.2017 г. до подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 № 10874/10.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 19590/2018 г. по описа на ПРС, XIX гр. състав.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението . Поддържа се, че процесният договор за паричен кредит отговаря на всички задължители реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита и не противоречи на императивните правила в Закона за потребителския кредит, поради което жалбоподателят не е съгласен с правните изводи на съда, че процесният договор е недействителен на специалното основание по чл.22 ЗПК. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете. Евентуално настоява за приложение на нормата на чл.23 ЗПК, по силата на която да бъде присъдена чистата стойност по кредита. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, чрез особения представител адв.А.Ц. ***, в който се застъпва становище за правилност на решението.

Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от

ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236

ГПК и е действително.

Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.

Предмет на образуваното първоинстанционно производство е установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на парични вземания по договор за потребителски паричен кредит № *********/28.10.2016 г., сключен между ответника и „Провидент

Файненшъл България“ ООД, прехвърлени на „Изи Асет Мениджмънт“

АД, а впоследствие на ищеца с договор за цесия, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 19590/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив .

С обжалваното решение първоинстнционният е приел за установен сключения между ответника и „Провидент Файненшъл България“ АД договор потребителски кредит от 28.10.2016 г. Предоставена е сумата от 1750 лева, при уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен процент 31,82 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 48 %. Кредитополучателят се е задължил да върне сумата на 60 седмични погасителни вноски в размер на 61,26 лева, като общият размер на всички плащания е записан на 3675,40 лева, с включена такса за оценка на досие и услуга „Кредит у дома“.

Вземанията по договора са цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на „Изи асет мениджмънт” АД, което ги е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД съгласно договори за цесия и приложения, която е съобщена на длъжника с връчване на препис от исковата молба, към която е приложено уведомление за прехвърлянето.

След проверка за наличие на основания за нищожност на договора за кредит от вида на тези, за които е длъжен да следи служебно, първоинстанционният съд е констатирал, че не са спазени изискванията на чл.11, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК, обуславящо недействителност на същия на осн.чл.22 ЗПК. Допълнително е установил недействителност и на отделни негови клаузи- за лихва , такси за досие и „кредит у дома“. При тези мотиви е отхвърлил изцяло предявените искове, отричайки възможността за приложение на нормата на чл.23 ЗПК, според която в подобни хипотези потребителят дължи само чистата стойност по кредита, тъй като вземанията се претендират на договорно основание, а разпоредбата се базира на института на неоснователното обогатяване.

В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд намира, че въззивната жалба е частично основателна.

Относно недействителността на договора, въззивният съд намира следното:

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност.

В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО

/сега ЕС/ са издали Директива

93/13/ЕИО и Директива

2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, платими на изрично посочени падежи , както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т. 26.

Спазено е и изискването на чл.11, т.9 от ЗПК относно посочване на лихвения процент и условията за прилагането му. В случая договорът е сключен при фиксиран лихвен процент, т.е. същият е непроменлива величина за целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на условия, при които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.

Налице обаче е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че посоченият в договора годишен процент на разходите от 48 % не съответства на действителния такъв. Съображенията за това са следните:

Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК изисква всички общи разходи по кредита да се включат в ГПР, а § 1, т. 1 от ДР на ЗПК ясно сочи, че под общи разходи по кредита следва да се имат предвид всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В договора за кредит таксата за услуга

"Кредит у дома" ясно е посочена като допълнителна услуга по избор на клиента. Ето защо тази услуга, съставляваща разход за клиента, е следвало да се включи в ставката на ГПР, което очевидно не е сторено, доколкото размерът на таксата за тази услуга от 1492,70 лв. представлява

85,30 % от размера на предоставената в заем сума, както е установил и РС. При това положение е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита, изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК. Нарушени са норми на закона, уреждащи съдържанието на ГПР и начина на изчисляване на неговия размер. Посоченият размер на

ГПР е заблуждаващо по-нисък от действителния. С оглед на това настоящият състав намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал.1 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга

– към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния

ГПР, което представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.