Решение № 3258 от 13.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3258 гр. Пловдив, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20225330110834 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Й. С. П., ЕГН: **********, от град П., ул. „***“ № **, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявила против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от управителите И. Д. и Д. Н., иск за осъждане на ответника да й върне като платена без правно основание за периода **** г.- **** г. сумата от 10, 14 левавъзнаградителна лихва по недействителен договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/ ***** г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/ **** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, за срок от 1 месец, при фиксиран лихвен процент- 23 % и ГПР- 49, 85 %. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Фератум Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 154 лева, включени към вноските по погасителния план на кредита. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен- в него като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК. Таксата за осигуряване на поръчител представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на законната 1 лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. По своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. На първо място- по двата договора нямало общ погасителен план а отделни такива и всеки бил самостоятелен за себе си. Второ- възнаграждението за услугата за гаранта не се включвала в ГПР, защото това не била задължителна услуга, нито пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му такъв „Фератум Банк“. Двата договора не били сключени и на една и съща дата, като кредитът предхождал поръчителството. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит за ползва този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. ГПР отговарял на формулата за изчисление по закона. По кредита не се събирала никаква такса или комисионна, поради което било спазено изискването на чл. 10 ал. 2 от ЗПК. Размерът на възнаградителната лихва отговарял на изискванията на закона и бил във фиксиран размер, като на потребителя била предоставена цялата преддоговорна информация. Не било вярно и твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя. Освен това, уговорката за обезпечение била индивидуално уговорена. Моли за отхвърляне на исковете. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ *** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 300 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: на 1 месечна вноска, с фиксиран месечен лихвен процент по заема- 3, 38 % или лихва от 10, 14 лева, при ГПР- 49, 85 % и общ размер на всички плащания- 310, 14 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит, както и общите условия по него и преддоговорна информация за кредита.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, без каквито и да е други разходи, като при включване на таксата за поръчител, ГПР ще се увеличи до размер на 401, 50 %. По договора за кредит били заплатени всички дължими суми. Възнаградителната лихва в размер на 10, 14 лева била коректно изчислена.

Във връзка със заключението на вещото лице, е изменен вида на иска- от установителен- за нищожност на договора, на осъдителен- за връщане на недължимо платената възнаградителна лихва по договора в размер на 10, 14 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на 3 общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 310, 14 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 88, 86 лева (според заключението на вещото лице). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на 4 предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК