Решение № 19 от 16.01.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. София, 16.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Блага Иванова

Членове:

Невена Грозева

Даниел Луков при участието на секретаря Илияна Петкова в присъствието на прокурора Галина Стоянова като разгледа докладваното от Невена Грозева Касационно наказателно дело от общ характер № 20228002200767 по описа за 2022 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. Г. К. – защитник на И. С. Ш. срещу решение № 71 от 3.05.2022 г. постановено по внохд № 399/21 г. по описа на АС- Пловдив.

В жалбата и допълнението към нея са релевирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК, като е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при съда. Алтернативно , ако ВКС не намери основание за това, да отмени решението и да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение или да намали размера на наложеното наказание.

Сочи се, че въззивното производство пред АС- Пловдив е било образувано по жалба на повереника на частните обвинители, но в нея липсвало съответно искане за увеличаване на наказанието, а само такова за налагане на справедливо наказание, без да е направено искане за осъждането му по текстовете от Наредбата, за които той е бил оправдан от първата инстанция.

Въпреки това АС- Пловдив незаконосъобразно е осъдил подс. Ш. по чл. 3, чл.

12 ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД- 2/16.12.2009 г. и увеличил размера на наказанието, като по този начин е утежнил положението му.

Твърди се също така, че в съдебният акт на АС-Пловдив липсват мотиви и от него не става ясно защо подсъдимият е осъден за нарушение по т. 10, от Приложение № 1 към чл. 1, ал. 2 от Наредба № 12 от 27.12.2004 г., въпреки, че е безспорно установено, че липсва принципна забрана за извършване на 1 ремонти на терен. Налице е непълнота на мотивите и по отношение на останалите нарушения, за които подсъдимият е признат за виновен и отговор на въпроса дали те се намират в причинна връзка със смъртта на пострадалия.

Алтернативно, защитата моли, ако ВКС прецени, че въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, то да прецени дали материалният закон е приложен правилно, тъй като е налице противоречие в разпоредбите, които запълват бланкетния състав на престъплението по чл. 123 от НК, по чл. 16, ал. 1, т. 3 от Наредбата и т. 10 от Приложение № 1 към чл. 1, ал. 2 от Наредба № 12/2004 г. В заключение се твърди, че наложеното наказание от 10 месеца лишаване от свобода е явно несправедливо и се настоява за неговото намаляване.

В съдебно заседание пред ВКС подс. Ш. не се явява редовно призован , не се явява и защитника му.

Частните обвинители С. Д., Д. М., К. К. и техният повереник – адв. Ч. също не се явяват.

Представителят на ВКП взема становище, че атакуваното решение е правилно и не се налице релевираните касационни основания, поради което предлага да остане в сила.

ВКС, трето наказателно отделение след като се запозна с материалите по делото, в рамките на предоставените си правомощия и в пределите на поискания касационен контрол, намери следното:

С присъда №8 от 9.03.2017 г. по нохд № 161/2016 г. ОС- Хасково признал подс. И. Ш. за виновен в това, че на 9.07.2014 г. в /населено място/ на паркинг на фирма /фирма/ в качеството си на управител на /фирма/, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляващо източник на повишена опасност нарушил правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, като нарушил т. 10 от Приложение № 1 към чл. 1, ал. 2 от Наредба № 12 /2004 г. за осигуряване на безопасни условия на труд при работа с автомобили и чл. 3, чл. 12, ал. 1 и чл.

16, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите и причинил смъртта на В. С. Д., поради което и на основание чл.

123, ал. 1, вр. чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от шест месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години.

Произнесъл се е по разноските и веществените доказателства.

По жалба на адв. К. -защитник на подс. Ш. с искане за оправдаването му и по жалба на адв. Ч.- повереник на частните обвинители с оплакване за това, че съдът не е допуснал до разпит П. Б., и че наказанието не е съобразено с генералната превенция, в АС- Пловдив е образувано внохд № 241/17 г. С решение № 139 от 27.06.2017 г. ПАС отменил присъдата и върнал делото на досъдебната фаза на процеса, поради допуснати нарушения при изготвяне на обвинителния акт.

След връщането на делото и след изготвянето на нов обвинителен акт 2 при същите факти и правна квалификация в ОС-Хасково е образувано нохд № 421/19 г. С присъда № 26002 от 19.01.2022 г. ОС- Хасково признал подс. И. С.

Ш. за виновен в това, че на 9.07.2014 г. в /населено място/ на паркинг на фирма /фирма/ в качеството си на управител на /фирма/, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, нарушил правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд - т. 10 от Приложение № 1 към чл. 1, ал. 2 от Наредба 12 /2004 г. за осигуряване на безопасни условия на труд при работа с автомобили причинил смъртта на В. С. Д., поради което и на основание чл.

123, ал. 1 вр. чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от четири месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изтърпяването на наказанието за изпитателен срок от три години и го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за това да е нарушил правилата по чл. 3, чл. 12, ал. 1 и по чл. 16, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-072/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК го осъдил да заплати направените по делото разноски. Произнесъл се е по веществените доказателства по делото.

Недоволни от присъдата останали адв. К. и адв. Ч., които я обжалвали в срок пред АС- Пловдив, където е образувано внохд № 399/21 г. С решение № 71 от 3.05.2022 г., АС- Пловдив изменил присъдата на ОС- Хасково, като признал подс. Ш. за виновен в това, че е извършил престъплението по чл. 123, ал. 1 от НК, като е нарушил и правилата по на чл. 3, чл. 12, ал. 1 и по чл. 16, ал. 1 т. 3 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд.

Увеличил размера на наложеното наказание от четири месеца лишаване от свобода на десет месеца лишаване от свобода.

Произнесъл се е по разноските по делото и потвърдил присъдата в останалата й част.

Оплакванията, с които е релевирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК следва да получат отговор преди останалите, тъй като от тяхната основателност зависи дали ВКС дължи преценка на направените искания за отмяна на решението, поради неправилно приложение на материалния закон и на искането за намаляване на наказанието, поради неговата явна несправедливост. Проверката им не намира опора в материалите по делото.

При осъществяване на аналитичната си дейност съдът не е допуснал съществени нарушения, довели до опорочаване на процеса на формиране на вътрешното убеждение по фактите и правото, поради което искането за отмяна на въззивния акт на посоченото касационно основание е 3 несъстоятелно.

В касационната жалба могат да бъдат откроени два основни момента : първият, касае преценката за това дали въззивното производство е образувано по редовна жалба на повереника на частните обвинители, при направено съответно искане за увеличаване на размера на наказанието и вторият, дали оплакванията срещу качеството на въззивния съдебен акт имат своето основание и налагат неговата отмяна. И двете оплаквания са лишени от основание, тъй като жалбата отговаря на изискванията на чл. 320 от НПКсъдържа доводи за необоснованост на първоинстнационната присъда и искане за увеличаване на наказанието. В допълнението към жалбата /на л. 15 от въззивното дело/ се сочи, че след внасянето на нов обвинителен акт въз основа, на който подс. Ш. е обвинен в действие, а не в бездействие, „съдът е следвало да съобрази, че когато изпълнителното деяние е причина за осъществяване на деянието, то безспорно това крие по – голяма обществена опасност и последващият състав, който разглежда делото, не е следвало да намалява присъдата от 6 месеца на 4 месеца, а съответно да я завиши“. По този начин частният обвинител ясно е изразил несъгласие с определеното пониско наказание, в сравнение с предходното разглеждане на делото и е заявил претенция за неговото увеличаване. За това, при упражняване на правомощията си да провери изцяло законосъобразността на атакувания съдебен акт, въззивният съд е приел, че има съответно искане, което е уважил , но е пропуснал да съобрази, че при определяне на размера на наказанието е ограничен от действието на забраната за влошаване на положението на обвиняемия „reformatio in pejus“. Както е известно, забраната за „reformatio in pejus“ представлява допълнителна процесуална гаранция за правото на защита, която осигурява свобода на подсъдимия да упражни правото си на жалба, без опасения, че при ново разглеждане на делото съдът може да влоши положението му. Въззивният съд е пропуснал, че забраната за „reformatio in pejus“ не е абсолютна, тъй като нейното действие се дерогира от наличието на съответен протест или съответна жалба на частното обвинение, с изрично искане, присъдата /решението/ да бъде отменена/о, не на друго основание, а именно, поради несправедливост на наказанието, с искане за неговото увеличаване, или с искане да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало такова обвинение. Това означава, че протестът или жалбата, чрез които се преодолява забраната, трябва да са процесуално допустими, а контролната инстанция трябва да има правомощие да удовлетвори съответното искане.

В конкретния случай, в първата жалба на частния обвинител, с която е атакувана присъдата, постановена по нохд № 161/16 г. на ОС- Хасково, изрично искане за увеличаване на наказанието липсва, като то е направено едва при второто въззивно производство по внохд № 399/21 г., с което е контролирана постановената по нохд № 421/19 г. на ОС- Хасково присъда За това, вторият въззивен съд, постановил атакуваното пред ВКС решение, не е имал правомощие да наложи на подс. Ш. по- тежко наказание от наложеното при първото първоинстанционно производство по нохд № 161/16 г. в размер на шест месеца лишаване от свобода. /в този смисъл Постановление №1 /81 г.

4 по н. д. №81 г. на ПВС, Р № 29/17 г. по н. д. № 1315/17 г. и др. Направената констатация от ВКС, за допуснато от въззивния съд нарушение на забраната „reformatio in pejus“, обаче не налага отмяна на атакувания акт, тъй като нарушението може да бъде отстранено от ВКС, чрез изменение на съдебния акт, като се намали размера на наказанието, съобразно чл. 354, ал. 2,т. 1 от НПК.

На следващо място, ВКС прецени като неоснователно възражението срещу качеството на съдебния акт. С въззивното решение съдът е изменил присъдата, като е признал подсъдимия за виновен в това, че освен т. 10 от Приложение № 1 към чл. 1 , ал. 2 от Нередба № 12 от 27.12.2004 г. е нарушил и чл. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. С решението си съдът се е произнесъл в очертаните от обвинението рамки с внесения от него обвинителен акт, при наличие на релевирано оплакване от частния обвинител, с искане за осъждане на подс. Ш. за нарушаване и на цитираните правила. Съдебната практика е категорична в разбирането, че тогава, когато въззивният съд се съгласява с изводите на първата инстанция и потвърждава атакувания акт,в хипотезата на чл. 339 , ал. 2 от НПК не дължи подробно обсъждане на доказателствения материал, каквото дължи случаите на нова присъда по чл. 339, ал. 1 от НПК. Като в този случай той дължи отговор на въпросите по чл. 305, вр. чл. 301 от НПК. /в този смисъл Р 624/14 г. по н. д. 1963/13 г. І –во НО на ВКС, Р 321/16 г. н. д. 807/15 г. ІІІ- то НО на ВКС и др./.