Решение № 594 от 10.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 594 гр. Стара Загора, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилен Жеков при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело № 20265530100325 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Предявени са обективно и субективно съединени осъдителни искове както следва: 1/ срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД /осъдителен иск за дадено без основание/ за заплащане на сумата от 38,21 евро /след изменение на иска по реда на чл.

214, ал. 1 ГПК/ представляваща заплатена/надплатена сума над чистата главница по недействителен договор за паричен заем № ********/******* г. и 2/ срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД /осъдителен иск за дадено без основание/ за заплащане на сумата от 243,36 евро /след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК/ представляваща заплатена сума по недействителен договор за предоставяне на гаранция № ********/******* г.

Ищцата Ж. П. твърди, че между нея като заемател и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като заемодател, бил подписан договор за паричен заем № ********/******* г. По силата на съглашението получила 1000 лева заем. Възнаградителната лихва била 35 %, без да е посочен размерът й в лева, а годишният процент на разходите /ГПР/ бил 41,23 %. Общата сума дължима от заемателя била 1096,81 лева. Според чл. 4 от договора, ищцата в тридневен срок следвало да представи обезпечение измежду двама поръчител, които да отговарят на определени условия, да учреди банкова гаранция или да 1 представи сключен договор за гарантиране на задълженията с дружеството – гарант. На датата на сключване на посочения по-горе договор за паричен заем бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ********/******* г., между ищцата и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. По силата на контракта, „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД поело задължение да обезпечи пред „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД задълженията на ищцата. Обезпечаването се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на заемателя. В замяна на това, ищцата дължала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД възнаграждение от 476,19 лева изплащано се заедно с всяка вноска по договора за заем. Съгласно договора за поръчителство, заплащането на възнаграждението на поръчителя следвало да се предава на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, което дружество се съгласявало да отчита паричните средства на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Към двата договора бил изготвен погасителен план. Според него, за периода от 03.01.2023 г. – 20.06.2023 г., ищцата следвало да погаси 13 вноски всяка в размер от 121 лева. В размера на вноската се включвала заемната сума, възнаградителната лихва и възнаграждението на поръчителя. От датата на сключване на договорите до датата на депозиране исковата молба в съда ищцата заплатила всички суми по погасителния план. Ищцата сочи, че в договорения ГПР, респ. в общата стойност на плащанията не било включено възнаграждението на поръчителя. Касаело се за разход, респ. услуга, която косвено е свързана с основния договор за потребителски кредит. С изключване възнаграждението на поръчителя от ГПР се заобикалял чл. 19, ал.

4 ЗПК, определяща краен размер на ГПР, като по този начин заемателят се натоварвал с допълнителни разходи по кредита, с което ГПР надвишава 50 %.

Затова в договор за заем липсвало коректно посочване на общо дължимата сума, като не е спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът бил недействителен на основание по чл. 22 ЗПК. След като договорът за заем бил недействителен, недействителен бил и договорът с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Този договор представлявал договор за поръчителство, а поръчителството можело да съществува само за действително задължение /чл. 138, ал. 2 ЗЗД/. Клаузата за заплащане на възнаграждение по обезпечителния договор била недействителна и на самостоятелно основание, тъй като уговарянето й било с цел заобикаляне императивните разпоредби на ЗПК /чл. 21, ал. 1 ЗПК/, както и в противоречие с добрите нрави.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД да заплати на Ж. И. П. 38,21 евро недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ********/******* г., ведно със законната лихва от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на Ж. И. П. 243,36 евро недължимо платена по нищожна клауза за възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на гаранция № ********/******* г., ведно със законната лихва от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане.

2

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за допустимост и неоснователност на иска. Процесната сума била получена от ответника на валидно основание, като възнаграждение срещу предоставена услуга по действителен договор. Възраженията на ищеца срещу действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция, били неоснователни.

Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Ж. И. П. и „Файненшъл България“ ЕООД, уреждал отношенията между страните по договора - възложител и гарант. По силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „Файненшъл България“ ЕООД се задължавало да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с наредител Ж. И. П., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а другата страна Ж. И. П., се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение.

Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречало или нарушавало законови разпоредби или добрите нрави. Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство или отделни негови клаузи противоречат или заобикалят разпоредби на Закона за потребителския кредит било напълно неотносимо към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването им били относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция категорично не бил. Процесният договор за предоставяне на гаранция/поръчителство не бил потребителски по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство, очевидно, бил извън приложното поле на Закона за потребителския кредит, определено чрез разпоредбите на чл. 1- 4 ЗПК. В тази връзка, всякакви твърдения за нарушения на разпоредби на Закона за потребителския кредит били напълно ирелевантни. С оглед на изложеното, твърдението, че клаузата за заплащане на възнаграждение по договора била недействителна на самостоятелно основание - чл. 21, ал. 1 ЗПК, било също неоснователно. Нищожна по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗПК можела да бъде само клауза от договор за потребителски кредит, а както било пояснено, процесният договор за предоставяне на поръчителство не бил договор за потребителски кредит по смисъла на Закона за потребителския кредит и в частност на чл. 9, ал. 1. По договора за предоставяне на гаранция не било предвидено да се представя обезпечение от страна на потребителя или да се заплаща неустойка.

Що се отнася до разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, същата давала една правна възможност на кредитора, а не създава задължение.

Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция или отделни негови клаузи противоречат на добрите нрави било неоснователно. Договорът за предоставяне на гаранция не 3 нарушавал нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Дружеството-ответник било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец, дружеството следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Уговореното между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция била насрещната престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция.

Ответникът задължавайки се да издаде гаранция в за плащане в полза на кредитора, не получавал нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглеждала нееквивалентна. Но дължимото се възнаграждението по договор за предоставяне на гаранция било определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. При сключване на договора, ответникът е действал добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция били формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Моли за отхвърляне на иска.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „ИЗИ АСЕТ

МЕНИДЖМЪНТ“ АД е подал отговор на исковата молба, като е заел позиция за неоснователност на иска. Не били представени доказателства за извършени плащания.

Процесната сума била получена от ответника на валидно правно основание за погасяване на задължения на ищеца по действителен договор за паричен заем. Оспорва изцяло твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор за паричен заем. Договорът за паричен заем бил валиден и е сключен при спазване на всички изисквания на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Годишният процент на разходите /ГПР/ бил изчислен коректно и включва всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлявало разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит и не следвало да бъде включвано при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на гаранция бил самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице - „Файненшъл България“ ЕООД, което гарантира изпълнението на задълженията на заемателя.

Неоснователни били твърденията за заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Изискването за обезпечение било стандартна практика при отпускане на кредити и цели 4 намаляване на кредитния риск за заемодателя. На ищеца са били предоставени няколко възможности за обезпечение, включително предоставяне на двама физически лица-поръчители или банкова гаранция. Изборът на дружествогарант е бил една от възможностите, предоставени на заемателя, и е резултат от неговата свободна воля. Ищецът е имал реална възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с друг кредитор. Твърдението на ищеца, че договорът за паричен заем бил недействителен, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит било неоснователно. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т.

10 ЗПК в процесния договор били посочени годишният процент на разходите и общата сума дължима от потребителя, взетите предвид допускания /чл. 2, т.

8 от договора: “договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор“/. Общата дължима сума, посочена в договора, представлявала сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона. Годишният процент на разходите, посочен в договора за паричен заем, бил изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като били използвани договорените условия - размер на усвоената сума /чл. 2/, броя на усвояванията, размер /чл. 2, т. 2/ и брой на погасителни вноски /чл. 2, т. 14/, дата на плащане на всяка вноска /чл.2, т. 5 от договора/, обща дължима сума /чл. 2, т. 7/. С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, задължението за посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. ГПР включвал всички разходи по кредита и в процесния случай това било само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на договора. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният процент на разходите били изчислени към момента на сключване на договора.