Определение № 211 от 22.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 211 гр. София, 22.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902490 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Е. П. против решение № 731 от 19.05.2022 г. по в. гр. д. № 737/2022 г. на Апелативен съд – София в която, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 265873 от 24.09.2021 г. по гр. д. № 15472/2016 г. на Софийски градски съд, Ц. Е. П. е осъдена на основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.99 ЗЗД да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата от 32 941, 51 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010 г. и договор от 10.12.2012 г. за покупко-продажба на вземания (цесия), със законната лихва за забава от 12.12.2016г., датата на исковата молба, до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е нищожно, неправилно и необосновано, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Може ли да се постанови осъдително решение по договор за банков кредит, когато установителният иск по същия договор между същите страни и един и същ предмет е отхвърлен в производство по чл. 422 ГПК?

2. Налице ли е и настъпила ли е автоматична предсрочна изискуемост по договор за кредит, ако възникването й е заложено в общите условия между кредитора и кредитополучателя?

1

3. Кога настъпва предсрочна изискуемост по сключен договор за кредит в пълния му размер и на коя от по-ранните дати - тази от Раздел VII, чл. 19, т.

2 от Общите условия или датата на депозиране на заявлението по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК?

4. Налице ли е настъпила погасителна давност за предявяване на осъдителен иск, ако между датата на възникване на предсрочната изискуемост по кредита, независимо дали е възникнала съобразно Раздел VII, чл. 19, т. 2 от Общите условия или датата на депозиране на заявление по заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, са изминали повече от пет години?

5. При сключване на договор за кредит с анюитетни месечни погасителни вноски, погасителната давност по главницата коя следва да е тази по чл. 110 ЗЗД или тази по чл. 111 ЗЗД? Погасителната давност за лихвите по същото задължение, следва да са по чл. 110 ЗЗД или по чл. 111 ЗЗД?

6. Задължен ли е кредиторът при наличие в договора за кредит при изрична разпоредба за настъпване на предсрочна изискуемост и след настъпване на този момент да я приложи и обяви договора за кредит за предсрочно изискуем или е свободен да избира момента за настъпване на предсрочна изискуемост по договора за кредит? Допустимо ли е последващ кредитор, встъпил в правата на първоначалният кредитор след сключване на договор за цесия, едностранно да изменя вече извършени действия от първоначалния кредитор и чрез различни свои волеизявления свободно да изменя, променя и определя различни дати на възникнала предсрочна изискуемост на Договора за кредит?

7. Длъжен ли е кредиторът – търговската банка по сключения договор за кредит да се съобразява с МСС, МСФСО-9 и правилата за счетоводна отчетност при наличие на условия, предпоставки и задължение за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем съгласно тези международни правни норми?

По първия поставен въпрос касаторът счита, че съдът няма правото да се произнесе и да постанови осъдително решение при условие, че между същите страни по същият въпрос (договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010 г.) е налице влязло в сила решение № 5405 от 21.07.2015 г. по гр. д.

№ 16969/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което исковата претенция е била отхвърлена. Доколкото е недопустимо по един и същи материален спор да бъдат постановени две различни решения за дължимост на претендиращ вземане, според касатора това прави последващия съдебен акт нищожен поради противоречие със закона и правната теория.

По втори, трети, четвърти и шести въпроси се сочи, че на основание чл.8 и чл.9 ЗЗД, доколкото договорът е доброволно съглашение между две страни, то всяка една от тях следва да приеме разпоредбите от договора за кредит като императивни и задължителни за прилагане, неподлежащи на разширително тълкуване предвид тяхната яснота и разбираемост, още повече, че тези разпоредби имат силата на закон между страните и следва да се изпълняват. С оглед на това касаторът приема, че независимо кой е кредиторът - дали „Банка ДСК“ АД или „ОТП Факторинг България“ ЕАД, той е длъжен да се 2 съобразява и изпълнява разпоредбите на този договор, поради което „Банка ДСК” АД е следвало да приложи Общите условия за предоставяне на кредит за текущо потребление и конкретно чл.19.2, предвиждащ, че кредитът при 90 дни просрочие става предсрочно изискуем. При извършено според жалбоподателя последно плащане на 12.08.2011г. и при прилагане разпоредбата на чл.19.2 от Общите условия към договора за кредит, същият е станал предсрочно изискуем па 12.11.2011г. С оглед на гореизложеното, касаторът претендира, че независимо коя дата бъде взета предвид - дали тази по която следва да настъпи автоматичната предсрочна изискуемост или тази на която е подадена заявлението по чл.417 ГПК, което е не по-късно от 10.08.2012г., от този момент настъпва и правото на кредитора да депозира съдебен иск, за да предяви вземането си, като е недопустимо съдът с постановените от него решения да изменя фактическата обстановка и волята на първоначалният кредитор, както и да се дава право на последваш кредитор да изменя едностранно договора за кредит и вече обявената предсрочна изискуемост без знанието и съгласието на другата страна по договора.

По петия касационен въпрос касаторът счита, че погасителната давност по договор за кредит с анютетни месечни вноски е тригодишна, съгласно чл.111 ЗЗД, като с настъпването на падежа и падежирането на всяка една отделна погасителна вноска за кредитора започва да тече погасителна давност по чл.111 ЗЗД за предявяване на вземането му по съдебен ред. Предвид че в случая вземанията на кредитора по сключения договор за кредит с периодични анюитетни месечни вноски по своята правна същност представлява вземане с периодични плащания, се твърди, че погасителната давност по договора за кредит за текущо потребление от 10.08.2010г., сключен между „Банка ДСК” АД и Ц. Е. П., е по чл.111 ЗЗД, както по главницата, така и по лихвите на всяка една падежирала погасителна вноска към момента на настъпването й, а при обявяване на кредита за предсрочно изискуем на цялото остатъчно вземане по главницата.

По седмия поставен въпрос се сочи, че МСС като международни правила за счетоводна отчетност и поради липса на други материалноправни разпоредби, които да регулират този род обществени отношения и по своята същност въвеждат правила за отчетност при спазване на основни принципи обективност, вярност, истинност и имат силата на закон за приемащите и прилагащите ги юридически субекти, са задължителни за прилагане от страна търговските банки.

Ответникът по касационната жалба – „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК е представил отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, алтернативно – за неоснователност на подадената жалба.

В хода на касационното производство, на 25.05.2023г., в търговския регистър при Агенция по вписванията е било вписано вливане на „ОТП Факторинг България“ ЕАД в „Банка ДСК“ АД (вписване 20230525130733).

3

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК.

За да отмени частично и да потвърди частично първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел, че съгласно договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2010г. „Банка ДСК“ АД се е задължила да предостави на Ц. Е. П. в качеството й на кредитополучател сумата от 35 000 лв. за срок от 120 месеца. В клаузата на чл. 8 от договора било предвидено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, която към датата на сключване на договора е 10,45 % годишно или 0,03 % на ден, а неразделна част от съдържанието на договора е погасителния план, установяващ, че плащанията на вноските следва да бъдат извършвани на всяко 15-то число от месеца в периода 18.11.2010 г. до 18.11.2020 г. В представените по делото Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на „Банка ДСК“ ЕАД, в т. 19.2 е било предвидено, че при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем.

Съгласно заключение на изслушана съдебно-счетоводна експертиза, възприето изцяло от въззивния съд, заемната сума е постъпила по разплащателната сметка на Ц. Е. П. и е била усвоена от нея. В изпълнение на договора за кредит ответницата заплатила през периода 18.11.2010г. 12.08.2011г. общо 3 416, 08 лв. С тях била погасена главница от 1 162,52 лв. за периода 15.12.2010г. - 15.06.2011г., договорна лихва в размер на 2 249,65 лв. за периода 15.12.2010г. - 15.06.2011г. и 3, 91 лв. лихва върху просрочена главница до 15.06.2011г. Последното плащане, извършено от ответницата по договора за кредит, е било на 12.08.2011г. Неизплатени са били вноски с падежи, настъпили в периода 15.07.2011г. - 15.05.2020г. в размер на 30 915,99 лв., и договорна лихва с падежи от 15.07.2011 г. до 15.05.2020г. в размер на 19 512,04 лв.

С договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 10.12.2012 г.

„Банка ДСК“ АД е прехвърлила на „ОТП Факторинг България“ ЕАД вземанията си, произтичащи от предоставени просрочени потребителски 4 кредити, заедно с привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите лихви, които са били изрично посочени в Приемо-предавателен протокол - приложение към договора. Сред тях са фигурирали и вземанията по договора за кредит от 18.11.2010 г. с ответницата Ц. Е. П.. Цесионерът „ОТП Факторинг България“ ЕАД е бил упълномощен да уведоми от името на банката по реда на чл.99, ал. 3 ЗЗД всички длъжници, чийто вземания са прехвърлени с договора от 10.12.2012г.

С писмо от 18.12.2012г. ищецът е уведомил ответницата за извършената цесия и отправил покана за доброволно изпълнение на задълженията в 14-дневен срок, което уведомление било връчено на ответницата чрез неината майка на 22.01.2013 г.

При тези установени фактически обстоятелства въззивният съд е приел от фактическа страна, че касаторът и „Банка ДСК“ АД са били обвързани от договор за кредит. Правата на банката са били прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия и този договор е породил действие между страните от момента на подписването му, а спрямо длъжника – съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД от момента на уведомяването му за цесията от цесионера. Не съществува пречка цесионерът да упълномощи цедента да направи това уведомяване. В случая фактическото узнаване от Ц. Е. П. за прехвърлянето е станало на 22.01.2013г., и от тази дата тя е дължала плащане на новия кредитор.

Още през 2011г. кредитополучателят е изпаднал в забава в плащането на дължимите погасителни вноски, като последното плащане било извършено на 12.08.2011 г., поради което съгласно т. 19.2 от Общите условия на банката, същата е имала правото да обяви предсрочна изискуемост на вземането още в края на 2011 г., когато са изтекли 90 дни от последния падеж. Изявление за предсрочна изискуемост е било направено от цесионера с депозираната на 12.12.2016 г. по настоящото дело искова молба, но самата предсрочна изискуемост не е настъпила в момента на депозирането, а от момента, когато същата е била връчена на ответника-длъжник, което е станало на 02.08.2017 г., поради което от тази дата ответницата е дължала пълния размер на непогасената част от главницата - 33 837,47 лв. Дължима е била и договорна лихва за исковия период от 15.06.2011г. до 09.08.2012г. в размер на 3 933,30 лв.