Разпореждане № 4348 от 10.12.2025, Районен съд - Благоевград

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 4348 гр. Благоевград, 10.12.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:

Габриела Тричкова като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Частно гражданско дело № 20251210102735 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, депозирано от заявителя „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 203374133, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, представлявано от законните представители Х. М. М. и П. В., чрез пълномощник срещу длъжника Х. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. С., за описаните в заявлението суми.

С Разпореждане № 4142/28.11.2025 година, съдът е оставил заявлението без движение поради констатирани нередовности, като е дал указал на заявителя да конкретизира дали длъжникът е правил вноски по кредита, в какъв размер и за погасяване на какви задължения по договора са отнесени същите, респ. начислена ли е регламентираната в договора неустойка, ако е начислена, налице ли е плащане по същата, включена ли е в ГПР.

В дадения тридневен срок, заявителят е депозирал молба с вх. № 29627/09.12.2025 година, с която е отстранил констатираните от съда нередовности, като е посочил начина на определяне на ГПР, както и е отразил, че длъжникът е извършил плащания по процесния договор за кредит в размер общо на 329,23 лева,с които са погасени частично таксата от 0,25 лв, неустойка – 263,29 лева, лихва – 50,07 лева и главница - 15,62 лева.

Настоящата съдебна инстанция, след като се запозна със заявлението и приложенията към него, както и депозираната от заявителя молба с вх. № 29627/09.12.2025 година, намира същото за частично основателно, предвид следните съображения:

За да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане, както и да съдържа твърдение за изискуемостта му.

Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължават съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на неравноправна клауза. При анализа на изложеното в заявлението и приложенията към същото и предвид качеството на кредитополучателя - физическо лице и липсата на противни твърдения, съдът намира, че сключеното правоотношение притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на „потребител“, приложение намират и нормите на Закона за защита на потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение страна.

С подаденото заявление е представен Договор за паричен заем № 411566, сключен на 07.04.2020 година между „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК 202531869 и Х. Б. Д., видно от който е, че „СИТИ КЕШ“ ООД е предоставил на Х. Б. Д., като кредитополучател, сумата от 500.00 лв.; при следните параметри: годишен процент разходи 47,87 %; Фиксиран лихвен процент 40,05 1

%; брой вноски - 2*16,69 лева и 6*93,33 лева, с дата на първо плащане 07.05.2020 година и дата на последно плащане – 07.12.2020 година, обща сума за плащане 593,36 лв.

Видно от представения Погасителен план - Приложение №1 към Договора, първата падежна дата е 07.05.2020 година, последната падежна дата е 07.12.2020 г., а всяка погасителна вноска включва: главница, договорна лихва, неустойка.

Съгласно чл. 6 от договора, страните са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените в чл. 6 обезпечения. Съгласно чл. 8 от Договора, с подписване на договора, заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен срок обезпечение или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договор, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 446,64 лева.

При изчислението на ГПР обаче неустойката не е включена като разход по кредита.

Съдът намира, че в ГПР не са посочени всички разходи, които е трябвало да бъдат взети в предвид, с което се нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C- 448/17. Следва да се добави, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни на ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.

Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.

Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. д. № 1/2009 г.

ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за неустойка е включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни месечни вноски, наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по 2 просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Настоящият съдебен състав смята, че от съдържанието на договора за потребителски кредит, се налага изводът, че същият е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това е така, защото в договора за кредит е посочен годишен процент на разходите в размер на 47,87 %. Този годишен процент на разходите е неточен и е валиден само при положение, че договора за кредит в размер на 500 лева, оскъпяването на кредита е с размера на договорната лихва от 93,36 лева. При положение, че към разходите по кредита се добави и сумата за неустойка от 446,64 лева, то действителният годишен процент на разходите /ГПР/ ще надхвърли посочения в договора за кредит от 47,87 %.

С оглед изложеното се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР /47,87 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. По тази причина процесният договор за потребителски кредит е нищожен - арг. от чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК в този случай длъжникът трябва да върне само чистият размер на главницата и не дължи други суми за лихви и неустойки и начислени такси.

По отношение на претендираната сума от 228,07 лева, представляваща неплатени такси, съдът намира следното: Действително, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но съгласно ал. 3 от законовия текст - кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисионна за едно и също действие, а съгласно ал. 4 - видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Клаузата за заплащане на допълнителни такси и разноски съдът намира за нищожна, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като същата е договорена в противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично и неясно ползване на такава. В случая на практика чрез заплащането на тези такси и разноски, потребителят бива санкциониран два пъти за неизпълнение на задълженията си на падежа, като веднъж дължи законна лихва, считано от падежа, а втори път следва да плаща и такси за това, че на падежа не е заплатил вноската си. Освен това, не е ясно за какво точно се дължи таксата в размер на 228,07 лв., както и какви точно са действията на служителя по съдебно събиране на задълженията. Никъде в заявлението заявителят не е посочил на какво основание са начислени тези такси. Следва да се има в предвид, че с процесното вземане, се заобикаля забраната визирана в чл. 33 ЗПК, според който текст, при забава потребителят дължи обезщетение за забава, което не може да надхвърля законната лихва, а в случая е уговорено допълнително плащане, чиято дължимост, е изцяло свързана със забавата на длъжника. По правилото на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите, следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В случая са посочени общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са правени. За да се търси възстановяване на разход, следва да е обосновано реалното му извършване. Твърдения в този смисъл заявителят не е изложил.