Решение № 1716 от 16.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1716 гр. Плевен, 16.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвия Г. И. при участието на секретаря НАТАЛИЯ СТ. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от Силвия Г. И. Гражданско дело № 20244430102865 по описа за 2024 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от Л.

В. С., ЕГН ********** от гр.Плевен, обл.Плевен, ул. „***“ № ***, чрез *** Е. И., представлявано от адв. Е. И., против „ПРОФИ КРЕДИТ ***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „***“ № ***, представлявано от С.Н.Н. и Н.М.Л.– ***.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 40010346603.

Твърди се, че съгласно договора за потребителски кредит, ищецът е следвало д а върне сумата по кредита в размер на 900 лева при ГПР 48,84%, годишен лихвен процент 41 %, със срок на кредита 24 погасителни вноски върху главницата от 900 лева, с обща стойност на всички плащания в размер на 1320,07 лева. Сочи се, че е постигната договореност в раздел шести, за заплащане на пакет от допълнителни услуги, или за срока на договора ищецът е следвало да върне сумата от 2265,07 лева.

Изложени са съображения, че процесният договор за кредит е 1 потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка ищецът счита, че с уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги, кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.

Излага доводи, че систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал.

4, чл. 21, ал.1 от ЗПК, налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани но размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, по икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя. Ищецът счита, че уговарянето на цената на пакета с необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата, налага квалифицирането на допълнителните услуги по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.

По отношение на услугата по пакет от допълнителни услуги ищецът посочва, че предварително са разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително уговорена с кредитора схема за плащания. Ищецът излага съображения, че по същество се касае за управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.

Посочва, че размерът на претендираната цена за предоставената в полза на кредитополучателя услуга е несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава на плащане на отделна погасителна вноска.

Счита, че по същество кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 100 % от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност.

Твърди, че сумата, търсена на базата на това споразумение е недължима, 2 поради недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21, ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Излага доводи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да н е бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. на ПМС № 426/14г. Сочи, че в договора са уредени условията, при които се предоставят допълнителните услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като правата по пакета от допълнителни услуги не стават автоматично с изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на дискрецията на заемодателя, като за целта това е обективирано в договора за кредит. Твърди се в исковата молба, че реално няма допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.

По съображенията развити по-горе, ищецът твърди, че е налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на такса по пакет от допълнителни услуги.

Отправено е искане за провъзгласяване нищожността на Договор за кредит № 40010346603 сключен между ищеца и „ПРОФИ КРЕДИТ ***" ЕООД.

Отправено е искане за осъждане на ответника „ПРОФИ КРЕДИТ ***" ЕООД да върне сумата от 2 8 0 лева, платена такса по пакет от допълните услуги и възнаградителна лихва по договор № 40010346603, ведно със законната лихва от датата на подаване па исковата молба до окончателното плащане.

Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника чрез *** И.Т.

Изложени са доводи, че предявеният отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за кредит № 40010346603, е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като при наличие на платени 3 без основание на ответника парични суми, ищецът разполага с правна възможност да предяви осъдителен иск за тези суми. С оглед на това ответникът счита, че настоящото производство е недопустимо и моли да бъде прекратено.

В случай, че Съдът приеме, че претенцията е допустима, ответникът сочи, че по същество е неоснователна, по следните съображения:

Счита, че процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на ч л . 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него кредиторът се е задължил да предостави на ищцата заем, съгласно уговорените параметри и условия. Счита, че процесният договор за потребителски кредит отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, както и на изискванията за сключването му по ясен и разбираем начин. Излага доводи, че всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.

Посочва, че в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в процесния договор е посочена общата дължима сума по кредита, сборувана от отделните стойности на предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора възнаградителна лихва. Отделно сочи, че е посочено общото задължение по кредита и по закупени допълнителни услуги, в която сума е включена дължимата обща сума по кредита и стойността на закупените допълнителни услуги. Твърди се, че на ищцата е предоставен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се, че са й предоставени общи условия по договора за кредит, представляващи неразделна част от него. Твърди се, че всички документи са подписани от ищцата.

Изложени са съображения, че в процесния договор за потребителски кредит се съдържа и информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл.11 ЗПК посочен е годишният лихвен процент - 41.00 %, посочен е и размера на ГПР 48.84 %. Излагат се доводи, че посоченият годишен лихвен процент е фиксиран, като не е предвидена възможност за промяната му. Изложени са доводи, че не е налице заявеното основание за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, а именно - противоречие с добрите нрави. Акцентира се, че кредиторът-ответното дружество попада в обхвата на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, а 4 основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини. Сочи, че поради тази причина тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани от банките, допълнително набират финансов ресурс и със заемни средства, за които също заплащат лихви.

Ответникът счита твърденията в исковата молба, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък в сравнение с банковите, за неверни.

Излага доводи, че банките могат да привлекат депозитни средства по всяко време на дейността и това е една от основните им дейности, докато „ПРОФИ КРЕДИТ ***“ ЕООД разчита единствено на собствените си средства, част от които представляват получените договорни възнаграждения и такси по предоставените кредити, а друга част заемни средства, поради което и цената на финансовия ресурс, който се предоставя на свой ред на кредитополучателите е по-висока. Излага доводи, че небанковите институции кредитират лица, които не могат да получат финансиране от банка, което на свой ред води до увеличаване на риска от невръщане на сумата. Твърди се в отговора на искова молба, че последните години подобни дела са основно препитание на група адвокати, което допълнително оскъпява ресурса и води до липса на достъп до заемни средства на все повече кредитоискатели.

Изложени са съображения, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 420,07 лева, която е следвало да бъде върната в срок от 24 месеца и съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за кредит, предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от това, размерът на годишния лихвен процент от 41.00 % при потребителски заем със срок на ползване от 36 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Посочва, че към момента на подписване на процесния договор е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от понеблагоприятното положение на кредитополучателя. Развива съображения, че 5 за да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. В тази връзка излага съображения, че за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В случая, сочи, че ГПР е в размер на 48.84 %, което е по- малко от предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК петкратен размер. Твърди, че с оглед различния начин на изчисляване на ГПР и ГЛП, то ГЛП също е в границите на нормативната разпоредба.

С оглед на тези обстоятелства, ответникът счита, че меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от потребителя лихви. Сочи, че в по-старата съдебна практика, е било прието, че нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви, надвишаващи дори трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер. Сочи, че тази практика, обаче, вече е преосмислена с оглед последващите изменения на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014г.).