Решение № 232 от 25.02.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Пловдив, 24.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20215300502929 по описа за 2021 година Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от А. В. Р. с ЕГН **********; против решение № 1439/10,08,2021 г., постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав. С оплакване за незаконосъобразност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от въззивния съд са иска да го отмени и вместо това – да уважи предявените като главни искове за установяване нищожност на договор за потребителски кредит.

Ответникът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК 131134023; изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на обжалваното решение.

Постъпила е и частна жалба от адв. С.Ж. П. против определение № 7155/16,09,2021 г., постановено по постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на посоченото по-горе решение в частта за разноските. От въззивния съд се иска да отмени обжалваното определение и вместо това – да 1 постанови исканото по реда на чл. 248 от ГПК изменение на решението досежно разноските.

Ответникът по частната жалба „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК 131134023 изразява становище за неоснователност на същата и иска потвърждаване на обжалваното определение.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по иск обективно съединени искове с правна квалификация чл. 26 ал. 1 пр. трето от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 т. 9, 10 и 11 от ЗПК. Предявени от А. В. Р. с ЕГН **********; против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД – гр. София, ЕИК 131134023.

От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит за закупуване на стока № *** г., е нищожен поради нарушение изискванията на чл. 5 и чл. 11 ал. 1 т. 9,10 и 11 от ЗПК. При условията на евентуалност – в случай на отхвърляне на главо предявените искове, се иска признаване за нищожна на клаузата на чл. 7.1 от посочения по-горе договор за кредит, предвиждаща заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“, на основание нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Ответникът оспорва основателността на предявените искове и иска същите да се отхвърлят.

С обжалваното решение РС е приел главно предявените искове за установяване нищожност на процесния договор за неоснователни и е отхвърлил същите. Уважил е предявения при условие на евентуалност иска като е признал за недействителна поради нарушение на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК клаузата на чл. 7.1 от посочения по-горе договор за кредит, предвиждаща заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“.

При извършената проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.

Относно законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба 2 оплаквания, съдът приема следното:

Безспорно между страните е обстоятелството, че помежду им е сключен посочения по-горе договор за кредит. Със същия ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит за закупуване на стока в размер на 255,20 лв., а ответникът се е задължил да върне кредита, ведно с лихви и разноски – при обща дължима сума в размер на 278,18 лв., в срок до 05,10,2018 г., на 6 погасителни вноски, посочени по падеж и размер в чл. 11 от договора. В чл. 9 от договора е посочена уговорената между страните възнаградителна лихва – 9,66 % годишен лихвен процент, който се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва „върху остатъчния размер на главницата по кредита“. В чл. 10 от договора е посочен размер на ГПР 31,59 %, както и размер на общо дължимата от потребителя сума – 278,18 лв. Не се спори, че уговореният кредит е предоставен от ответника на ищеца.

Процесният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Ищецът е предявил като основания за нищожност твърдения за нарушения на чл. 5, чл.

11 ал. 1 т. 9, т. 10; т. 11 от ЗПК. По тези оплаквания съдът приема следното:

Неоснователно е оплакването за нарушение изискването на чл. 5 ал.

1 от ЗПК за своевременно предоставяне на информация на потребителя,даваща възможност за сравняване на предлаганите от кредитора условия и вземане на информирано решение за сключване на договора за потребителски кредит. Видно от изричното изявление в чл.25.13.1 от процесния договор, преди сключването му на потребителя е предоставен „стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация“, с което посоченото изискване е изпълнено.

Неоснователно е оплакването за нарушение изискването на чл. 11 ал.

1 т. 9 от ЗПК за посочване на лихвения процент по кредита, и условията за прилагането му. В конкретният случай в чл. 9 от договора е посочена уговорената между страните възнаградителна лихва – 9,66 % годишен лихвен процент който се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху 3 остатъчния размер на главницата по кредита след заплащане на месечната погасителна вноска. С това е изпълнено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК.

Неоснователно е и оплакването за неспазване изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване размер на ГПР и размер на общата дължима от потребителя сума. В конкретният случай това изискване е спазено, доколкото в чл. 10 от договора тези размери са посочени – 31,59 % ГПР и 278,18 лв. – обща дължима от потребителя сума. Наред с това е посочено, че при просрочие сумата ще бъде увеличена с лихвите и разходите по чл. 15, поради което и изискването на чл. 11 т. 10 от ЗПК е спазено.

Неоснователно е и оплакването на ищеца за неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, 11 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора – чл. 11, са посочени условията за издължаване на кредита, включващи погасителен план с посочване на размерите, броя, периодичността и падежите на отделните погасителни вноски. Доколкото приложимият лихвен процент е фиксиран и не се предвижда заплащане на различните суми при различни лихвени проценти, с това посочване е изпълнено изискването на чл. 11 т. 11 от ЗПК.

Изложеното обуславя извод за неоснователност на главно предявените искове за прогласяване нищожност на процесния договор за потребителски кредит. РС е достигнал до същия извод по съображения, които настоящата инстанция споделя изцяло, поради което и препраща към същите на основание чл. 272 от ГПК.

С оглед отхвърляне на главно предявените искове, правилно РС е разгледал евентуално предявения иск за установяване недействителност на клаузата на чл. 7,1 от процесния договор, с която се уговаря заплащане на „еднократна такса за оценка на риска“. С решението този иск се приема за основателен и въззивната жалба не съдържа оплакване относно този извод.

Постановеното от РС решение по спора е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

С постановеното по спора решение РС е присъдил на ищцата разноски заплатената от нея държавна такса, съразмерно с уважената част от иска, както и е осъдил ищцата да заплати на ответника част от определеното 4 юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете, не е присъдено в полза на пълномощника на ищеца възнаграждение за осъщественото от него представителство при условията на чл. 38 от ЗА.

С молба вх. № 45662/12,08,32021 г. представителят на ищеца е поискал изменение на постановеното по делото решение в частта относно разноските, като му се присъди възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.

С обжалваното определение искането е оставено без уважение като РС е риел, че не са налице основания за постановяване на исканото изменение на решението, доколкото разноските, претендираните с молбата по чл. 248 от ГПК, не са включени в претендираните с представения от страната списък по чл. 80 от ГПК. Настоящата инстанция споделя този извод, в същия смисъл е постановена и практика на ВКС, цитирана от първоинстанционния съд. С оглед изложеното обжалваното определение се приема за правилно и ще бъде потвърдено.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1439/10,08,2021 г., постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 7155/16,09,2021 г., постановено по постановено по гр. д. № 3538/2021 г. на РС Пловдив, 3 гр. състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5