Решение № 2310 от 13.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2310 гр. Пловдив, 13.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330115410 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК.

В исковата молба от В. К. С. против „Стик-Кредит“ АД се твърди, че на 27.06.2025г. ищцата е сключила договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 2000 лв. В договора били посочени лихвен процент 36 % и ГПР 42.58 %. В чл.19, ал.1 от договора било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с едно от посочените там обезпечения, а според чл.29 в случай, че потребителят не изпълнил това задължение, се начислявала неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената част от кредита за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение.

Въпросната неустойка била включена в погасителния план, като в действителност общата сума, която следвало да се върне била не описаната в договора 2 514.50 лв., а 5 086.80 лв.

Договорът бил недействителен, тъй като неустойката следвало да бъде включена в ГПР, а това не било направено. Самата клауза за неустойка била нищожна, тъй като неустойката не кореспондирала с вредите от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски. Тя излизала извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна и санкционна функция. С неустойката се заобикаляла разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, съдържа се позоваване и на чл.146, ал.1 ЗПК. Счита, че в противоречие с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК размерите на ГПР, лихвен процент и обща дължима сума от потребителя, не съответстват на действителните такива. Не бил посочен в договора действителният размер на ГПР. Съдържа се позоваване на практиката на СЕС. Поради това е направено искане за 1 прогласяване нищожността на сключения договор за кредит от 27.06.2025г. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Не била налице недействителност по ЗПК, нито нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, при ГПР по договора от 20.41 %. Освен това изначално договорената неустойка не можело да бъде включена в ГПР. Разходите, които се включвали в ГПР, били такива, които били ясни при сключване на договора. Оспорената неустойка била действителна. Кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, за което бил информиран още със СЕФ. Неоснователно било позоваването на чл.33 ЗПК. Неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Всички клаузи в договора били уговорени индивидуално с потребителя. Ищецът не бил в заблуда по отношение условията на конкретния кредитен продукт, тъй като бил страна по общо 34 договора с дружеството.

Направено е искане за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 27.06.2025г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора. Представен е и погасителен план.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разстояние, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 27.06.2025 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на В. К. С. сумата в размер на 2 000 лв., със срок за погасяване 24 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 27.07.2025г. и падеж на последна погасителна вноска 27.06.2027г.

Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната 2 за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба са наведени твърдения за недействителност на договора за потребителски кредит, свързани с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 20.41 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент) - 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 29, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по чл.19, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В ал.1 на чл.19 от договора е предвидено, че потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.; да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за 3 кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.

Уговорената в чл. 29, ал. 1 от договора за кредит № *** от 27.06.2025г. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Поради това съдът намира, че предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото и предвид направеното от ищцовата страна искане, на страната следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 104.03 евро заплатена държавна такса. По делото ищцата се е представлявал от адв. Д. Г., който е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна помощ и съдействие, поради което съдът намира, че в полза на адвоката следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 153.39 евро, с включен ДДС, при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелствата, че по делото е проведено само едно съдебно заседание, в което пълномощник на страната не се е явил, събирани са само писмени доказателства, както и че по дела с идентичен на този по настоящето дело предмет има постановена богата съдебна практика.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Стик- Кредит” АД, ЕИК 4

202557159, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище” № 13Б и В. К. С., ЕГН ********** от ***, че е недействителен сключеният между страните договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № *** от 27.06.2025г.

ОСЪЖДА „Стик- Кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище” № 13Б да заплати на В. К. С., ЕГН ********** от *** сумата от 104.03 евро направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Стик- Кредит” АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, пл. „Оборище” № 13Б да заплати на адв.Д. Г. от АК ***, личен номер *** сумата от 153.39 евро адвокатско възнаграждение.