Определение № 1077 от 05.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1077 гр. София, 05.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002104735 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ленмарк“ АД срещу решение № 683 от 23.05.2025 г. по в. гр. д. № 2973/2020 г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е потвърдено решение № 2633 от 27.04.2020 г. по гр. д. № 3098/2019 г. на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата 124 000 евро, съставляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от допуснат и наложен по искане на прокурор по пр. пр. № 4-2463/2013 г. на СГП запор върху банкови сметки на „Ленмарк“ АД, както следва: с определение от 21.12.2013 г. по НЧД № С-282/2013 г. на СГС, НО, 12-ти състав наложен запор върху левова сметка на дружеството и с определение от 09.01.2014 г. по НЧД № С-282014 г. на СГС, НО, 12-ти състав наложен запор върху еврова сметка на дружеството, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Твърди, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не са осъществени елементите от фактическия състав на специалното деликтно право по чл. 403, ал. 1 ГПК, тъй като от доказателствата в процеса са безспорно установени както противоправността на обезпечителния запор, така и причинените в причинно-следствена връзка със същия имуществени вреди. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като 1 неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира заплащане на сторените по делото съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния въпрос: 1. „Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на деликвента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 17 от 08.02.2024 г. по т.д. № 2264/2022 г. на ВКС, І т.о. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (значимост за точното прилагане на закона и за развитието на правото в контекста на тълкуване на нормата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 403, ал. 1 ГПК) формулира следните въпроси: 1. „Понасянето на договорна отговорност във връзка с неизпълнение на договорно задължение намира ли се в пряка причинно – следствена връзка с налагане на обезпечителни мерки върху имуществото на увредения?

Обхваща ли дължимата грижа при изпълнение на поето задължение от търговец, предвиждането на неблагоприятни последици от налагане спрямо него на обезпечителни мерки, засягащи свободното опериране с паричен ресурс?“ и 2. „Какъв е обема на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК и обхваща ли всички вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от наложените обезпечителни мерки през целия период от налагане до отмяна на тези мерки?“.

Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България подава отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима.

Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че по делото не е спорно, а и се установява от приетите доказателства, че по искане на прокурор по пр. пр. № 4-2463/2013 г. на СГП и на основание чл. 12, ал. 3 ЗМИП, с определение от 21.12.2013 г. по НЧД № С-282/2013 г. на СГС, НО, 12-ти състав е наложен запор върху левова сметка на ищцовото дружество, а с определение от 09.01.2014 г. по НЧД № С-282014 г. на СГС, НО, 12-ти състав е наложен запор върху еврова сметка на същото. Намерил е за установено също, че по запорираните сметки на „Ленмарк“ АД на 18.12.2013 г. е постъпила сумата 260 000 евро, преведена от "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД-Люксембург, като част от сума от 410 000 евро, предмет на договор за паричен заем, сключен с рамково споразумение между двете дружества; че със заповед от 20.12.2013 г. на МФ са спрени по реда на ЗМИП за три работни дни тегленията на заявените от ищцовото дружество суми от 80 000 лв. и от 146 000 лв. от процесните сметки, и че с влязло в сила на 01.08.2018 г. съдебно решение ищцовото дружество е осъдено да заплати на "МЕМИРА ДЖЕНЕЗИС" ООД на основание чл. 92 ЗЗД 2 неустойка по чл. 14 от договор за изработка от 05.10.2013 г. в размер на 124 000 евро, като решението е постановено при участието на трето лице-помагач на "ЛЕНМАРК" АД – Прокуратурата на РБ. САС е приел за установено и че с определение от 02.10.2014 г. по НЧД № С-196/2014 г. и с определение от 24.11.2014 г. по НЧД № С-224/2014 г. на СГС, НО са отменени допуснатите горепосочени обезпечителни мерки - наложените запори върху левова и еврова сметка на ищцовото дружество, а с постановление от 31.01.2017 г. по пр. пр.

№ 14696/2014 г. е прекратено образуваното ДП № 94/2015 г. на СГП за престъпление по чл.

253, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител, дало основание за налагане на процесните обезпечителни запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП.

САС е намерил, че е сезиран с иск с правно основание чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК вр. с чл. 12, ал. 1 ЗМИП от 1998 г., в редакцията му от ДВ, бр. 52 от 14.06.2013 г. и ДВ, бр. 1 от 03.01.2014 г. Изводът за правното основание на предявения иск е обосновал с това, че макар ЗМИП да е специален по отношение на ГПК, доколкото със специалния закон не е уредена отговорност за вреди от наложени по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП обезпечителни мерки, приложение следва да намери общата норма на чл. 403, ал. 1 ГПК. Това правно разрешение е съобразено със задължителните разрешения на ТР № 6/08.06.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ВКС, ОСНК, според които обезпечителната нужда по ЗМИП има предимно охранителнопревантивен характер с цел недопускане на изпиране на пари чрез осъществяване на сделка или операция или наличието на пари с престъпен произход, като не е обвързана с образувано наказателно производство. Използваната в чл. 12, ал. 3 ЗМИП законодателна техника въвежда специални основания за налагане от прокурора на мерки за превенция, съответно от съда на обезпечителни мерки за нуждите на този закон. Тъй като обезпечителните мерки по чл. 12, ал. 3 ЗМИП не се прилагат за нуждите на висящ наказателен процес, доколкото не са налице предпоставките на НПК за това, то те са такива за обезпечаване на евентуално бъдещо държавно вземане. Затова първоинстанционните определения, с които се налагат обезпечителни мерки - запор и възбрана по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП, подлежат на обжалване по реда на чл. 396 ГПК, а в производството по налагане и контрол на обезпечителните мерки - запор и възбрана по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП се произнасят съдебни състави, които разглеждат граждански дела. Процедурата, по която съдът може да вземе тези обезпечителни мерки, е уредена в ГПК. НПК е неприложим за целите на ЗМИП.

Въз основа на горепосоченото правно разрешение, първоинстанционният и въззивният съд са извели приложимостта на отговорността за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК при наложени запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП и допустимостта на разгледания на това основание деликтен иск.

САС е приел от правна страна, че за да бъде успешно проведен иск по чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК, ищецът следва да докаже трите кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на защитимото субективно право: 1. че искът, по който е допуснато обезпечението, е отхвърлен; 2. че вследствие на допуснатото обезпечение е претърпял вреди, и 3. че тези вреди са произлезли пряко и непосредствено от допуснатото обезпечение. Посочил е, че първият елемент от фактическия състав на правото по чл. 403, ал. 1 ГПК е осъществен, доколкото с постановление на СГП от 31.01.2017 г. по пр. пр. № 14696/2014 г. е прекратено 3

ДП № 94/2015 г. на СГП за престъпление по чл. 253, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител, дало основание за налагане на процесните запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП. Намерил е, че ищецът е претърпял реални имуществени вреди (неустойката от 124 000 евро, за която е бил задължен и осъден с влязло в сила съдебно решение, обвързващо със задължителна сила и настоящия ответник, е заплатена на съконтрахента по търговския договор), но е счел, че не е проведено успешно пълно и главно доказване, че задължението за горепосочената неустойка е възникнало единствено и само поради наложените по искане на прокурор обезпечителни мерки по реда на чл. 12, ал. 3 ЗМИП от 1998 г. Подчертал е, че е видно от процесния договор, сключен между "ЛЕНМАРК" АД и "МЕМИРА ДЖНЕЗИС" ООД-Република Кипър, от рамковото споразумение с "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД - Люксембург, както и от договор с "ВОЕННОРЕМОНТЕН ЗАВОД ЛЕВСКИ" АД, че при сключване на процесния договор, ищцовото дружество е разчитало единствено и само на външно финансиране. При това положение то е следвало да съобрази факта и да поеме риска за евентуални пречки или нововъзникнали модалитети, наложени в договорните отношения от външното финансиране по обстоятелства, обективни или субективни, но стоящи извън волята на страните, но водещи до ангажиране на неустоечна отговорност (предвид същността на неустойката като правен институт). Още повече, че в случая, по ЗМИП от 1998 г., ответникът е бил задължен да поиска налагане на обезпечителни мерки до извършване на проверка на процесните транзакции. Второинстанационният съд е счел, че и третият елемент от фактическия състав на спорното право не е осъществен: претендираните имуществени вреди да са произлезли пряко и непосредствено от обезпечителните запори по чл. 12, ал. 3 ЗМИП. Посочил е, че ищецът е твърдял, че договорът с "МЕМИРА ДЖЕНЕЗИС" ООД не е изпълнен поради липса на парични средства, т. к. договорената между него и "СЕНТРЪЛ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП" АД-Люксембург заемна сума не е била усвоена единствено поради наложения от ответника запор на банкови сметки на ищцовото дружество в „ЦКБ“ АД, но това негово твърдение не е доказано. От една страна носещият тежестта за доказване ищец не е установил, че това е била единствената финансова възможност за дружеството, а от друга страна поетият търговски и финансов риск от ищцовото дружество, при договорни отношения без осигурено финансиране, не може да бъде вменяван в отговорност на трети лица, каквото трето лице се явява ответникът. Обстоятелството, че ищцовото дружество не е изпълнило свои договори задължения, довели до ангажиране на отговорността му за заплащане на договорна неустойка, не може да обоснове извод, че това неизпълнение е в пряка причинноследствена връзка с наложените обезпечителни мерки по реда на ЗМИП, още повече, че тези мерки са били в сила за период от около 10 месеца, от датата на сключване на договора с подизпълнителя "ВРЗ ЛЕВСКИ" АД, а видно от договора със същия са уговорени клаузи, уреждащи форс мажорни обстоятелства, непреодолима сила, продължаване на срокове и др.

Въззивният съд е подчертал, че за да се приеме, че съществува пряка причинно-следствена връзка между претърпяната от дружеството вреда и належите запори на сметки, следва да бъде доказана от ищеца зависимост, при която наложените обезпечителни мерки са единствената предпоставка за настъпване на вредата. Обстоятелството, че дружеството е имало финансов план определени суми да бъдат използвани за изпълнение на процесните 4 договори, които суми са били запорирани, не доказва, че тези суми са били единствената възможност за изпълнение на договорните задължения на дружеството, още повече, че ищецът е следвало да предвиди типичното, закономерно развитие на договорните си отношения по всички сключени договори, в т. ч. и наложените обезпечителни мерки, предвид установеното действие на ЗМИП от 1998 г. и размера и характера на извършваните транзакции. САС е посочил, че причинно-следствената връзка не се презюмира, а следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване, каквото в случая не е проведено успешно от страна на ищеца.