Решение № 4641 от 05.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4641 гр. София, 05.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Цветелина Евг. Георгиева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Цветелина Евг. Георгиева Гражданско дело № 20241100110879 по описа за 2024 година

Обективно съединени искове на основание чл.422 от ГПК във вр.чл.240 от З3Д във вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД.

Предявени от „НОВО ФИНАНС“ ООД – гр.Варна, ЕИК 203806803 против Р. Й. Й., ЕГН ********** от гр.София, жк ****, М. Т. Й., ЕГН ********** от гр.София, ул.**** и В. П. Б., ЕГН ********** от гр.София, ул.****. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ответниците му дължат при условията на солидарна отговорност сумите от 18815,54 евро, равностойни на 36 800лева, ведно със законна лихва, начиная от 26.04.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща възнаградителна лихва за периода 19.05.2022 г. - 18.04.2024 г. на основание чл.2.2, б. ж“ и б.„з“ от сключен между страните договор за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. с нотариална заверка на подписите рег.

№ 5250 от 18.09.2020 г. на нотариус С.М., нотариус в района на РС - София, с рег. № 785 на Нот. камара, както и сумата от 784,02евро, равностойни на 1 533,41лева, ведно със законна лихва, начиная от 26.04.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща възнаградителна лихва за периода 19.05.2022 г. - 18.04.2024 г. на основание чл.2.2, б. ж“ и б.„з“ от сключен между страните договор за заем № 852-СФ-17.09.2020 г. от 17.09.2020 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 5249 от 18.09.2020 г. на 1 нотариус С.М., нотариус в района на РС - София, с рег. № 785 на Нот. камара, за които суми на 15.05.2024г е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, поправена с разпореждане № 86410/02.06.2025г, по ч.гр.д.№ 25171/2024 г. по описа на СРС, 26 състав. Претендира разноски, вкл. извършените в заповедното производство.

Ответниците Р. Й. Й., М. Т. Й. и В. П. Б., всички чрез адв. Т. Н. - САК оспорва исковете и молят съда да ги отхвърли. Претендират съдебни разноски, вкл. за проведеното заповедно производство.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

В подадената от ищовото дружество искова молба и уточнена в хода на делото, твърди, че между него и ответниците - Р. Й. като кредитополучател, М. Т. Й. като солидарен длъжник и В. П. Б. като солидарен и ипотекарен длъжник, били сключени два договора за заем № 856-СФ-18.09.2020 г. от 18.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 96 000лв и № 852-СФ-17.09.2020 г. с предоставена заемна сума от 4000лв, при Общи условия и при представен предварително Стандартен Европейски формуляр за информация на потребителските кредити. Ответниците не извършили никакви погасявания на дължимите от тях възнаградителни лихви по договорите за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г, за тях ищецът инициирал заповедно производство и се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 25171/2024г. на СРС.

Ищецът посочва, че по договора за заем № 856-СФ-18.09.2020г предоставил на ответниците по посочени от заемополучателя банкови сметки сумата от 96 000лв при фиксиран годишен лихвен процент от 20%, която лихва договорили, в чл.2.2, б.„ж” и б.„з”, да заплащат по Погасителен план към договора, който бил изготвен само за дължимата лихва с месечна вноска от 1 600лв, платима ежемесечно до 18-то число на месеца с дата на първата вноска 18.10.2020г. В договора било посочено, че годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва от 20%. Към датата 18.04.2024г, ответниците не били изплатили дължимите вноски за възнаградителна лихва за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г. по погасителния план и това е и исковата 2 претенция по делото.

Същите обстоятелства са изложени от ищеца и по втория сключен договор № 852-СФ-17.09.2020 г. за сумата от 4000лв при фиксиран годишен лихвен процент от 20%, която лихва договорили, в чл.2.2, б.„ж” и б.„з”, да заплащат по Погасителен план към договора, който бил изготвен само за дължимата лихва с месечна вноска от 66,67лв, платима ежемесечно до 18-то число на месеца с дата на първата вноска 18.10.2020г. В договора било посочено, че годишният процент на разходите се равнява на дължимата лихва от 20%. Към датата 18.04.2024г, ответниците не били изплатили дължимите вноски за възнаградителна лихва за периода 19.05.2022г. - 18.04.2024г. по погасителния план и това е и втората предявена искова претенция по делото.

За сумите ищецът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 25171/2024 г. по описа на СРС, 26 състав, против която ответниците възразили и това определя правния му интерес от предявяване на установителните искове.

С подадения по делото отговор, ответниците не оспорват сключването на двата процесни договора, по които Р. Й. е кредитополучател, М. Т. Й. е солидарен длъжник, а В. П. Б. е солидарен и ипотекарен длъжник. За обезпечаване задълженията по двата договора е учредена ипотека върху недвижимия имот, описан в чл. 7.1 от Договорите и поради това за тях е приложим Закон за кредитите за недвижими имоти на потребителите - чл. 1, ал. 2 от същия.

Договорите били сключени от ответниците като потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП и т. 20 от § 1 ДР от ЗКНИП, а ищецът бил търговец, който предоставял заеми по занятие. Следователно договорите следвало да бъдат определени като потребителски и за тях се прилагали и разпоредбите относно неравноправността на клаузи в потребителски договори по ЗЗП, а също и на основание препращащата разпоредба на чл.40 от ЗКНИП към чл.143 - 148а от ЗЗП. Ответниците считат и двата договора за недействителни в цялост и в този смисъл оспорват дължимостта на сумите.

На първо място твърдят, че не са спазени изискванията, предвидени в чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП за необходимото съдържание на годишния процент на разходите по кредита с подробна информация за всички разходи, включени 3 в него. В договорите за ГПР било посочено, че включва единствено годишния лихвен процент от 20%, но това не бил реално прилаганият ГПР, а освен това при извършено изчисление с онлайн калкулатор за изчисляване на ГПР за кредит от 96 000лв и годишна лихва от 20%, стойността на ГПР била повисока от 20%. В договорите била уговорена и гаранционна вноска в размер на 20% от предоставената заемна сума, която не била включена в ГПР, но плащането й било задължително условие за усвояване на заемните суми чл.1.2 от договорите. Следователно тази гаранционна вноска следвало да бъде включена в ГПР, в който смисъл се позовават на Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на Съда на ЕС, съгласно което в ГПР следва да се включи и разход, поставен в тежест на кредитополучателя, който представлява задължително условие за отпускане на кредита. В процесните договори това не било извършено и поради това били нищожни на основание чл. 38, ал. 1 от ЗКНИП.

На второ място твърдят, че не били спазени изискванията, предвидени в чл.24, ал.7 от ЗКНИП - „Когато договорът за кредит позволява промени в лихвения процент, кредиторът информира потребителя най-малко чрез стандартизирания европейски формуляр по приложение № 2 за възможните последици от промените върху дължимите суми и върху ГПР по кредита. При тези договори за кредит кредиторът предоставя допълнителен ГПР, който илюстрира възможните рискове, свързани със значително покачване на лихвения процент по кредита. Когато няма горна граница за размера на лихвения процент по кредита, тази информация се придружава от предупреждение, че общите разходи по кредита за потребителя, показани от ГПР, може да се променят.“ В чл.4.2, б.„б“ и б.„в“ от двата договора била предвидена едностранна промяна на договорната лихва от 5% месечно върху цялата заемна сума, при неизпълнение на задължението за погасяване на месечните вноски и освен, че клаузата била нищожна, тя правила нищожен и целият договор, защото в него не бил посочен размерът на ГПР при повишена месечна лихва с 5% месечно, каквито били императивните изисквания на закона. Освен това, така предвиденото увеличаване на първоначалната договорна лихва от 20%, с 5% месечно означавало, че лихвата по кредита би била 60% годишно и надвишавала с 10 % допустимия лимит на ГПР към датата на сключване на договорите от 50%. След като в договорите не бил посочен реално прилаганият ГПР, това представлявало заблуждаваща 4 търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП - позовават се на преюдициално заключение по дело С-453/10, в което било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния договор на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.

ЗЗП и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

По всичко изложено ответниците твърдят за установено, че е била изключена възможността те да са били информирани, преди или след сключване на договора, за финансовия риск от обвързването с условията по договорите, които не били изготвени на ясен и разбираем език и това било с цел потребителят да бъде въведен в заблуждение и да не осъзнае общия размер на дължимата сума към кредитодателя и съдържанието на договорите не кореспондирало на изискуемото съдържание по чл. 29 ЗКНИП. Според ответниците има противоречие между отделните клаузи по двата договора и погасителните планове към тях и същото съставлявало порок от степен, която изключва валидността на договарянето между страните.

На следващо място ответниците посочват, че в макар в чл. 1.1. от двата договора да било посочено, че се предоставят заемни суми от 96 000лв и от 4 000лв, в чл. 1.2. било посочено, че „Заемът се предоставя само при условие, че Заемополучателят заплати на Заемодателя гаранционна вноска в размер на 20% от стойността на предоставената заемна сума, в срок от 5 дни считано от датата на подписване на настоящия договор“, т.е действително получената сума била 76 800лв, а не 96 000 лева. Тази гаранционна вноска служила за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност - чл. 1.2.1. При тези уговорки, макар заемополучателят да не получавал в пълен размер заемната сума, той заплащал лихви за целия срок на договора върху пълния размер на заемната сума, в продължение на 5 години и това се установявало и от погасителния план. Тази уговорка противоречала на клаузата на чл.4.1 от договорите, че заемът се изплаща в брой, при сключване на договора, като договорите служат за разписка за получените суми. Това противоречие било явно доказателство за недобросъвестността на кредитора.

5

На следващо място ответниците твърдят, че така извършеното кредитиране е във вреда на потребителя, противоречи на изискванията за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата на потребителя и търговеца, тъй като потребителят бил прекомерно задължен, а кредиторът – свръх обезпечен. Претендираната от ответника, към м. април 2023г, обща сума по двата договора от ответниците, била в размер на 232995,12лева, от които 130 333,33лева договорни и наказателни лихви и бил образувал против тях три заповедни производства.

През 2022 г. ответникът образувал ч.гр.д.№ 32721/2022г по описа на на 160-ти с-в за възнаградителни лихви по договорите за следните суми и периоди:

12 800 лева за период от 18.09.2021 г. до 18.05.2022 г. по Договор за заем № 856- СФ-18.09.2020 г. и

533,36 лева за период от 19.10.2021 г. до 18.05.2022 г. по Договор за заем № 852- СФ-17.09.2020 г.

През 2024 г. ответникът образувал ч.гр.д.№ 25171/2024 г. на 26-ти с-в за възнаградителни лихви по договорите за следните суми и периоди:

36 800 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 19.05.2022 г. до 18.04.2024 г. върху главница по Договор за заем № 856-СФ18.09.2020г;