Решение № 105 от 30.06.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. К., 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно гражданско дело № 20265100500109 по описа за 2026 година С Решение рег. № 112/25.02.2026 г., постановено по гр.д. № 1334/2025 г. по описа на Районен съд – К., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД Т. П. В. от гр. К. е осъден да заплати на „Д. – О. З.“ ЕАД, гр. С. сумата в размер на 1373.91 евро (2 687.14 лева), представляваща непогасено задължение по сключено между страните на 20.01.2020 г. споразумение, с което Т. П. В. се задължава да заплати на „Д. – О. З.“ ЕАД общата сума в размер на 7 687.14 лв., с която да възстанови изцяло платените застрахователни обезщетения и сторени ликвидационни разноски по ликвидационни преписки по щети № 43081512001265 и № 43071512000021, ведно със законна лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба 23.10.2025 г. до окончателното й заплащане; на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е осъден да заплати сумата в размер на 542.55 евро (1061.13 лева), представляваща лихва за забава върху главницата от 2 687.14 лева за периода от 22.10.2022 г. до 21.10.2025 г.; на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – да заплати направените по делото разноски за платена държавна такса в размер на 80.53 евро (157.50 лева) и адвокатско възнаграждение в размер на 413.72 евро с ДДС (809.16 лева).

Въззивното производство е образувано по подадена въззивна жалба от Т.

П. В. чрез представител по пълномощие адв. Н. В., с която така постановеното решение се обжалва като неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения.

В жалбата се сочи, че изводите на първоинстанционния съд, въз основа на които е прието, че предявените искове са основателни и доказани, са 1 неправилни. Изтъква се, че са изготвени съвсем кратки мотиви, съдържащи изложение на твърде формални доводи и съображения, което довело до формирането на неправилни и несъответни на приетите доказателства изводи по съществото на спора.

Въззивникът оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Поддържа, че ищецът не е представил доказателства за пълно и главно доказване на въведените в исковата молба фактически твърдения и правни претенции. По никакъв начин от представените писмени доказателства не се установяло на какво основание са постигнати договореностите между застрахователя и пострадалото лице/лица; какъв е действителният размер на имуществените и на неимещуствените вреди, които са изплатени; в какво точно се изразяват тези вреди и на каква база те са приети като безспорни, причинени пряко и непосредствено от настъпилото застрахователно събитие; каква е методиката, по която тези вреди са остойностени; на база какви доказателства са направени постигнатите договорености за заплащане на обезщетението. Въз основа на тези неясноти и липсата на конкретизация, претенцията на ищеца оставала неясна по отношение дали вредите са причинени от действия на ответника, дали заплатеното от застрахователя обезщетение е обосновано и справедливо по размер, дали въобще с изплащането на обезщетението от застрахователя е изплатена равностойността на вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от настъпилото застрахователно събитие. Поради посоченото намира за неправилни и необосновани констатациите на съда, че процесното споразумение от 20.01.2021 г. е сключено на годно правно основание.

На следващо място оспорва и извода, че извършените плащания по процесното споразумение сочат признание от страна на ответника на основанието по сключеното споразумение. Изтъква, че липсата на основание в договора представлява порок, който не може да бъде саниран, независимо дали са изпълнявани или не задълженията по него, предвид че извършените плащанията могат да породят и при първоначална заблуда в характера на подписания договор. Твърди, че при липсата на доказателства, установяващи основанието /каузата/ на процесното споразумение, същото се явява нищожно на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД. Дори да се приемело за валидно процесното споразумение в хода на процеса ищецът не подкрепил претенцията си с достатъчно пълни и достоверни доказателства за неизпълнението на поетите по споразумението задължения, както и за настъпилата изискуемост на неплатените вноски. Сочи се, че за да се установи изискуемостта на едно вземане, следвало да са осъществени действия по уведомяване на задълженото лице за настъпването на тази изискуемост, ведно с размера на задължението.

Въззивникът твърди, че в споразумението не се съдържат клаузи, които да конкретизират, че изискуемостта настъпва без уведомяване на страната по споразумението /ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС/. Намира за неправилно и приета от първоинстанционния съд липса на изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, доколкото в самото споразумение изрично е посочена периодичността на месечните вноски. Моли решението да бъде отменено и въззивният съд да постанови друго, с което да отхвърли 2 предявените от „Д. – О. З.“ ЕАД обективно съединени искове. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна по жалбата „Д. – О. З.“ ЕАД чрез представител по пълномощие е подаден писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Счита се, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

В съдебно заседание въззивникът Т. П. В. не се явява и не се представлява. С молба с вх. № 2419/26.05.2026 г., подадена пълномощника адв. Н. В., въззивната жалба се поддържа. Прилага се договор за правна защита и съдействие от 10.03.2026 г., както и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемата страна „Д. – О. З.“ ЕАД не се представлява. Със становище вх. № 2424/26.05.2026 г., представено от представител по пълномощие, въззивната жалба се оспорва. Претендират се разноски за въззивната инстанция. Прилага се договор за правна защита и съдействие от 13.05.2026 г., фактура № 135/13.05.2026 г. и преводно нареждане от 13.05.2026 г.

Въззивният съд, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършената служебна проверка съгласно чл. 269 от ГПК на обжалваното изцяло първоинстанционно решение, въззивният съд констатира, че същото е валидно и допустимо.

Относно правилността на обжалваното решение приема следното:

Предявени за разглеждане са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД , както следва: 1) за сумата в размер на 2 687.14 лв. (1373.91 евро), представляваща непогасено задължение по сключено на 20.01.2020 г. споразумение между страните и 2) за сумата в размер на 1061.13 лв. (542.55 евро), представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 22.10.2022 г. до 21.10.2025 г.

Ответникът оспорва допустимостта и основателността на предявените искове. Прави възражение за нищожност на споразумението поради липса на предмет, а при условията на евентуалност се позовава на изтекла на основание чл. 111 от ЗЗД погасителна давност.

От фактическа страна по делото е установено, че на 23.10.2020 г. на АМ „Тракия“, при управление на МПС след употреба на алкохол – 1,60 %, въззивникът причинил ПТП с материални щети и пострадало лице С. А.. Със съдебно споразумение по реда на чл. 384, ал. 3 във вр. с чл. 382, ал. 7 във вр. с чл. 24, ал. 3 НПК, одобрено с протоколно определение № 3111/16.06.2021 г. по НОХД № 3826/2021 г. по описа на Pайонен съд – Пловдив, е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК.

3

От приложената по делото комбинирана застрахователна полица № BG/06/119003354850, със срок на валидност от 11.12.2019 г. до 10.12.2020 г. се установява, че към датата на настъпване на произшествието 23.10.2020 г., виновният водач Т. П. В. е имал застраховка „Гражданска отговорност“ към „Д. – О. З.“ ЕАД.

За претърпените материални щети на лек автомобил „Опел Мерива“ с peг. №*******, управляван от С. Й. А., собственост на Л. И. А.а, била образувана ликвидационна преписка № 43081512001265, по която Д. – О. З.“ ЕАД изплатило застрахователно обезщетение в размер на 2 657.14 лв.

За нанесените неимуществени вреди на увреденото лице С. Й. А., по образуваната ликвидационна преписка № 43071512000021 Д. – О. З.“ ЕАД изплатило сумата от 5 000 лв.

Въз основа на двете образувани ликвидационни преписки, с регресна покана изх. № 0-92-700/15.01.2021 г. по щета № 43081512001265 и регресна покана изх. № 0-92-692/15.01.2021 г. по щета № 43071512000021 въззивникът бил поканен да възстанови платените от застрахователя суми, възлизащи на 2 657.14 лв. и 5 015.00 лв. или в общ размер на 7 687.14 лв.

На 20.01.2021 г. между страните било сключено споразумение, с което Т.

П. В. изцяло признал регресното право на застрахователя във връзка с изплатените обезщетения и се задължил да заплати на „Д. – О. З.“ ЕАД общата сума в размер на 7 687.14 лв. за пълното им възстановяване.

От въззивника липсва въведено оспорване на претендираната като неизплатена сума от 2 687.14 лева, което обстоятелство е отделено за безспорно с доклада на районния съд, без възражения от страните.

При така установената и в първоинстанционното производство фактическа обстановка, решаващият съд е дал правилна правна квалификация на предявените искове като такива по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД и чл.

86, ал. 1 от ЗЗД във връзка с изпълнението на постигнатото между страните споразумение от 20.01.2021 г., по което въззивникът се е задължил да заплати на застрахователното дружество сумата в размер на 7 687.14 лв., с която да възстанови платените застрахователни обезщетения и ликвидационни разноски по ликвидационни преписки по щети № 43081512001265 и № 43071512000021, а не по чл. 500 КЗ. Приел е за безспорно установено неизпълнението от страна на въззивника на задължението по споразумението от 20.01.2021 г. в размер на сумата от 2 687.14 лв., обсъдил е подробно въведените възражения за нищожност на същото поради липса на основание и за погасяването на вземането по давност, като ги е приел за неоснователни, позовавайки се на собствени правни изводи и съдебна практика.

Предвид това настоящата инстанция намира първоинстанционното решение за правилно, споделя изцяло мотивите на решаващия районен съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

По поддържаните и във въззивната жалба възражения за нищожност на споразумението поради липса на основание и погасяване на претендираното вземане по давност като периодично по характер, въззивната инстанция 4 приема следното:

Не съответства на клаузите на споразумението твърдението за липса на основание на същото. Признавайки изцяло регресното вземане на застрахователя и задължавайки се да плати, основанието за плащане на сумата от деликвента (виновния водач) вече не е самото извършване на ПТП, а доброволно поетото от него задължение по силата на споразумението . Наред с това, съгласно разпоредбата на чл. 26. ал. 2, изр. второ от ЗЗД , основанието се предполага до доказване на противното. В случая такова доказване не е проведено от въззивника, поради което и възражението му за нищожност на споразумението поради липса на основание е неоснователно.

По възражението за изтекла погасителна давност на плащанията по споразумението с довод, че представляват периодични такива, поради което се погасяват с кратката 3-годишна давност, настоящият съдебен състав приема следното: видно от съдържанието на споразумението от 20.01.2021 г., страните са постигнали съгласие плащането на дължимата сума от 7 687.14 лв. да е разделено на погасителни вноски – първоначалната в размер на 2 000 лв. да бъде платена в срок до 30.01.2021 г., а остатъкът от задължението да бъде изплатено на конкретни по размер месечни вноски, в периода от месец февруари до май 2021 г. вкл., с падеж 30-то число на всеки месец. Така уговорения начин на плащане на поетото задължение няма периодичен характер, тъй като задължението е едно – цялостно и неделимо, чието изпълнение е разсрочено във времето за удобство на длъжника. Вноските не представляват отделни вземания, а са част от общия дълг. Така вземането, което няма периодичен характер , се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Неизплатени са останали последните две вноски – от 1500 лв., платима до 30-то число на месец април 2021 г. и от 1 187.14 лв. – платима до 30-то число на м. май 2021 г., като към датата на предявяване на иска – 23.10.2025 г., погасителната давност не е изтекла. Ето защо възражението е неоснователно. Или предявеният иск по чл. 79 ЗЗД за главницата е основателен и доказан и следва да се уважи. Този резултат обуславя основателността и на акцесорния иск за мораторна лихва върху главницата в размер на 1 061.13 лв. (542.55 евро) за претендирания период 22.10.2022 г. до 21.10.2025 г.