Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1922 от 28.07.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно частно гражданско дело 95/2025
Вид
Определение № 1922
Подписан
28.07.2025
В сила
28.07.2025
Състав
Росен Димитров Парашкевов, Елеонора Симеонова Кралева, Таня Ташкова Русева Маркова

Цитирани разпоредби

  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.413, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1, т.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.3, буква "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.22 · Закон за потребителския кредит
  • чл.23 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1922 гр. Бургас, 28.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500095 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез ю.к.Иван Недков, против разпореждане № 1469 от 31.12.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 572/2024 г. по описа на РС-Царево, в частта, с която е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Р. С. К., ЕГН **********, за заплащане на сумата от 14.34 лв. – възнаградителна лихва и 56.53 лв. – обезщетение за забава.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се аргументи за неправилност на изводите на съда и се цитира практика на окръжни съдилища, като се сочи фактология, отнасяща се до договорни правоотношения между други лица, различни от страните по договора за кредит и по договора за поръчителство. Моли въззивния съд да отмени разпореждането на ЦРС в обжалваната му част и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните суми за договорна и мораторна лихва.

Препис от жалбата не е връчен на насрещната страна (чл.413, ал.2 ГПК).

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 572/2024 г. по описа на РС-Царево е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против Р. С. К., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски паричен кредит № 4611214 от 1

11.10.2022 г., сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД: 335.86 лв. – главница, 14.34 лв. – възнаградителна лихва за периода от 21.12.2022 г. до 06.01.2023 г. и 56.53 лв. – обезщетение за забава за периода от 22.12.2022 г. до подаване на заявлението, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски.

В заявлението са изложени обстоятелствата, от които произтича вземането.

Касае се за неизпълнено парично задължение по договор за кредит № 4611214/11.10.2022 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Р. С. К. за сумата от 400 лв., който е обезпечен с договор за предоставяне на гаранция от 11.10.2022 г., сключен между длъжника и „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че поради неизпълнение от длъжника на задължението му по договора за кредит, същото е било изпълнено от поръчителят „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди се, че длъжник не е възстановил платената по договора за кредит сума на поръчител, като на 02.04.2024 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 01.02.2022 г. между „Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който вземането по процесния договор за заем и за предоставяне на поръчителство е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен. Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит и на договора за предоставяне на гаранция.

Районният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 292/31.12.2024 г. за главницата от 335.86 лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението до окончателното плащане, както и разноски от 70 лв.

С обжалваното разпореждане № 1469/31.12.2024 г. на ЦРС съдът е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 14.34 лв. – договорна лихва и за сумата от 56.53 лв. – мораторна лихва. За да отхвърли заявлението в посочената част, съдът е приел, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК поради противоречие със закона – чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция представлява разход по кредита, който трябва да бъде включен в ГПР. Поради това съдът е приел, че на основание чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, т.е. главница в размер на 335.86 лв.

Бургаският окръжен съд намира обжалваното разпореждане в атакуваната му част за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно договорната и мораторната лихва и препраща към тях на основание чл.278, ал.4, вр. чл.272 ГПК.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него.

Правилни са съображенията на ЦРС, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция несъмнено представлява разход за потребителя, свързан с договора за кредит, тъй като същото е било изначално известно на кредитора, стойността му е начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, поради което трябва да бъде включено при определянето на ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, видно от съдържанието на договора, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. При това, настоящият съд намира, че в случая се касае за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на длъжника, тъй като уговореното възнаграждение на гаранта 2 представлява част от възнаграждението на кредитора, невключена като разход в ГПР.

Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК и до прилагане на последиците по чл.23 ЗПК. В тази връзка, въззивният съд съобрази Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, в което е прието, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница. Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по силата на чл.23 ЗПК длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него, както правилно е приел и районния съд. Именно на това основание, в случая не се дължат договорна и мораторна лихва, поради което депозираното заявление по чл.410 ГПК е неоснователно за тези вземания и правилно е отхвърлено от заповедния съд.

Предвид изложеното, БОС намира жалбата за неоснователна. Обжалваното разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно договорната и мораторната лихва е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Заявителят има възможност да предяви осъдителен иск за вземанията си по реда на чл.415, ал.1, т.3 ГПК, за което заповедния съд следва да му даде указания.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1469 от 31.12.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 572/2024 г. по описа на РС-Царево, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Р. С. К., ЕГН **********, за заплащане на сумата от 14.34 лв. – възнаградителна лихва и 56.53 лв. – обезщетение за забава..

Връща делото за продължаване на процедурата по чл.415, ал.1, т.3 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4